съществуваше, той би станал неизчерпаем източник на енергия. С негова помощ би било възможно например да се издигне някакъв тежък предмет на известна височина, а после да се освободи, за да може да падне под действието на притегателните сили и да извърши определена работа. Това би могло да се повтаря безброй пъти, осъществявайки по този начин отколешната мечта на всички автомобилисти — безгоривен мотор. Но това е просто невъзможно, както е известно на всички, освен на изобретателите на вечен двигател.
Макар че идеята за гравитационен екран от такъв прост вид може да бъде отхвърлена, няма нищо абсурдно в мисълта за възможното съществуване на вещества с
Материята, притежаваща отрицателна гравитация, не трябва да се смесва със също така хипотетическата антиматерия, чието съществование се постулира от някои физици. Тази материя се състои от елементарни частици с електрически заряди, противоположни на зарядите в частиците на обикновената материя: вместо електрони в тях има позитирони и тъй нататък. Подобно вещество в обикновено гравитационно поле все пак би паднало надолу, а не нагоре. Ала щом то влезе в съприкосновение с обикновената материя, двете маси ще анихилират с мигновено отделяне на енергия, много по-свирепа от енергията, излъчвана при избухване на атомна бомба.
Антигравитационното вещество не би причинявало толкова затруднения при боравене с него, но то положително би поставило пред нас известни проблеми. Така например, за да го
Така че употребата на вещества с отрицателна гравитация, дори и ако те съществуват, ще бъде по всяка вероятност доста ограничена. Те биха могли да се използуват като строителни материали: сгради, построени наполовина от обикновени материали и наполовина от вещество с отрицателно тегло, не биха тежали почти нищо и затова биха могли да се изграждат на неограничена височина. Главният проблем за архитекта тук ще представлява тяхното „закотвяне“ при силен вятър.
Твърде възможно е, че ние ще можем чрез съответна обработка да „дегравитизираме“ обикновеното вещество, така както превръщаме парче желязо в постоянен магнит. (По-малко известен е фактът, че може да се създадат и тела с постоянен електрически заряд — „постоянни електрети“.) Това би изисквало изразходване на огромно количество енергия, тъй като дегравитизацията на един тон материя ще означава пълното му издигане от повърхността на Земята — чак в космоса. А за тая цел, както би ви обяснил всеки ракетен инженер, е нужно точно толкова енергия, колкото е необходима за издигането на 6500 тона на височина от един километър. Тази шест и половина хиляди тонкилометра енергия представлява стойността на входния билет за вселената. Гратиси и намалени тарифи тук не се предвиждат. Възможно е, че ще трябва да платим и повече, но в никакъв случай по-малко.
Общо взето, постоянно дегравитизираното или безтегловното вещество изглежда по-малко вероятно, отколкото гравитационният неутрализатор или „дегравитатор“. Това очевидно ще бъде някакъв апарат, снабдяван с енергия от някой външен източник, апарат, който би прекъсвал действието на гравитацията само докато е включен. Много важно е да се отбележи, че подобен апарат ще може не само да създава безтегловност, но и ще служи като източник на движение.
Защото ако теглото бъде точно неутрализирано, ние само ще „висим“ неподвижно във въздуха; но ако го пренеутрализираме, тогава ще изхвърчим нагоре и ще се отдалечим от Земята с равномерно увеличаваща се скорост. По този начин, каквато и да било система, управляваща гравитацията, ще бъде едновременно и двигателна система. Това би следвало да се очаква, тъй като тежестта и ускорението са тясно свързани помежду си. Подобен източник на движение ще бъде нещо съвсем ново; и трудно може да се разбере от какво ще се „отблъсква“ той. Та нали за всеки първичен автономен двигател трябва да съществува и някаква точка на противодействие; дори и ракетата — единственото известно нам устройство, — което може да предизвика тласък и във вакуум — се отблъсква от струите на изгорелите газове.
Терминът „космически двигател“ е измислен за такива именно несъществуващи, но силно желани двигателни системи; той няма нищо общо със съществуващите днес двигатели, нито със супердвигателите, фабрикувани в Детройт. Не само авторите на фантастичните романи, но и все по-голям брой от специалистите по космически полети започват да вярват в това, че все някъде трябва да съществува някакво по-безопасно, по-безшумно, по-евтино и изобщо „по-спретнато“ средство за прелитане на другите планети от ракетата. След няколко години чудовищата, щръкнали на космодрума на нос Кенеди, ще съдържат в горивните си резервоари толкова енергия, колкото имаше и първата атомна бомба; и тяхното управляване ще стане по-несигурно. Рано или късно там ще се случи някаква катастрофа. Ние имаме належаща нужда от космически двигател не само за изследване на Слънчевата система, но и за спасяване на щата Флорида от гибел.
Тези мои разсъждения върху перспективното въвеждане в употреба на устройство, което може да се окаже изобщо неосъществимо и което безспорно се намира вън от възможностите на съвременната наука, може да изглеждат малко преждевременни. Съществува обаче едно общо правило: когато възникне някоя техническа необходимост, все ще се появи нещо, което да я задоволи или… да я заобиколи. Ето защо аз съм убеден, че след време ние ще имаме на ръка някакво средство, с което да неутрализираме гравитацията или да я преодолеем с „груба сила“. Във всеки случай такова едно средство ще ни даде възможност както за левитация, така и за придвижване в мащаби, ограничаеми само от наличните енергийни ресурси.
Ако антигравитационните устройства се окажат много обемисти и скъпи, тяхното използуване ще бъде ограничено — на стационарни инсталации и в огромни транспортни машини може би с размери, каквито нашата планета още не е виждала. Човечеството изразходва ежегодно значителен дял от своята енергия за пренасяне на стотици милиона тона нафта, въглища, руда и други суровини от едно място на друго. Голяма част от полезните изкопаеми в света не се разработват поради това, че районите, където лежат, са недостъпни. Може би ние ще съумеем да ги използуваме с помощта на сравнително бавноходни антигравитационни товаровози, които ще пренасят по въздуха няколкостотин хиляди тона наведнъж.
Можем също така да си представим и пренасянето на огромни товари и сурови материали, „разсипани“ по „гравитационни проводи“ — направлявани и фокусирани силови полета, в които предметите ще се движат в уравновесено състояние подобно на желязо, привличано от магнит. За нашите потомци може би ще бъде обикновено нещо да гледат как техните стоки и имущества се движат от място на място по въздуха без никакво видимо транспортно средство. В още по-големи мащаби изкуствените гравитационни полета, станали източници на движение, биха могли да се използуват за управляване на вятъра и океанските течения, както и за изменяне на тяхната посока; ако някой ден ще контролираме времето, ние, разбира се, ще имаме нужда от нещо подобно.
Не ще и съмнение, че управлението на гравитацията ще бъде от голямо значение за космическите кораби — както за тяхното движение, така и за осигуряване удобството на екипажа и пътниците; ала то крие и други космически приложения, които не са толкова очевидни. Най-голямата измежду планетите, Юпитер, е недостъпна за непосредствени изследвания от страна на човека поради своето високо ниво на гравитация — два и половина пъти по-мощна от земната. Този огромен свят има и много други отрицателни черти (например извънредно плътна, неспокойна и отровна атмосфера), така че малцина учени се отнасят достатъчно сериозно към възможностите за нейното непосредствено изследване от страна на човека; предполага се, че за тази цел ние винаги ще прибягваме до услугите на роботи.
Аз лично се съмнявам в това. Така или иначе, винаги ще има случаи, когато роботите ще изпадат в някаква беда и хората ще трябва да им се притекат на помощ. Рано или късно ще се наложи от научна и практична гледна точка човек сам да изследва Юпитер; а някой ден ние дори може да пожелаем да основем там постоянна база. За тая цел ще ни трябва известна форма на контрол върху гравитацията — освен ако успеем да развъдим някаква специална раса юпитерски колонисти, притежаващи физиката на горила (повече за изследването на Юпитер ще намерите в глава 9).
