Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

думите „притегляне“ и „тегло“ като синоними. При обикновени, земни условия, това практически нищо не ни вреди: където има тегло, там има и притегляне и обратното. Но все пак това са съвсем самостоятелни физически състояния, всяко от които може да съществува независимо от другото. Такъв е обикновено случаят в космоса.

Понякога те могат да бъдат наблюдавани поотделно и на Земята, както ще докаже тук описаният опит. Предлагам ви да не го провеждате, а само да си представите мислено, но ако моите логически разсъждения не могат да ви убедят, тогава — смело напред! Вдъхновявайте се от титаническия пример на Галилей, който също отказвал да бъде убеждаван теоретически и имал нужда от експериментална проверка. Но аз предварително свалям от себе си всяка отговорност за възможните осакатявания.

Вие ще имате нужда от бързопадащ люк (за тази цел би отлично послужил един от люковете, които обикновено са монтирани под бесилката) и една обикновено банска теглилка. Поставете теглилката върху люка и застанете на нея. Тя несъмнено ще покаже вашето точно тегло.

Сега, без да вдигате поглед от стрелката на теглилката, помолете някой измежду вашите познати (при едно доста подобно положение Волумний казал на Брут: „Това не е работа за приятел, господарю!“)15 да дръпне пружината, която задържа люка над отвора, върху който сте застанали. Стрелката на теглилката изведнъж ще падне на нула — вие ще бъдете безтегловен. Ала в никакъв случай няма да се освободите от притеглянето на Земята, а ще останете изцяло в сферата на неговото въздействие — нещо, в което ще се уверите само половин секунда по-късно.

Но защо се оказахте без тегло при тези условия? Работата е там, че теглото — това е сила, а силата не може да се почувствува, ако тя няма, така да се каже, опорна точка. Вие не можете да усетите сила, когато блъскате леко люлееща се врата; по същата причина не усещате и тегло, когато под вас няма никаква опора и падате свободно надолу. Така и космонавтът с изключение на времето, през което включва двигателите по своята ракета, непрекъснато пада свободно. Това „падане“ може да бъде отправено надолу или нагоре, или дори настрани — какъвто е случаят при орбиталните спътници, които се намират в състояние на „вечно падане“ около Земята. Тук посоката няма никакво значение; докато падането става свободно и нищо не го задържа, всеки падащ предмет ще бъде безтегловен.

Следователно човек може да бъде в състояние на безтегловност дори и при наличността на силно притегляне. Вярно е и обратното: за да имате тегло, вие нямате нужда от притегляне. Изменението на скоростта — или с други думи — ускорението го замества напълно.

За да докажем това, нека възпроизведем във въображението си един опит, още по-невероятен от току-що описания. Отнесете банската си теглилка в някое отдалечено кътче между звездите, където гравитационната сила е практически равна на нула. Плавайки в междузвездното пространство, вие отново ще бъдете без тегло: застанал върху теглилката, вие ще забележите, че стрелката стои на нула.

Сега прикрепете отдолу под теглилката един ракетен двигател и го включете. Платформата на теглилката ще почне да ви „натиска“ отдолу под краката и вие ще изпитате едно съвсем убедително чувство на тегловност. Ако натискът на мотора бъде правилно изчислен и регулиран, той ще може да ви предаде чрез силата на ускорението, с което се издигате, същото това тегло, което сте имали и на Земята. Ако някои от другите осезателни органи не ви разкрият истинското положение на нещата, на вас ще ви се струва, че си стоите спокойно на повърхността на Земята и че усещате нейното притегляне, а не че летите някъде посред звездите.

Това чувство на „тегло“, пораждано при ускорение, ни е добре познато; ние го забелязваме в асансьора, когато почне да се издига, и в автомобила, когато изведнъж тръгва или рязко спира, само че в последния случай силата е насочена не във вертикално, а в хоризонтално направление. С помощта на това просто средство — ускорението, теглото може изкуствено да се увеличава почти неограничено; и в ежедневния живот се срещат просто удивителни примери на променящото се тегло от подобен характер. Така детето, което се люлее на някоя градинска люлка, неусетно преминава от състояние на безтегловност в най-горната точка на извисяването, когато люлката за миг остава неподвижна, към три пъти увеличеното си тегло, в най-ниската точка на дъгата. А когато скочите от стола или от някоя стена, ударът в земята за миг увеличава вашето тегло десетина пъти.

Ние измерваме тия сили по начин, означаващ колко пъти се е увеличила силата на притеглянето чрез ускоряване. Когато казваме, че човек изпитва въздействието на 10 g, това значи, че той се усеща десет пъти по-тежък от обикновено. Обаче действителното притегляне на Земята не влиза в сметката, когато теглото се създава изцяло с помощта на ускорението и трябва само да се съжалява, че една и съща дума се употребява за описване на явления, които могат да бъдат предизвикани от две съвършено различни причини.

Най-удобният начин за създаване на изкуствено тегло съвсем не е ускорението, извършвано по права линия — нещо, което може за кратко време да ни пренесе далеч, отвъд хоризонта — а движението в кръг. Всеки, който се е возил на въртележка, знае, че бързото движение в кръг може да създаде значителна сила. На този принцип почива действието на млечния сепаратор — както някои от нас, селските момчета, знаем от ранното си детство. Новите варианти на тия машини от огромните центрофуги, използувани днес при изследвания в областта на космическата медицина: чрез тях теглото на човек може да бъде увеличено десет-двадесет пъти.

Малките лабораторни модели са способни на нещо много повече. Ултрацентрофугата на Бимс, въртяща се с невероятната скорост от 1 500 000 оборота в секунда (не в минута!), създава ускорение, по-голямо от един милиард g. Поне в този случай ние сме надминали природата: изглежда твърде невероятно, че никъде, където и да било във вселената, може да съществува гравитационно поле, превъзхождащо по мощност земното гравитационно поле повече от няколкостотин хиляди пъти. (Впрочем някой ден такива полета могат или може да възникнат — виж глава 9).

Следователно създаването на изкуствено тегло е сравнително лесна работа и ние можем да извършваме това в своите космически кораби и на космическите станции, когато ни омръзне да „летим“ вътре в тях. Плавното въртене ще се възприема като усещане, неотличимо от притеглянето, само че „нагоре“ ще означава направление към центъра на кораба или на станцията, а не от центъра, какъвто е случаят на Земята.

И така, ние можем да имитираме гравитационната сила, обаче не умеем да я контролираме, да я управляваме. И най-главното: ние не сме способни да я премахнем, нито да я неутрализираме. Истинската левитация все още си остава мечта. Засега ние можем само да се „крепим“ във въздуха с помощта на балони или да „летим“, като използуваме някои механичен принцип на противодействие, тоест с помощта на самолети, хеликоптери, ракети и реактивни апарати за вертикално издигане (колеоптери). Възможностите на първото средство са ограничени: балонът изисква твърде огромно количество от скъпи или огнеопасни газове; другите средства са не само скъпи, но и крайно шумни; освен това те не дават никаква гаранция срещу някое неочаквано и съдбоносно „приземяване“. Това, което бихме желали да имаме, е някакво приятно, чистичко, да речем, електрическо или атомно средство за неутрализация на притеглянето, което да се управлява само с едно завъртване на ключа…

Въпреки гореспоменатия скептицизъм на физиците, такова едно устройство не бива да се смята за неосъществимо по принцип — ако то бъде подчинено на известни вече добре изучени природни закони. Най-важният от тия закони е принципът за съхранение на енергията, който може да се изрази по следния начин: „Не може да се получи нещо от нищо“.

Законът за съхранение на енергията напълно зачерква възможността за възхитително простичкия и удобен „гравитационен екран“, описан от Х. Г. Уелс в романа му „Първите хора на Луната“. В тази най- голяма от всички космически фантазии (кога ли Уолт Дисней или Джордж Пал ще направят някой сериен филм от него?) ученият Кейвър създава материя, непроницаема за гравитационните сили — така както металният лист е непроницаем за светлината, а изолаторът — за електрическия ток. Сфера, покрита с „кейворит“, може, както пише Уелс, да се откъсне и отдалечи от Земята с цялото си съдържание. Отваряйки и затваряйки съответните капаци, космическите пътешественици ще могат да се придвижват в желаното от тях направление.

Идеята за кейворита изглежда напълно разумна, особено след като Уелс се разправи с нея, но за съжаление тя е чисто и просто неосъществима. В нея е вложено едно физическо противоречие, подобно на това, което съществува в изразите: „неподвижна сила“ и „непреодолим обект“. Ако кейворитът действително