Физиката на плазмата, известна също под остроумното название магнитохидродинамика, се занимава с изучаване свойствата на силно нагорещени газове в магнитно поле. Благодарение на нея ние вече можем да създаваме при лабораторни условия температури от десетки милиони градуса; в крайна сметка тя може да ни изведе и до разрешаване на задачата за извличане на неизчерпаема енергия от реакциите при синтеза на водорода. И аз предполагам, че когато овладеем законите на тази новородена наука, тя ще ни позволи да създаваме такива магнитни или електрически защитни средства, които ще ни предпазват от високи температури и налягания, много по-ефикасно, отколкото стените на който и да е монолитен метал. Старата идея, лансирана от научната фантастика, за непроницаемо силово поле може би ще престане да бъде само красива мечта: може би необходимостта ще ни застави да открием подобно поле като единствена реална защита против междуконтинентални балистични ракети. Веднъж осъществили тия възможности, ние ще получим ключа не само към центъра на Земята, но и към центъра на Слънцето. И вероятно, както ще видим в глава 12, към нещо по-значително.
Това търсене на непостижимото ни пренесе, макар и само мислено, в чужди и враждебни към човека области. Центърът на Земята, атмосферата на Юпитер, повърхността на Слънцето изглеждат недостижими за съвременната техника; но аз представих доводи, които ни позволяват да смятаме, че те не винаги ще бъдат недостъпни за нас, ако действително пожелаем да се доберем до тях. Обаче с това ние съвсем не сме изчерпали всички неочаквани изненади, с каквито е преизпълнена вселената. И ако вие не сте се изморили, то нека направим още едно посещение.
Аз вече споменах за звездите джуджета; тия мънички слънца, намиращи се в последния стадий на звездната еволюция. По обем някои от тях са по-малки от Земята и въпреки това в тях е сгъстена материята на една обикновена звезда. Самите им атоми, раздробени и сгъстени от огромното налягане, както и плътността на веществата в тях превишават милион пъти плътността на водата. Един кубически сантиметър материя от такава звезда може да тежи повече от сто тона.
Макар че повечето „джуджета“ са нагорещени до червено или до бяло, теоретически е възможно и съществуването на охладнели, черни звезди джуджета. Те се явяват като последна степен от развитието на звездите; тяхното откриване е крайно трудна задача, понеже подобно на планетите те не излъчват собствена светлина и могат да бъдат наблюдавани само когато отражават нечия чужда светлина или пък когато засенчват някое друго небесно тяло. И тъй като нашата галактика е още твърде млада — тя няма повече от 25 милиарда години, — напълно възможно е, че нито една от нейните звезди не е достигнала последния стадий на развитие и не е станала черно джудже; ала някой ден и това ще се случи.
Тия „звездни трупове“ ще принадлежат към числото на най-забележителните (и най-мрачните) обекти във вселената. Съчетаната у тях огромна маса с нищожни размери говори за съществуването на гравитационно, поле от колосални мощности — милион пъти по-мощно от това на Земята. Свят, в който господствува такова притегляне, ще трябва да има идеално-сферическа форма: никакви планини и хълмове не биха могли да се издигат над неговата повърхност на повече от няколко милиметра, а широчината на атмосферата ще бъде само от няколко метра.
При такава гравитация — милион пъти по-мощна от земната — всички тела, дори и направените от най-здравия метал, под въздействието на собственото си тегло биха се превърнали в меко и тънко като филмова лента вещество. При такива условия човек би тежал толкова, колкото тук, на Земята, тежи един огромен океански параход; той би се разпаднал под собственото си тегло тъй бързо, че неговото разрушение едва ли би могло да се наблюдава с просто око — то би станало за по-малко от една хилядна част от секундата. Там падането от височината на
И все пак въпреки това мощно гравитационно поле ние бихме могли да се приближим на няколкостотин метра до подобно небесно тяло. Космическият кораб или космическата сонда, пуснати в точно изчислена орбита, биха могли поне теоретически да се понесат шеметно около него, така както кометите прелитат около Слънцето. И ако се намирате в такъв кораб, вие не бихте почувствували нищо особено, дори и в момента на най-голямото приближаване. Под въздействието на ускорение, равно на милион g, вие ще останете в състояние на пълна безтегловност, защото бихте извършили свободно падане. Понасяйки се над самата повърхност на умиращата звезда, корабът би достигнал максимална скорост от 40 милиона километра в час; след това той отново ще навлезе в космическото пространство, отскубвайки се от притеглянето на звездата джудже.
А възможно ли е
Светът на черното джудже е толкова необикновен, че ние не можем дори и да си представим. Гравитационното поле би изменило самата геометрия на пространството, светлината вече няма да пътува по идеално права линия и нейните лъчи ще бъдат подложени на значително изкривяване. Днес ние не можем дори и да отгатнем какви още изопачения могат да се срещнат там — това именно е и една от причините, която ще ни накара да се отправим към тия звезди джуджета, ако подобно пътешествие някога стане възможно.
По наше време хората вече могат да гледат през илюминатора на батискафа към отдалечената само на няколко сантиметра среда, в която те биха могли да бъдат мигновено смазани от налягането, достигащо до един тон на всеки квадратен сантиметър от повърхността на тяхното тяло. Това е забележително постижение — тържество на човешка смелост и техническо майсторство. Ще минат столетия и ето че някой ден намиращите се на много светлинни години от Земята хора може би ще гледат през илюминаторите към още по-жестокия свят на някоя звезда джудже.
И колко странно ще се чувствува човек, когато наблюдава геометрически съвършено правилната повърхност под защитата на компенсиращото поле на кораба и когато осъзнае, че според условията на слабата земна гравитация той по тегло е станал великан, висок повече от хиляда и петстотин километра!
10. Непобедимият космос
Човекът никога не ще завладее космическото пространство. След всичко казано в последните две глави това изявление може да изглежда малко смешно. И все пак то изразява една истина — истина, която нашите деди добре са знаели, която ние забравихме и която нашите потомци ще трябва с болка на сърцето да научат отново.
Нашият век е необикновен в много отношения — той е наситен със събития и явления, които нямат прецеденти в историята на човечеството и които никога вече не ще се повторят. Под тяхното влияние в нашите умове е настъпило някакво объркване: ние вярваме, че това, което е истина днес, ще си остане истина завинаги, макар и приложението на тези истини да бъде от още по-голям мащаб. И тъй като вече сме победили разстоянието тук, на нашата планета, ние си мислим, че ще можем да извършим нещо подобно и в бъдеще. Фактите обаче говорят съвсем другояче; най-добре ще разберем това, ако навреме забравим настоящето и се обърнем мислено към миналото.
За нашите прадеди необятността на Земята е била необорима истина, направляваща техните мисли и господствуваща над техния живот. През всички минали векове светът се е оказвал действително огромен и през целия си живот човек е могъл да види само една нищожна част от неговите безкрайни простори. Стотина или — в най-добрия случай — хиляда километра са се оказвали едва ли не цяла безконечност. Велики империи и цивилизации са процъфтявали на един и същ континент, без да знаят нищичко една за друга; само легенди и слухове са стигали до тях като от някоя далечна планета. Когато пионерите и търсачите на приключения в миналото напускали своите домове, отправяйки се към нови, непознати земи, те се прощавали завинаги с родните места и с другарите си от детинство. Само преди петдесет-шестдесет години родителите са се прощавали със своите синове и дъщери, отиващи в имиграция, с пълната
