възраст с помощта на въглерод 14 ни позволява да извършим и това. В коя посока е показвала магнитната стрелка преди двадесет хиляди години? Това ще ни каже ориентацията на магнитните частици в древните глинени маси. Как се е изменяла температурата на океанската вода през последните петстотин хиляди години? Днес ние разполагаме — и това може би е най-поразителното от всички открития — с „хронологически термометър“, който ни позволява да установим началото и края на Ледената епоха; ние дори можем с достатъчна увереност да кажем, че преди 210000 години средната температура на моретата се е равнявала на 29°C, а след 30000 години тя е спаднала на 21°. Вие едва ли ще отгатнете как е било установено това. Тайната се крие в това, че химическият състав на варовитите черупки на някои морски животни зависи от температурата на водата, в която те са се сформирали. Изхождайки от това, възможно е чрез деликатен и твърде сложен анализ да се възстанови картината на измененията в температурата. Така например професор Ури е успял да определи, че изкопаният вкаменен молюск, обитавал морето, което покривало Шотландия преди 150 милиона години, се е родил през лятото, когато температурата на водата е била 21°C, преживял четири години и умрял през пролетта.
Не много отдавна такова едно познаване на миналото би изглеждало като ясновидство, а не наука. Това знание е придобито в резултат на разработването на особено чувствителни измервателни уреди, които обикновено представляват от само себе си допълнителен страничен продукт на атомните изследвания. Тези уреди могат да открият и изследват невъобразимо слаби следи, оставени върху предметите в миналото. Никой още не би могъл да каже какви са крайните възможности на подобни методи на изследване. Може би в известен смисъл всички събития оставят някакви следи във вселената, ала на такова ниво, което все още е недостъпно за нашите уреди. (Впрочем може би при някои съвсем необикновени обстоятелства тези следи биват долавяни от нашите органи на чувствата: не се ли крие тук обяснението на духовете?) Възможно е, че ще дойде и това време, когато ние ще можем да разчитаме тия следи — все още невидими за нас, както са невидими и следите по пътеката, които индианският разузнавач открива тъй лесно, или следите, по които опитният ловджия преследва дивеча. И тогава завесата, която закрива миналото от нас, ще се вдигне.
На пръв поглед способността да се вижда назад във времето е сякаш най-голямата вълшебна власт, която би могла да бъде дадена на човека. Всяко изчезнало знание би било възстановено, всички тайни — обяснени, всички престъпления — разкрити, всички заровени съкровища — намерени. Историята ще престане да бъде смесица от умозаключения и предположения. Там, където днес гадаем,
„Може би ще дойде ден, когато възкръсналите спомени ще станат тъй живи, като че ли ние самите сме били там и сме споделяли радостите и страховете, вълнували хората в ония първобитни времена; може би ще дойде ден, когато гигантските зверове от миналото отново ще се върнат към живот в нашето въображение и ние пак ще бродим из отдавна изчезнали хралупи и поля; когато ще раздвижим пъстро изрисуваните ръце и нозе, които сме смятали за отдавна превърнати в прах, и отново ще се греем под слънцето, блестяло някога, преди милион години.“
Притежавайки подобна власт, ние наистина бихме приличали на богове, способни да странствуваме по своя воля из всички векове. Но притежаването на подобна власт безспорно е по силите само на боговете. Ако миналото внезапно би се открило пред нас, ние бихме останали замаяни не само от огромната маса информация, но и от жестокостта, ужаса и трагизма на отминалите векове. Едно нещо е да четем за масови кланета, за сражения, за епидемии и инквизиции и друго да се види всичко това възпроизведено на някакъв екран. Ала у кого измежду нас ще се намерят сили да гледа
Този въпрос има и друга страна. Дали на самите нас би ни се поправила мисълта, че някога, някой ден в бъдещето хора, твърде подобни на нас, ако не смятаме много по-високото им ниво на научно развитие, започнат подробно да разглеждат нашия живот и да наблюдават всичките наши безумия и пороци, а също и доста редките ни добродетели? Следващия път, когато ви предстои да извършите някое непристойно дело, спрете и си помислете: дали след хиляда години няма да фигурирате като демонстрационен екземпляр пред някоя аудитория, изучаваща психологията на първобитните хора. А може би съществува и още по-ужасна възможност: че разузнавачите от някое упадъчно общество на бъдещето биха могли да използуват извратените си научни познания, за да ни „шпионират“. Но дори и това може би е по-добре, отколкото перспективата да се окажем толкова примитивни и архаични, щото бъдещето изобщо да не се интересува от нас…
Пресъздаване на миналото — това е идея още по-фантастична, отколкото неговото наблюдаване. Тя включва в себе си не само виждането, но и нещо много по-голямо. Наистина това много прилича на идеята за „възкресяване на мъртвите“, само че разглеждана от научна, а не от религиозна гледна точка.
Нека допуснем, че някой ден хората ще добият способността да наблюдават миналото тъй подробно, че ще могат да зарегистрират движението на всеки атом, който някога е съществувал. Нека предположим също, че въз основа на така получената информация те ще могат по избор да пресъздадат хора, животни, отделни ситуации и местности от миналото. С други думи, макар че вие в действителност сте умрели още през XX век, едно друго ваше „аз“, със съвсем същия по обем жизнен опит, натрупан до момента на наблюдение, може внезапно да заживее отново в далечното бъдеще.
Това наистина изглежда като най-необуздана фантазия, на каквото е способен човешкият ум, ала то съвсем не значи, че такава възможност трябва да се изключи от всяко разглеждане. Струва ми се, един от френските философи бе изказал предположението, че с помощта на подобни средства хората на бъдещето биха могли да се опитат да поправят грешките и злините, извършени в миналото. Разбира се, нищо подобно не може да се случи. Дори и ако някаква свръхмогъща наука открие начин да върне към живот жертвите на отдавна забравени несправедливости и престъпления и им даде възможност да продължат живота си при нови, по-благоприятни условия, това съвсем не би намалило степента на страданията, които „оригиналите“ са преживели в миналото.
Да се
Някои находчиви писатели (особено Робърт Хайнлайн и Фриц Лайбър) са приели това предизвикателство, казвайки горе-долу следното: „Много добре, да предположим, че подобни парадокси действително се случват в живота. Но как да ги обясним?“ Един от техните отговори е идеята за паралелното протичане на времето. Те смятат, че миналото не е неизменимо, че ние бихме могли например да се върнем назад в 1865 година и да предотвратим изстрела на Джон Буут30. Но извършвайки подобно нещо, човек би унищожил по същество нашия свят и създал друг, чиято история би се отклонила толкова много от действителността, че светът би станал съвършено друг.
Може би в известен смисъл всички възможни светове съществуват едновременно и паралелно подобно на линиите в някоя безкрайно голяма разпределителна станция, само че ние се движим във всеки отделен миг по една от тези линии. Ако бихме могли да се върнем назад и да изменим изхода на което и да било решаващо събитие от миналото, то по същество това би означавало,че ние ще се върнем към дадена стрелка, откъдето ще тръгнем по друга линия.
Но може би всичко това не е така просто, ако тук изобщо може да се говори за простота. Други автори развиват теорията, че дори и да беше възможно да изменим отделни събития в миналото, инерцията на историята е тъй огромна, щото в крайна сметка нищо не би се изменило. Или, казано с други думи, вие бихте спасили Линкълн от куршума на Буут във Фордовия театър само за да бъде повален от някой друг привърженик на Юга, който ще го чака с бомба в ръка пред вратата. И така нататък…
