Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

Естествено, тя бива различна в различните светове, тъй като материята на едни планети е огромна, на други — доста незначителна. На повърхността на четирите гигантски планети от нашата слънчева система — Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун — притегателната сила е по-голяма, отколкото на повърхността на Земята; на Юпитер например тя е по-голяма два пъти и половина. Друга крайност представляват луните и астероидите, където гравитацията е толкова слаба, че човек ще трябва добре да се вгледа в някой падащ предмет цели няколко секунди, преди да забележи, че той се движи.

Общо взето, притеглянето само по себе си представлява една невероятно, почти невъобразимо слаба сила. Може да ни се струва, че това противоречи на здравия разум, както и на нашия ежедневен опит, но все пак, когато поразмислим малко, верността ка това твърдение става очевидна. И наистина, за създаването на доста умереното гравитационно поле, в което ние живеем, е нужна гигантската маса земна материя — от шест квинтилиона тона! Ние можем да произведем сто пъти по-мощна магнитна или електрическа сила с помощта само на няколко килограма желязо или мед. Когато с обикновен подковообразен магнит повдигаме парче желязо, малкото количество метал, съдържащ се в магнита, превъзмогва притегателната сила на цялата наша планета! Този именно факт, че гравитационната сила е крайно слаба, прави нашата пълна неспособност да я управляваме, да я изменяме, тъй непонятна и досадна.

От време на време се пръскат слухове, че някоя изследователска група работи над проблема за управляване на гравитацията или „антигравитация“; но това се оказва само някакво недоразумение. Нито един компетентен учен в сегашния стадий на нашето невежество не ще се занимава със задачата за преодоляване силата на притеглянето. Наистина известен брой физици и математици работят в тая област, ала с много по-скромна цел: те просто се опитват да добият най-елементарни сведения за гравитацията. Добре ще бъде, ако този непосилен и методически труд действително доведе до някаква форма на контрол върху гравитацията; но аз се съмнявам дали мнозина измежду работещите над този проблем вярват в подобна възможност. Мнението на повечето учени по този въпрос е може би най-добре изразено в репликата на Джон Пийрс от лабораториите на телефонната компания „Бел“. „Антигравитацията — казва той — е работа изключително за птиците.“ Лошото обаче е това, че тя не е нужна на птиците, а на нас.

Доста изненадващ е фактът, че, според някои сведения, представителите на деловия свят гледат на антигравитационното устройство с по-малко скептицизъм, отколкото учените. През 1960 списанието „Харвард бизнес ревю“ проведе „Анкета върху програмата за завладяване на космоса“ и получи почти 2000 отговора на своя подробен въпросник от цели пет страници.

Отговаряйки на въпроса, колко вероятни странични резултати могат да имат изследванията на космоса, ръководните деятели на разните фирми и компания изразили своето отношение към възможностите за откриване на антигравитацията по следния начин: 11 на сто — „почти сигурно“; 21 на сто — „твърде възможно“; 42 на сто — „възможно“; 21 на сто — „твърде невероятно“; 6 на сто — „съвсем невъзможно“. Всъщност те признали това откритие за по-вероятно, отколкото разработването на минералните запаси на разните планети и тяхното населяване. Аз съм твърдо уверен, че повечето научни работници биха счели откриването на антигравитацията за по-малко вероятно. В дадения момент обаче мнението на харвардските бизнесмени по този въпрос има може би същото значение или по-точно, така няма никакво значение, както и мнението на професионалните физици.

Ние все още знаем толкова малко за гравитацията, че не можем с положителност да кажем дали тя се разпространява в пространството с определена скорост като радиовълните и светлината или пък се намира „винаги тук“. До времето на Айнщайн учените се придържаха към последната гледна точка и смятаха, че гравитационната сила се разпространява мигновено. Днес обаче преобладава мнението, че тя пътува със скоростта на светлината и подобно на светлината има някаква вълнова структура.

Ако гравитационните вълни действително съществуват, ще бъде неимоверно трудно да ги открием, понеже те носят нищожно количество енергия. Изчислено е, че гравитационните вълни, излъчвани от цялата Земя, притежават енергия, равна горе-долу на една милионна част от една конска сила; а общият сбор на гравитационната енергия, излъчвана от цялата Слънчева система — Слънцето и всички планети, — е равна само на половин конска сила. Така че всеки възможен генератор на гравитационните вълни, създаден от човека, би се оказал милиарди пъти по-слаб.

Въпреки това понастоящем се правят опити да се произведат и уловят такива вълни. При някои от тези експерименти се намеква за използуване на цялата Земя като „антена“; търсените вълни би трябвало да имат честота, равна само на един период в час. (Честотата, присъща на телевизионните и радиовълни, достига обикновено десетки милиона периода в секунда.) Дори и ако тези крайно прецизни опити имат някакъв успех, ще мине още доста време, преди да можем да очакваме каквото и да било практическо приложение от тях. А може би това никога няма да стане.

И все пак минат не минат няколко години и ето — ние узнаваме, че някой отчаян изобретател е построил и продемонстрирал — поне както той сам твърди — някакъв антигравитационен апарат. Подобни устройства в повечето случаи се оказват лабораторни модели, които обезпечават издигането във въздуха на твърде незначителен товар (или по-право, създават впечатлението за такова издигане). Някои от тези устройства биват електрически, други — чисто механически, основани, така да се каже, върху принципа „повдигане сам себе си за косите“, и биват снабдени с небалансирани маховици, коленчати валове, пружини и вибриращи тежести. Скритият в тях замисъл е, че действието и противодействието не винаги биват равни и противоположни и че понякога може да се спечели известна изкуствено добита сила, насочена в определена посока. И макар всички да сме съгласни с това, че човек не може сам да се издигне във въздуха, ако се хване и непрексънато се дърпа за косата, все пак кой знае, може би няколко последователни и точно разпределени по време тласъци биха дали желания резултат?…

Така изложена, тази идея наистина изглежда напълно абсурдна; ала опитайте се да разубедите образования и искрено убеден в своя успех изобретател, когато той демонстрира прекрасно изработена машина с десетки детайли, движещи се във всички възможни направления, и когато твърди, че тази измислена от него вибрираща играчка преодолява притеглянето на товар от 15 грама и че по-голям модел би могъл да ви издигне на Луната. Вие можете да бъдете 99,999 на сто сигурен, че той греши, ала не можете да го докажете. Ако някой ден бъде открито средство за контролиране на гравитацията, то безспорно ще се основава върху несравнено по-усъвършенствувана техника, отколкото върху обикновени механически устройства; най-вероятно е, че подобно откритие ще се появи като страничен резултат при работата в някоя съвсем непозната област на физиката.

Възможно е също така, че ние не ще постигнем голям успех в проумяване на гравитацията, докато не можем да изолираме и себе си и приборите, с които работим, от нейното влияние, като създадем лаборатория в космоса. Всъщност да се правят опити за проучване на гравитацията върху повърхността на Земята това е все едно да се провери някой радиограмофон в тенекиджийница: явленията, които искаме да определим, ще бъдат заглушени от обкръжаващата среда. Само в лаборатория, разположена върху някой спътник около Земята, би ни се удало да изследваме свойствата на материята при условие на безтегловност.

Причината, поради която предметите в космоса обикновено се намират в състояние на безтегловност, се отнася към редицата измамливо прости истини, които почти винаги биват погрешно тълкувани. Мнозина измежду нас, подведени от безотговорни журналисти, все още живеят с впечатлението, че космонавтът е безтегловен затова, защото се намира „вън от пределите на земното притегляне“.

Това е съвсем неправилно. Никъде в цялата вселена, дори и върху най-отдалечената галактика, която изглежда като бледо петънце върху снимката, направена в Паломарската обсерватория, няма да се окажем вън от пределите на земното притегляне, макар че, разбира се, на разстояние от няколко милиона километри то ще бъде съвсем нищожно. Колкото повече се отдалечаваме от Земята, силата на гравитацията, разбира се, отслабва, ала бавно и на тия скромни височини, достигнати досега от космонавтите, тя е почти тъй мощна, както и на морското равнище. Когато майор Гагарин погледнал към Земята от височина над триста километра, напрежението на гравитационното поле, сред което се е движел, все още е съставлявало 90 на сто от своята нормална величина. И въпреки това теглото му е било равно на нула.

Ако всичко това изглежда някак неясно, то виновна е най-вече семантическата бъркотия. Цялата беда се състои в това, че у нас, обитателите на земната повърхност, се е установил навикът да си служим с