Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)

започнат да текат като вода, но и ще се превърнат в нови, значително по-плътни вещества.

Ето защо изследването на най-дълбоките недра на Земята с помощта на непосредствени физически методи не може да бъде осъществено, ако ние не успеем да добием власт над сили, няколко пъти по-мощни от тия, с които разполагаме днес. Обаче там, където не можем да стигнем сами, на помощ ни идват косвените методи на наблюдение.

Да можем да виждаме вътре в недрата на Земята с такава точност и определеност, с каквато изследваме вътрешността на нашия собствен организъм, би било едно наистина забележително откритие с най-голямо научно и практическо значение. За лекаря от 1860 година рентгенограмата би изглеждала нещо невероятно, невъзможно; все пак днес ние можем да чертаем нещо като груби рентгенограми на Земята въз основа на характера на вълните, възникващи при земетресения, избухвания, взривове. (Сега ние можем да предизвикаме взривове достатъчно силни, за да разтърсят цялата наша планета; не всички още съзнават, че най-мощният взрив от естествен произход, отбелязан когато и да било в историята на човечеството — избухването на вулкана Кракатау през 1883 година, — може да бъде възпроизведен от една голяма водородна бомба.)26

Нашите снимки на земните недра са все още приблизителни и груби; на тях липсват каквито и да било подробни сведения за плътността и устройството на централното земно ядро, чийто диаметър е равен на почти шест и половина хиляди километра. Ние дори не знаем от какво се състои. Старата теория, че то се състои от желязо, бе доста компрометирана през последните години; твърде е възможно то да се състои от някакви скални маси, чиято плътност надвишава под въздействието на огромното налягане плътността на оловото.

За да изследваме тия зони в недрата на Земята, ние имаме нужда от вълни, които да проникнат през земната твърдина тъй лесно, както рентгеновите лъчи минават през човешкото тяло и светлината през атмосферата; вълни, които биха ни предавали своевременно информацията, получена по време на тяхното „пътуване“. Но подобна идея е очевидно абсурдна.

Помислете си само: почти тринадесет хиляди километра непроницаеми скални маси и метали ни разделят от антипода!

Впрочем помислете си още въднъж. Все пак съществуват ако не вълни, то някакви други физически същности, за които земната маса е прозрачна като сапунен мехур. Една от тях е гравитацията. Наистина аз още не съм срещал физик, който би могъл да ми даде прям отговор на въпроса: „Може ли гравитацията да се разпространява чрез вълни?“ Несъмнено тя минава през цялата Земя с такава лекота, като че ли последната изобщо не съществува.

Същата тая способност да прониква през каквито и да било прегради притежава и неутриното — най- своеобразната и най-неуловимата от всички атомни частици. Всички други частици биват спирани — кои след няколко сантиметра, кои след няколко метра — от най-различни материали, като например оловото. Ала неутриното, тази невероятна частица, която няма нито маса, нито заряд (впрочем тя все пак се движи), може да премине през оловен екран с дебелина от петдесет светлинни години, без да почувствува някакви трудности. Цели потоци неутрино пронизват със скоростта на светлината нашата твърда планета в този миг и само един измежду трилион от тях среща някакво едва забележимо съпротивление.

Аз не предлагам да си послужим с гравитационните или с неутринните лъчи за „фотографиране“ на земното ядро; тяхната „проникваща способност“ вероятно е преголяма — не може да се запечатва образът на предмет с помощта на лъчи, които съвсем свободно минават през него. Но ако в природата има подобни необикновени явления, тогава може да има и други, с необходимите нам свойства, които ние ще приложим при снимането на вътрешността на нашата планета така, както рентгенолозите заснимат нашите вътрешни органи.

Провеждайки такова едно изследване, ние по всяка вероятност ще открием, че във вътрешността на Земята няма нищо особено интересно — само еднородни скали и метали, които стават все по-плътни с приближаването към центъра. Обаче вселената почти неизменно се оказва все по-сложна и по-изумителна, отколкото ние някога сме предполагали: припомнете си само, че когато се впуснахме да изследваме „празното“ космическо пространство, то се оказа претъпкано с радиовълни, космически прах, блуждаещи атоми, заредени частици и бог знае още що. Ако природата изобщо е вярна на себе си, ние би трябвало да открием във вътрешността на Земята нещо от такова естество, че само разглеждането му отдалече никак да не ни удовлетвори. И тогава ще пожелаем да се доберем сами до него.

А възможно е също така, че това „нещо“ ще пожелае да се добере до нас, както и предположих преди няколко години в своя разказ „Огньове в недрата“. Замисълът на този разказ почива върху факта, че при условия на силно налягане съществуват форми на материя толкова плътни, че в сравнение с тях обикновената скална маса ще изглежда по-разредена и от въздуха. Впрочем това не е никакво преувеличение: гранитът например е 2000 пъти по-плътен от въздуха, ала „разрушената материя“ в центровете на някои звезди джуджета е сто хиляди пъти, а в някои случаи и десет милиона пъти по-плътна от гранита. И макар че дори и в центъра на Земята налягането да не е достатъчно силно, за да притисне материята и да я докара до такава плътност, аз съм готов да допусна с чисто повествователна цел, че същества, съставени от такава свръхплътна материя, могат да плуват във вътрешността на Земята така, както рибите плуват във водата. Смея да се надявам, че никой не ще се отнесе към тази измислица по-сериозно, отколкото се отнасям към нея самият аз; но тя може да послужи за своего рода алегория, която ще ни помогне да се подготвим за възприемане на истини не по-малко изненадващи и много по-сложни.

Ако нашите потомци или техните машини някога успеят да се спуснат на голяма дълбочина в недрата на Земята, то вероятно това ще бъде постигнато с помощта на уреди, построени за съвсем други цели далеч от родната планета. За да се опитаме да си представим подобни уреди, нека мислено се пренесем за известно време в космоса, на огромната планета Юпитер, около която нашите автоматически изследователски ракети ще летят към 1970 година.

Откровено казано, дотегнало ми е да чета в книги върху космическите пътешествия, че Юпитер е планета, на която хората, „естествено“, никога няма да стъпят, макар че лично аз не горя от желание да се отправя нататък. Диаметърът на Юпитер е единадесет пъти по-голям от диаметъра на Земята; повърхността — повече от сто пъти по-голяма. Ако цялата наша планета се разпростре на повърхността на Юпитер, тя ще изглежда, кажи-речи, така, както изглежда Индия на нашия глобус. Ала ние още не сме съставили карта на планетата Юпитер, тъй като не сме видели нейната повърхност; също като повърхността на Венера тя е постоянно скрита зад нещо друго, което по липса на по-подходяща дума наричаме „облаци“.

Тези „облаци“ се разливат нашироко и образуват вечно движещи се паралелни пояси вследствие бързото въртене на планетите; и макар че се намират на сто милиона километра от нас, ние можем да наблюдаваме чудовищно силните бури и смущения, обхващащи пространства, които превишават размерите на нашата Земя. Метеорологията на Юпитер — това е наука, чиито основи още не са положени; там, на огромно разстояние от Слънцето, в ледения сумрак, атмосферата, съставена от водород и хелий, бива разкъсвана от неизвестни нам сили. Обаче въпреки тия стихийни конвулсии някои наблюдавани от нас елементи върху повърхността на планетата дълги години поред си остават неизменени. В продължение на сто и двадесет, а може би и триста години астрономите наблюдават от време на време така нареченото Червено петно, огромно овално петно, дълго около 40 хиляди километра.

Имайки предвид размерите на Юпитер, както и мащабите на природните събития, които се разиграват там, напълно естествено е да се предполага, че неговата атмосфера е много по-дебела от земната и че се простира не на сто, а на хиляда километра. Обаче в действителност това не е така; тъй като притеглянето на Юпитер е два пъти и половина по-голямо от земното, атмосферата на тази планета вероятно е сгъстена в слой, не по-дебел от осемдесет километра.

В долните части на този слой налягането трябва да достига величини, които ние тук, на Земята, познаваме само в океанските дълбочини. За да проникнем в атмосферата на Юпитер, ние ще трябва да разполагаме не просто с космически кораб, а с батискаф. На Юпитер може и да няма ясно изразена твърда повърхност, удобна за кацане на какъвто и да е космически апарат. Гъстотата на водорода може би се увеличава постепенно, докато отначало се превърне в течна каша, а после — там, където налягането е хиляда пъти по-голямо, отколкото на дъното на Марсианската падина — във вещество, твърдо като