разлагане, на „сканироване“ на изображението. През това време обаче градът би се изменил толкова много, че цялата работа ще трябва да се започне отново или с други думи, тя никога няма да бъде завършена.
Но човекът е милион, а може би и трилион пъти по-сложен от такова едно създание на неговата ръка като града Ню Йорк. (Нека забравим засега съвсем не маловажната разлика между живото, чувствуващо същество и неодушевения предмет.) Ние с право можем да предположим, че процесът на копиране на човека ще бъде съответно много по-продължителен. Ако, да речем, ще ни трябва една година да „сканираме“ Ню Йорк (крайно оптимистично предположение!), то за извършването на същия процес над едно едничко човешко същество ще ни трябва вероятно целия този период от време, който ни разделя от ерата, когато звездите угаснат. А за предаването на получената по този начин информация по какъвто и да било свързочен канал ще ни е нужно по всяка вероятност още толкова време.
В това лесно можем да се убедим само като погледнем на цифрите, с които е свързан този процес. В човешкото тяло се съдържат по грубо изчисление 5?1027 атома; докато телевизионното изображение има 250 000 елемента. За предаването на този брой елементи по телевизионния канал е потребна 1/30 част от секундата. Простото аритметическо изчисление ни показва, че за предаването на „материален образ“ от едно място на друго по канали със същите пропускателни възможности ще са нужни около 2?1013 или 20 трилиона години. А това значи, че можем да стигнем по-бързо до мястото пеша.
Макар че горният анализ е по детски наивен и че всеки свързочен инженер, след като поразмисли, би могъл да задраска пет-шест нули от тази цифра, той все пак показва огромната сложност на проблема, както и неговата неосъществимост с помощта на технически средства — мислими и предвидими понастоящем. Този анализ обаче съвсем не доказва, че такава една задача никога не може да бъде осъществена, а само свидетелствува, че тя се намира далеч извън възможностите на съвременната наука. И ако се опитаме да я осъществим, ние бихме изглеждали също като Леонардо да Винчи, ако той би се наел да построи, да речем, чисто механическа система на телевизионно предаване (без помощта на електричеството).
Тази аналогия е толкова правдоподобна, че си заслужава да я развием по-подробно. Наистина, как би постъпил Леонардо да Винчи при разрешаване на задачата да предаде изображение от голяма яснота (250 000 елемента) от една точка на друга?
Вие ще се учудите, ако узнаете, че той би могъл да се справи с тая задача, макар че, разбира се, това би било един съвсем безполезен трик. Ето как би действувал Леонардо:
С помощта на голяма леща изображението би било проектирано върху бял екран в затъмнена стая. (Камера обскура, която може да върши тъкмо това, е била известна на Леонардо; той я е описал в своите тетрадки.)
Върху така полученото изображение той би сложил правоъгълна решетка с по 500 жици, свързващи всеки две противоположни страни на правоъгълника; по този начин екранът би бил разделен на 250 хиляди клетки. Всяка жица би била номерирана, така че всяка точка от полето на екрана би могла да се обозначи с две тризначни координати, например 123/456.
След това той би помолил някой приятел с набито око да разгледа изображението, елемент по елемент, и в зависимост от това, дали елементът е осветен или затъмнен, да каже „да“ или „не“. (Въобразете си, че разглеждате през лупа някое вестникарско клише, и вие ще имате ясна представа за този процес.) Ако е било уговорено да се обозначи всеки тъмен елемент с „0“, а осветените с „1“, тогава цялата картина би могла да се опише в пределите на подобна яснота с помощта на ред седемзначни числа. Така например 1/001/001 би означавало, че елементът в левия горен ъгъл е осветен, а 0/500/500 — че последният елемент в десния долен ъгъл на екрана е затъмнен.
Сега Леонардо би бил изправен пред задачата да предаде тази серия от 250 000 седемзначни числа в някоя отдалечена точка. Това би могло да се извърши по много начини — с помощта на семафори, светлинни блясъци и др. На другия край, върху приемника, свързочните линии на изображението биха могли да бъдат синтезирани, да речем, като се почернят съответните клетки върху бял екран, също разделен на 500?500 клетки, или като се сложат пред този бял екран четвърт милион миниатюрни капачета, които биха могли да се отварят и затварят, или по още десетина други начини.
А колко време би било нужно за извършването на тази операция? Слабото място вероятно ще се окаже предаването с помощта на семафора. Ако му провърви, Леонардо би могъл да предава по един знак в секунда, а трябва да се предадат 1 750 000 знаци! Така че на него щяха да му бъдат нужни около двадесет денонощия, без да споменаваме за фантастичното изразходване на усилия и нерви за предаването само на едно единствено изображение.
Наистина Леонардо би могъл да съкрати този срок, заставяйки много хора да работят паралелно, но и тогава той скоро би достигнал крайния предел на възможностите. Така например двадесет души, работещи едновременно над разлагане на изображението и изпращайки своята информация по отделни семафори, скоро биха почнали да си пречат един на друг; но дори и тогава те не биха могли да завършат работата за по-малко от едно денонощие. Възможността за изпълнение на всичките тия операции за една тридесета част от секундата би изглеждала на Леонардо — вероятно най-прозорливия човек, който някога е живял на Земята — абсолютно категорически немислима. И все пак петстотин години след неговата смърт благодарение на електрониката това чудо се извършва почти във всички жилища на цивилизования свят.
Напълно възможно е да има техника, която да превъзхожда електрониката в такава степен, в каквато последната превъзхожда тромавите машини на Средните векове. И може би с помощта на такава техника дори разлагането, предаването и възпроизвеждането на такъв сложен обект като човешкото тяло да се окаже осъществимо, и то за твърде кратък срок — да речем, за няколко минути. И все пак дори и такова едно постижение съвсем не означава, че ние някога ще успеем да „изпратим“ жив човек — с всичките негови мисли и спомени, с неговото неповторимо усещане на собствената си личност — чрез посредничеството на какъвто и да било еквивалент на радиовълните. Защото човек е нещо повече от сбора на атомите, съдържащи се в него; той представлява от само себе си най-малкото поне такъв един сбор плюс невъобразимо количество от енергетически състояния и пространствени съчетания, в които тия атоми се намират в даден момент. Съвременната физика (особено принципът за неопределеността на Хайзенберг) утвърждава, че измерването на всичките тези състояния и съчетания с абсолютна точност е по принцип невъзможно и че фактически самата идея за такова намерение е безсмислена. Подобно на копието, направено с индиго, дубликатът обезателно трябва до известна степен да се отклонява от природата на нещата, да се отличава с известни неясности, „размазаности“. Такава една размазаност може да бъде съвсем незначителна (като шумът в някой висококачествен магнитофонен запис), но може и да бъде толкова подчертана, че копието да стане неузнаваемо, както бива с някое вестникарско клише, което е било преснимано много пъти.
Аз не ще прося извинение от чисто механическия подход към разглеждане на този въпрос; пред нас стоят доста много технически проблеми, за да можем да се занимаваме с такива неопределими понятия като душа и дух. Може с пълно основание да се твърди, че дори и ако бихме могли да възпроизведем човек с точност до последния атом, в резултат вероятно ще се получи неживо същество — или ако бъде живо, то съвсем различно от първооригинала. И все пак именно такава една репродукция би задоволила
Съществува обаче и една друга, философска страна на въпроса, която аз не мога да пренебрегна, а несъмнено и вие сами вече сте я открили. Ако такъв един начин на транспортиране е изобщо възможен, някои последствия от него ще бъдат просто ужасяващи.
Работата се състои в това, че предавателят на материя няма да бъде само „предавател“, той се явява и като потенциално възпроизводително устройство, способно да създава неограничено число копия, неразличими от оригинала. Копията биха могли да бъдат на брой толкова, колкото са и приемниците; освен това възможно е „сигналът“ да бъде записан и да се „преиграва“ многократно чрез един и същ приемник. Във връзка с това уместно е да се напомни, че суровините, от които е направено човешкото тяло, струват само няколко долара…
Един ден всички производствени процеси ще бъдат основани на този принцип, който е, разбира се, напълно целесъобразен, що се отнася до прости, неодушевени предмети, а дори и за сложни, ала все пак неживи същества. Ние не възразяваме срещу хилядите еднакви наглед пепелници, чаши и автомобили,
