Ако всичко това изглежда твърде далечно и фантастично, то позволете ми да ви напомня, че съществува една още по-важна за нас планета с високо ниво на гравитация, на която след може би по- малко от петдесет години хората вероятно не ще могат да стъпят. Тази планета е нашата родна Земя. Не се ли научим да контролираме гравитацията, ние може да обречем нашите космически пътешественици и преселници на вечно изгнание. Човек, който е поживял няколко години на Луната, където теглото му е било равно само на 1/6 от земното му тегло, при връщането си на Земята ще се окаже безпомощен инвалид. Той може би ще има нужда от месеци на мъчителна тренировка, преди да се научи отново да ходи, а децата, родени на Луната (каквито непременно ще има през следващото поколение), може би съвсем не ще съумеят да се приспособят към новите условия.
За да се избегне всичко това, на нас ни трябва някакво ефикасно портативно устройство за управляване на гравитацията — тъй компактно, че да може да се носи на гърба или около кръста. Нещо повече, то би могло да стане дори постоянна част от облеклото на човека, съвсем обикновено като ръчния часовник или джобния транзисторен приемник. Тогава човек би могъл да го употребява за намаляване на теглото си до нула или пък като източник на движение.
Всеки, който е готов да приеме по начало реализирането на управляемата гравитация, не трябва да се плаши от възможностите за по-нататъшните усъвършенствувания в тази област. Миниатюризацията е станала вече едно от ежедневните чудеса на нашия век — дали за добро или за лошо, това не се знае. Първата термоядрена бомба беше голяма колкото цяла къща; днешните бойни глави с „икономични размери“ не са по-големи от кошче за отпадъци; и все пак едно такова „кошче“ отделя енергия, достатъчна да запрати парахода „Куин Елизабет“ на Марс. За мен тази ежедневна проява на съвременната атомна техника изглежда много по-фантастична, отколкото вероятността за разработване на индивидуално средство за управление на гравитацията.
Индивидуалният гравитатор, ако бъде произвеждан достатъчно евтино, би могъл да стане едно от най- революционните изобретения на всички времена. Тогава ние бихме се избавили — подобно на птиците и рибите — от тиранията на вертикала; придобили бихме свободата на третото измерение, тоест ще можем да се движим в което си искаме направление. В градовете никой няма да ползува асансьора, ако намери достатъчно удобен прозорец. Голямата подвижност, която бихме придобили по този начин, и то без всякакви усилия, би ни заставила да се учим отново и да свикваме със съвършено нов начин на живот — почти като този на птиците. Но още преди всичко това да навлезе в ежедневния живот, ние вече ще бъдем добре запознати с него — дотогава безброй филми за космонавти, движещи се в орбита, ще запознаят хората с представата за безтегловността и ще пробудят у тях желание да изпитат свързаните с нея приятни усещания. Възможно е също левитаторът да изиграе такава роля в планините, каквато аквалангът изигра в морето. Професионалните водачи из Алпите и шерпите, разбира се, ще негодуват, но какво да се прави — прогресът е неумолим. Цели тълпи „въздушни“ туристи ще бродят над Хималаите и ще се трупат на върха Еверест така, както днес се трупат по плажовете на Флорида или близо до Кан… Това е само въпрос на време.
Дори и ако границата на желаното — индивидуалната левитация — се окаже недостижима, ние все пак може да се научим да строим малки машини, в които бавно и безшумно (и двете качества са еднакво важни) да се носим в небесата. Само преди шестдесетина години идеята за „плуване“ из пространството е изглеждала съвсем нереална, докато въртолетът не ни отвори очите. И сега, когато експерименталните машини, движещи се на въздушни възглавници, „летят“ където си искат, ние няма да се успокоим, докато не почнем да скитаме на воля над повърхността на Земята, и то с такава свобода, каквато не може да ни даде нито един автомобил, нито самолетът.
Към какво в края на краищата ще ни изведе такава свобода — това никой не може да каже. Но аз имам само още едно, заключително предположение. Когато се научим да контролираме гравитацията, във въздуха ще могат да се издигат и настанят нашите жилища. Къщите вече не ще бъдат приковани към едно място и ще станат по-подвижни от днешните туристически авторемаркета; те ще могат лесно да се местят по суша и по море, от един континент на друг, от една климатическа зона в друга; ще следват слънцето със сменяването на годишните сезони и ще се отправят към планините за зимните спортни месеци.
Първите хора са били номади; такива може да се окажат и последните, само че на много по-високо техническо ниво. Бъдещата подвижна сграда ще се нуждае не само от неосъществимата сега-засега двигателна система, но и от електроснабдяване, съобщителни връзки и други видове полезни съоръжения, също така непостижими за съвременната техника.
За съвременната, ала не и за утрешната — както ще видим малко по-късно.
Това ще донесе и гибелта на големите градове, гибел, която може да се окаже неизбежна и по много други причини. То ще означава също и края на всяко привързване към разни географически и регионални обекти; във всеки случай в тази остра форма, която познаваме днес. Човек може да стане скитник, блуждаещ по Земята; циганин — повел своя движен от атомна енергия керван през небесните пустини, от един оазис към друг.
И все пак, когато този ден дойде, човек няма да се чувствува бездомен изгнаник без никакво родно огнище. Светът, който ще може да бъде обиколен за 90 минути, вече никога не ще представлява за хората това, което е представлявал за техните прадеди. За тия, които ще дойдат след нас, единствената истинска самота ще се крие само в междузвездното пространство. А на тази наша мъничка Земя, всякъде където биха стигнали по въздуха или по море, нашите потомци винаги ще се чувствуват като у дома си.
6. Търсене на скорости
Нашият век често бива наричан, и то с пълно право, „Век на големите скорости“. Никога по-рано скоростта на различните видове транспорт не е нараствала с такъв замайващ темп; и може би това никога няма да се повтори.
За да се убедим в правдоподобността на това изказване, нека съставим таблица, в която да зачислим всички възможни диапазони на скорости, подредени според големината, и укажем с точност до десетилетия датата на усвояване на всеки нов диапазон. Получените резултати изглеждат наистина изумителни:
| Диапазон (км/час) | Скорости: километри в час | Приблизителна дата на усвояване диапазона на скоростта |
|---|---|---|
| 1 | 1 — 15 | около 1 милион год. преди новата ера |
| 2 | 15 — 150 | също |
| 3 | 150 — 1500 | 1880 |
| 4 | 1500 — 15000 | 1950 |
| 5 | 15000 — 150000 | 1960 |
| 6 | 150000 — 1500000 | |
| 7 | 1500000 — 15000000 | |
| 8 | 15000000 — 150000000 | |
| 9 | 150000000 — 1500000000 |
Изразходвало целия си предисторически и голяма част от историческия си период за усвояване на първите два диапазона, човечеството се понесе през третия за времето само на едно поколение. Аз не зная точната дата кога парният локомотив е достигнал скоростта от 150 километра в час, но то сигурно е станало възможно към 1880 година. Влакът „Импайр стейт експрес“ развил скорост от 175 километра в час по линията „Ню Йорк сентрал“ през 1893 година. Още по-удивителен е фактът, че ние успяхме да преодолеем целия четвърти диапазон за малко повече от десет години: с точност, достатъчна за нашата цел, може да се смята, че през периода от 1950 до 1960 година бе извършен гигантският скок от полета със свръхзвукови скорости в атмосферата към орбиталните полети вън от нея.
Този скок се яви в резултат на нечувания успех в областта на ракетостроенето — пробив, който доведе — както биха се изразили математиците — до прекъсване в кривата линия на растежа на скоростите. Ние едва бихме могли да очакваме, че развитието в тази област ще продължава да се изкачва нагоре със същия темп: това би означавало например, че още преди 1970 година ние ще трябва да достигнем скоростта от 150 000 километра в час. Това по принцип е възможно, ала не тъй вероятно. Още по- невероятен е резултатът, който се получава, ако продължим нашата наивна екстраполация: оказва се, че ние трябва да достигнем 9-тия диапазон, а с това, разбира се, и крайния предел на всички възможни скорости във вселената — към 2010 година.
