Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

Разбира се, дори и тая скорост ще бъде съвсем недостатъчна за овладяване на междузвездното пространство, но тук на Земята, тя би била равнозначна на мигновено придвижване. Светлинната вълна може да обиколи Земята за 1/7 от секундата. А сега нека видим дали можем да се надяваме, че някой ден хората ще достигнат тази скорост.

7. Свят без разстояния

Идеята за мигновено придвижване в пространството — телепортация — е доста стара и е намирала отражение в няколко източни религии. Може би мнозина от живущите понастоящем хора вярват, че телепортацията е вече осъществена от йогите и други вълшебници чрез изключителната сила на тяхната собствена воля. Всички, които са наблюдавали успешни демонстрации на ходене по огън16, както имах случай да наблюдавам, навярно са стигнали до заключението, че духът упражнява почти неограничена власт над материята, но в даден случай аз се осмелявам да проявя известен скептицизъм.

В романа на Алфред Бестър „Звездите са моя цел“, в който се говори за общество, където всичко е основано върху телепортацията, е изложено с известен оттенък на ирония едно от най-добрите доказателства, че телепортацията чрез силата на духа е нещо невъзможно. Още в първите страници на този роман ние намираме една интересна хипотеза: човек, заплашен от внезапна смърт, би могъл неволно и несъзнателно да се телепортира на безопасно място. Убедителен аргумент, че тази идея е неосъществима, представлява фактът, че няма нито едно достоверно описание на подобна проява, макар че всяка година ни се представят милиони случаи, позволяващи да се провери на практика дали човек е способен да извърши това.

Така че най-добре ще бъде да разгледаме въпроса относно телепортацията от научна гледна точка, въз основа на вече достъпни и предвидими познания, а не от позицията на вярата в силата на духа, която по себе си представлява нещо хипотетическо и съвсем неизвестно нам явление. Единственият път към разрешаването на този проблем изглежда че трябва да се търси с помощта на електрониката. Ние се научихме да изпращаме около Земята звуци и изображения със скоростта на светлината — тогава защо да не можем да изпращаме предмети, пък дори и хора?

Много важно е да си изясним, че в горното изказване фактите са коренно изопачени, макар аз да се съмнявам, че мнозина ще забележат това. Ние никъде не изпращаме звуци и изображения — нито по радиото, нито по телевизията, нито с помощта на каквито и да било други средства. Те си остават там, където са се появили, и пак там — само след частичка от секундата — изчезват. Това, което ние изпращаме, е само информация — описание или ако щете, техният план във формата на електрически колебания, въз основа на които тия звуци и изображения могат да се пресъздадат.

Предаването на звука — това е сравнително проста задача, която можем да считаме за разрешена, защото при действително качествена апаратура трудно може да се различи копието от оригинала. Задачата е проста (с извинение към няколкото поколения учени и инженери акустици, които са си блъскали главите над нея) по тази причина, че звукът е „едномерен“. С други думи, всеки звук, колкото и сложен да е той, може да бъде представен като величина, имаща във всеки отделно взет миг от време едно- единствено значение. И наистина изглежда съвсем невероятно, когато се поразмислим, че цялата маса от звуци в произведенията на Вагнер или на Берлиоз може да се побере в една единствена криволичеща браздичка, която прорязва повърхността на пластмасовата плоча. Това обаче е вярно при условие, че извивките на браздичката са достатъчно детайлни. Човешкото ухо не е способно да улавя звуци, честотата на които превишава 20 000 колебания в секунда; това именно установява и границите на необходимите детайлизации или казано на технически език: ширината на ивицата, която звуковият канал трябва да пропусне.

При предаване на изображения задачата е доста по-сложна — тук ние имаме работа с двумерни образи от светлини и сенки. Докато във всеки отделен миг звукът може да притежава само едно ниво на силата, изображението има хиляди оттенъци на яркостта. И всички тия оттенъци трябва да се пресъздадат, ако искаме да предадем дадено изображение.

Телевизионните инженери решават този проблем не цялостно, а раздробявайки го на малки късчета. В телевизионната камера изображението се нарязва на приблизително четвърт милион картинни елементи, по същия начин, както се разграфява фотоснимката при изготвяне на вестникарско клише. По същество камерата извършва невъобразимо бръз преглед и оценка на яркостните величини на всички елементи от сниманата картина и ги предава на телевизионния приемник, който в зависимост от получената информация възпроизвежда съответните яркости върху екрана на електроннолъчевата тръба. Във всеки отделно взет миг телевизионната система предава изображението на всяка една точица, но тъй като за част от секундата на екрана проблясват четвърт милион такива изображения, ние получаваме илюзията за завършена картина. И благодарение на това, че целият този процес се повтаря тридесет пъти в секундата (в страни, където променливият ток има 50 периода, това става 25 пъти в секундата), изображението ни се струва непрекъснато и движещо се.

Следователно през телевизионния канал трябва да премине за една секунда почти астрономическо количество информация за светлината и сенките. Умножавайки четвърт милион по тридесет пъти, ние получаваме 7 500 000 отделни сигнали в секунда; на практика телевизионният канал, пропускащ линия с честота от четири мегахерца, дава приемлив, ала не и съвършен стандарт на яснота на изображението, характерен за домашните телевизори. Ако такава яснота изглежда задоволителна, сравнете някой ден изображението на екрана с някоя висококачествена фотографическа снимка със същите размери.

А сега нека малко си помечтаем по технологически, следвайки примера на мнозина автори на иаучко- фантастнчни произведения. Да започнем с Конан Дойл и надзърнем в едно от неговите не тъй известни произведения, главната роля в което играе професор Челинджър. Това е романът „Дезинтеграторът“, появил се на бял свят през 1920 година. Представете си някакво свръхрентгеново устройство, което може да разлага твърдото тяло атом по атом така, както телевизионната камера разлага картината в студиото. Такова едно устройство би ни поднесло верига от електрически импулси, която би означавала тук — атом въглерод; тук, на една милионна частица от милиметъра вдясно — няма нищо, тук, на още една милионна частица разстояние — атом кислород и тъй нататък, докато целият предмет бъде описан по най-необичаен и изчерпателен начин. Ако допуснем, че подобна машина е осъществима, тогава няма да изглежда много по- трудно да извършим и обратния процес — тоест да създадем въз основа на предадената информация копие, напълно идентично с оригинала. Бихме могли да наречем подобна система „предавател на материя“, ала такова название само би ни въвело в заблуждение. Тя няма да предава материята, така както и телевизионната станция не предава светлината. Тя би предавала само информация, ръководейки се от която, приемникът би могъл да черпи от масата неорганизирана материя съответния запас и да му предаде желаната форма. И все пак като фактически резултат би се появило едно мигновено преместване на материално тяло или поне преместването му със скоростта на радиовълните, които обикалят Земята за една седма от секундата.

Практическите трудности обаче, свързани с реализирането на тая схема, са тъй колосални, че речем ли да си ги изясним, цялата идея ще ни се види съвсем абсурдна. Достатъчно е само да съпоставим тези две същности, които тук сравняваме — наистина неизчислимите различия между плоското изображение с доста слаба ясност и пространственото тяло с всичкото му безконечно богатство и сложност на неговите микроскопически детайли, чак до самите елементарни частици. Биха ли могли думите или каквито и да било други начини на описание да затворят пропастта, лежаща между фотографията на даден човек и самия човек?

За да илюстрираме сложността на този проблем, нека предположим, че са ни помолили да изготвим точно копие на Ню Йорк — до последната тухла, до последния прозорец, бордюрен камък, брава, газова тръба, водопроводни канали и всички електропроводни жици. Последните са особено важни, тъй като нашият дубликат на града трябва не само да бъде точен във всички материални детайли, но и в неговите безчислени енергийни и телефонни мрежи трябва да тече същият по сила ток, какъвто има в мрежите на оригинала в момента на неговото възпроизвеждане.

Съвсем ясно е, че ще ни трябва цяла армия архитекти и инженери, които да съставят необходимото описание на града — или изразявайки се на езика на телевизионната техника, да осъществят процеса на