нечувани височини и дълбочини на Земята и се готвят да пътуват далеч отвъд пределите на нашата планета. И все пак само преди сто години земните полюси са били съвсем неизвестни, по-голямата част от африканския континент е била тъй тайнствена, както по времето на цар Соломон; никой не беше се спускал в морските глъбини на повече от 20–30 метра, нито пък изкачвал в небесата по-високо от един — един и половина километра. Ние сме отишли толкова напред в това кратко време и безспорно ще отидем още по- напред в бъдеще — ако човечеството преживее своето юношество, — че на мен ми се иска да задам един въпрос, който би изглеждал твърде странен на нашите прадеди: „Съществува ли някъде място, което завинаги ще остане недостижимо за нас, какъвто и напредък да направи науката в бъдещето?“
Една „кандидатура“ ми идва на ум веднага. Само на шест и половина хиляди километра от мястото, където сега седя, има една точка, до която е много по-трудно да се стигне, отколкото до обратната страна на Луната или ако щете, до обратната страна на Плутон. Тази точка се намира на шест и половина хиляди километра и от вас. Вие навярно се досещате, че имам предвид центъра на Земята.
Моите уважения към Жул Верн, но аз все пак съм длъжен да заявя, че човек не може да стигне тази тъй интересна точка през кратера на вулкана Снефелс24. Всъщност човек не може да се спусне в недрата на Земята по-дълбоко от три — три и половина километра през каквито и да било кратери, пещери и тунели — били те естествени или изкуствени. Най-дълбоката шахта в света достига надолу малко повече от два километра.
Както става и в морето, налягането под повърхността на Земята се увеличава заедно с дълбочината в резултат на въздействието на лежащата отгоре земна маса. Скалите, намиращи се на повърхността на нашата планета, са около три пъти по-плътни от водата; затова и налягането според дълбочината се увеличава три пъти по-бързо, отколкото под водата. Когато батискафът „Триест“ се спуснал на дъното на Марианската падина, дълбока повече от 11 километра, под нивото на Тихия океан, налягането достигнало хиляда атмосфери на всеки сантиметър от повърхността на сферическата наблюдателна камера; ето защо стените на камерата е трябвало да бъдат направени от стомана, дебела 12 сантиметра. Под земята същото това налягане ще бъде отбелязано само на дълбочина от три километра, а това представлява само една нищожна драскотина на повърхността на нашата планета. В
Под действието на такива налягания скали и метали се превръщат в течности. Освен това заедно с увеличаването на дълбочината постепенно се увеличава и температурата, която стига в центъра на Земята до 3000°C. От всичко това става ясно: ние не можем да се надяваме, че ще намерим готов път към центъра на нашата планета. Що се отнася до остарялата представа за „кухата структура на Земята“ (изтъквана някога като сериозна научна теория), то тя трябва да бъде не без съжаление отхвърлена заедно с цял куп „подземни фантазии“ от рода на „В сърцето на Земята“ от Едгар Бъроус.
Най-голямата дълбочина, до която са стигнали сондите на петролните компании — най-енергичните изследователи на земните недра, — е не повече от осем километра. Това представлява само една четвърт от дебелината на твърдия земен пласт, който под континентите е равен на около 35 километра. Под океаните този пласт е значително по-тънък и сега се разработва проект за прокарване на сонди през него (така наречения проект „Мохол“), за да се получат мостри от материята, намираща се под този пласт.
Обикновено за пробиване на дълбоки дупки се употребява длето, закрепено на края на хилядометрова тръба, която се привежда в движение от двигател, разположен на повърхността на Земята. Колкото по- дълбоко слиза сондата, толкова повече енергия се изразходва при триенето на тръбата о стените; а за изваждането и спускането на дългата с километри тръба всеки път, когато трябва да се смени длетото, се губят много ценни часове.
По-новите методи на сондиране премахват необходимостта от сондаж на тръба: двигателят — електрически или хидравлически — бива прикрепван към самото длето. Руснаците, смятани за пионери в тази област, са разработили сонда, която би могла да се нарече ракетна — тя пробива земната маса, като буквално я изгаря, с помощта на кислородно-керосинова смес, при чието горене се развива температура, по-висока от 3000°C. Използувайки една от тези нови технологии, ние бихме могли да стигнем до дълбочина от 15–16 километра, изразходвайки за тая цел няколко милиона долара. Това значи да се спуснем на почти половината от дебелината на земната кора — или на 1/400 част от радиуса на Земята.
Но пробиването на дупка с диаметър от 150 милиметра — това още не значи изследване на подземните недра, така че нека разгледаме някои други, по-вълнуващи възможности. Руски минни инженери вече са построили механически „къртици“, управлявани от човек, за пробиване на по-плитки тунели. Тия апарати много приличат на устройството, с помощта на което героите от романа на Бъроуз се добират до Пелюцидара — страната, разположена в централната част на Земята. Тук проблемът за изхвърляне на изкопаната пръст е разрешен точно така, както го решава и обикновената къртица: почвата, раздробена от резеца, се сгъстява и уплътнява при изграждане стените на тунела.
Но дори и в сравнително мека почва механическата къртица действува твърде бавно, не повече от километър и половина на ден, тъй като зад нея се движи електрокабел, който я снабдява с енергия, а освен това и пробивният механизъм се затъпява и често трябва да се сменява. За да можем с помощта на „земната сонда“ да проникнем на сравнително по-голяма дълбочина, ние трябва да разработим нова техника за прокопаване на тунели и да се подсигурим с доста голямо количество енергия.
За източници на енергия при работа под земята могат да се използуват ядрените реакции — служба, която те вече извършват под водата. Що се отнася до начините за прокопаване на тунели, то и тук руснаците (които очевидно се интересуват от подземни изследвания не по-малко от космическите) предлагат едно ново разрешение. Те използуват високочестотен ток за чисто термическо разрушаване на скали и огненият „копач“ може да си прокарва път през земната кора толкова бързо, колкото бързо се подхранва с енергия. С тая задача може да се справи също така ултразвукът; днес той вече се използува в малък мащаб за пробиване на материали, не поддаващи се на обработка с обикновени инструменти.
Атомният „подземоход“, управляван от човек, съвсем не е лош обект за размишленията на клаустрофоба25. Впрочем, в повечето случаи в него няма да седи човек; той и без това ще трябва да разчита изключително на разните прибори и апаратури, така че неговите собствени органи на чувствата ще се окажат съвсем безполезни. Всички научни наблюдения, както и събиране на мостри ще се извършват автоматически по предварително разработена програма. Освен това без екипаж, който има нужда и от подхранване с кислород, машината ще може да работи непрекъснато доста дълго време. Тя би могла да скита цели седмици и месеци из недрата на Хималаите или под дъното на Атлантическия океан, преди да се отправи за дома с цял товар събрани сведения.
Дълбочината, до която ще може да стигне такава сонда, ще бъде ограничена само от налягането, което трябва да издържат нейните стени. Това налягане би могло да бъде много високо, ако тялото на сондата бъде монолитно, образуваната вътре в нея кухина бъде изпълнена с течност за подсигуряване на допълнителна твърдост. Това е, между другото, още един довод против какъвто и да било „жив“ екипаж.
При лабораторни условия днес се реализира налягане от около четвърт милион атмосфери; този резултат съответствува на налягането на дълбочина от 650 километра под земната повърхност. Това още не значи, че ние можем да построим машини, способни да задълбаят на дълбочина от 650 километра, но една десета част от тая цифра очевидно не ще се окаже извън границите на възможното. Високите температури не представляват толкова сериозен проблем; освен в отделни горещи пунктове, като вулкани и пр., температурата на земната кора не превишава 300-400°C. По такъв начин може да се предполага, че след време ние, ако пожелаем, ще можем да изследваме по-голямата част от земната кора с помощта на машини, които изглеждат осъществими в светлината на съвременната техника.
Колкото и трудни да са проблемите, свързани с изследване на горните пластове на Земята, те все пак са нищожни в сравнение с трудностите, които ще възникнат, когато пожелаем да се доберем до
