Впрочем дори и това е един твърде скромен срок; радиовълните, които в този момент летят към нас от звезда, намираща се в центъра на Млечния път (звездния вихър, около чиито пустинни, отдалечени краища се върти и нашето Слънце), трябва да са тръгнали на път още преди около 25 000 години преди новата ера. Когато Тойнби е сформирал своята дефиниция на Ренесанса като „контакти между цивилизации по време“, той едва ли е предполагал, че някога тя би могла да намери приложение и в астрономията.
Откритията на радиоархеологията може да имат последствия не по-малко важни от класическите проучвания на миналото. Расите, чиито послания ние ще разшифроваме и чиито образи ще възпроизвеждаме, очевидно ще се отличават с твърде висока цивилизация и тяхното влияние върху нашите изкуства и техника ще бъде огромно. Новото откриване на гръцката и римската литература през XV столетие, лавината от нови знания, която ни заля след разкриването на тайния проект „Манхатан“, величието на гробницата на Тутанкамон, разкопките при Троя, публикуването на „Математически принципи“ от Нютон и „Произход на видовете“ от Дарвин — всичките тия съвсем различни един от друг примери могат да ни помогнат да си съставим, макар и смътна, представа за силата на стимулите и вълненията, които ще ни обхванат, когато се научим да разчитаме смисъла ка посланията, пътували в продължение на много векове надолу към нашата безучастна Земя.
Не всички тия послания и дори, откровено казано, не много от тях ще ни доставят някаква радост. Гордостта ни ще бъде жестоко наранена, когато узнаем — сега това е само въпрос на време, — че нашата млада раса стои някъде ниско в космическата стълбица на разума. Въпреки оптимистическите прогнози, изхождащи от някои кръгове, повечето от съвременните религии не могат да разчитат, че ще преживеят тези открития. Твърдението, че „бог е сътворил човека по свой образ и подобие“, един от основните постулати на християнското вероучение, щрака като часовника на адска бомба под основите на християнството. Заедно с бавното разкриване на йерархията на вселената ние ще трябва все по-ясно да осъзнаем вледеняващия душата факт, че дори и да съществуват богове, чиято главна грижа е Човекът, то те не биха могли да бъдат много силни и важни богове.
Всичко казано и изложено дотук би трябвало да бъде достатъчно, за да ни увери, че изследването на космоса не значи само „изстрелване“ на хора в околоземна орбита или фотографиране обратната страна на Луната. Това са само предварителни подготовки за ерата на открития, чиято заря сега едва се разпуква. И макар че тази бъдеща ера ще ни донесе всичко необходимо за новия Ренесанс, ние все пак не можем да бъдем напълно сигурни, че той ще последва. За съвременния период няма точно аналогичен случай в историята на човечеството; миналото може да ни даде някои указания, ала не и да ни покаже пътя към бъдещето. За да открием събития, що-годе съпоставими по значение с утрешните смели походи на хората към космоса, ние трябва да се върнем в миналото много по-далеч от епохата на Колумб, на Одисеи, та дори чак до първия питекантроп. Ние трябва да си представим онзи момент, сега вече невъзвратимо загубен в мъглата на времето, когато нашият общ прародител най-напред се е показал от морето на сушата.
Там именно, в морето, се е зародил животът, там продължават и до ден днешен да обитават повечето живи същества от нашата планета, затворени в безсмисления омагьосан кръг на раждане и смърт. И само тия същества, които са се осмелили да стъпят на чуждата и враждебно настроена към тях суша, са се оказали способни да развият разум. Сега този разум стои пред неизбежността от ново и още по-страшно предизвикателство. И твърде възможно е, че нашата прекрасна Земя представлява в най-добрия случай само място за кратка почивка по пътя между соления океан, където сме се родили, и звездния океан, накъдето ние сме насочили своето дръзновение.
Разбира се, не малко хора ще отхвърлят едно такова гледище — някои с негодувание, а други — със страх. Поразмислете върху следната извадка от труда на Луис Мъмфорд, „Трансформацията на човека“:
„Ограничеността на бъдещия човек ще стигне своята кулминационна точка при междупланетните пътешествия… При тези условия животът отново ще се ограничи към чисто физиологически функции — дишане, хранене и изхвърляне на отпадъци… В противовес на това древно-египетският култ към мъртвите е бил пълен с жизнени сили; мумията, лежаща в своя саркофаг, ни дава повече доказателства за пълнотата на човешкото съществуване, отколкото космонавтът.“
Аз се боя, че мнението на професор Мъмфорд за космическите пътешествия страда от известно късогледство и че е обосновано върху днешния примитивен стадий, в който все още се намира нашата техника. Обаче когато той пише: „Никой не би посмял да твърди, че съществуването на борда на космически спътник или върху безплодната повърхност на Луната ще прилича що-годе на човешки живот…“, той вероятно, без сам да съзнава това, изказва една истина. По-консервативните риби може някога да са казвали на своите земноводни роднини: „Съществуването на сушата никак няма да прилича на рибния живот. Ние ще си останем, където сме.“
Така и направили. И досега са си все риби.
Едва ли може да се отрече фактът, че гледището на професор Мъмфорд се споделя съзнателно или безсъзнателно от мнозина влиятелни хора в Америка и Англия, особено от представители на по-старото поколение, които определят политическата дейност на тия страни. Този факт ни подсказва няколко мрачни изводи, които биват подкрепяни от успехите на руснаците в овладяването на космоса. Може би Западът вече преживява същия този „крах на дръзновението“, който се явява като един от първите признаци при откъсването на цивилизацията от бъдещето.
Всеки човек, притежаващ известна доза скептицизъм и достатъчно добре информиран, може да открие обилни доказателства за това в докладите върху изпълнението на американската програма за овладяване на космоса. Съперничеството между различните служби е станало вече пословично; а съвършено фантастичната повест за добрите отношения между Пентагона и Управлението за балистични снаряди в американската сухопътна армия (на което крайно неохотно бе разрешено да пусне първия спътник) прилича на учебникарска илюстрация към пословицата „Когато боговете искат да накажат, те първо лишават от разум“. В дадения случай засега няма никакви признаци, че боговете са се потрудили напразно.
Твърде възможно е, че цялата структура на западното общество е изобщо непригодена да се справи с усилията, необходими за завоюване на космоса. Ни една страна не може да си позволи да отнемат най- надарените й граждани и да ги заангажират в такива нетворчески в основата си, а понякога и паразитни занятия, като право, реклама и банково дело. Не може тя да си позволи и неограниченото разточителство на енергията на техническите кадри, с които разполага. Неотдавна списанието „Лайф“ помести една фотоснимка, която представлява един ужасяващ социален документ. На нея са показани седем хиляди инженери, струпани около един автомобил, създаден от съвместните им усилия плюс изразходването на няколкостотин милиона долара. Може да дойде време, когато Съединените щати, ако искат да останат в космоса, ще трябва да преустановят за няколко години конструирането на нови модели автомобили или — още по-добре, — да се върнат към някои стари, но задоволително подходящи модели, каквито са по мнението на някои специалисти моделите от 1954.
Въпреки опасностите и трудните проблеми, свързани с нашата епоха, ние трябва да бъдем щастливи, че живеем сега. Всяка цивилизация в известен смисъл прилича на австралийски „сърф-райдър“ — спортист плувец, носещ се върху гребена на прибойната океанска вълна. Вълната, която ни носи, току-що е започнала своя бяг; тия, на които им се струва, че нейната сила вече е отслабнала, изпреварват историята с много столетия. Сега ние се намираме в рисковано, обаче освежаващо равновесие, които представлява есенцията на истински живот — пълна противоположност на едно жалко съществование. Зад нас рифовете, които вече сме преодолели; под нас могъща вълна; тя едва започва да се пени, издигайки своя гребен все по-високо и по-високо над морето…
А пред нас?
Това не можем да кажем: ние все още се намираме много далече от брега и не можем да видим неговите очертания. За нас е достатъчно да летим напред и все напред върху гребена на вълната.
9. Ние не можем да стигнем там
В автобиографията на писателя от деветнадесетия век Ричард Джефрис има една поразителна, макар и малко недодялана фраза, която стои запечатана в ума ми от дълги години: „недостижимата синевина на небесното цвете“. „Недостижима!“ Ние рядко употребяваме тази дума днес, когато хората се добраха до
