Обаче най-убедителният аргумент против възможностите за пътуване във времето е пълното отсъствие на сведения за подобни пътешественици. Колкото и неприятен да изглежда нашият век за хората от бъдещето, все пак би трябвало да се предполага, че някои учени и изследователи безспорно биха ни посетили, ако това би било възможно. Разбира се, те биха се опитали да се замаскират, но все пак отделни неприятни „инциденти“ биха били неизбежни: трябва само да си представим какво би могло да се случи с вас, ако ние, пъхнали фотоапарати и магнитофони под найлоновите си тоги, попаднем някак си в древния Рим. Пътуване във времето не би могло да се държи в тайна дълго време. Не веднъж и не дваж в продължение на всичките тия векове „страшните аргонавти на Хронос“ (нека използуваме това тяхно твърде неизразително название от романа на Уелс „Машини на времето“) биха попаднали в някакви бъркотии и неминуемо биха се издали. Засега обаче като единствено доказателство за просмукване на информация от „бъдещето“ могат да служат само записките на Леонардо да Винчи. В тях наистина поразява изобилието на замисли и изобретения, които са били осъществени през последвалите векове; това обаче едва ли би могло да се смята за изчерпателно доказателство, че през XV век в Италия са гостували хора от бъдещето.
Някои автори на научно-фантастични произведения са се опитвали да заобиколят това затруднение, изтъквайки предположението, че времето е спирала; и макар че не можем да се плъзгаме по продължение на нейните извивки, ние все пак бихме могли може би да скачаме от една извивка на друга и по този начин да попадаме в епохи, отдалечени една от друга с такива огромни промеждутъци от време, че да не съществува никаква опасност от нежелателни стълкновения между различните култури. Ловците на едър дивеч от бъдещето биха могли да избият, да речем, всички динозаври, ала епохата на homo sapiens може би лежи в някое своего рода „мъртво пространство“, където те не са в състояние да проникнат.
От всичко казано дотук вие навярно вече сте стигнали до заключението, че аз не особено сериозно гледам на пътешествията във времето; впрочем аз предполагам, че тях никой не ги взима сериозно — дори и писателите, които влагат толкова енергия и изобретателност в техните описания. И все пак тази тема си остава една от най-увлекателните, а понякога и най-вълнуващата в цялата световна литература; тя е вдъхновила създаването на произведения, тъй различни по замисъл и изпълнение, като „Юрген“ и „Беркли скуер“. Тя затрогва най-дълбоките инстинкти на човечеството и затова никога няма да изчезне.
Не тъй изкуствена и много по-реалистична в сравнение с пътуването в миналото е идеята за възможното регулиране на скоростта, с която ние се движим — или си мислим, че наистина се движим в бъдещето. Медицинските наркотични препарати до известна степен вече изпълняват тая задача. За човек, намиращ се под пълна упойка, времето протича безкрайно бързо. Той затваря очи уж за миг, а ги отваря фактически след няколко часа. Наистина с помощта на различни стимулиращи средства се постига донякъде и обратен ефект: има много сведения за ускорена умствена деятелност — действителна или мнима, — която е била предизвикана от мескалин, хашиш и други наркотици. Но дори и ако при подобни случаи не се появиха нежелателни странични резултати, възможностите за такова едно изопачаване на чувството за време са много ограничени. С каквато и скорост да работи умът на човека, самата инерция на неговото тяло не ще му позволи да движи ръцете и нозете си много по-бързо от обикновено. Ако налеете в резервоара на вашия автомобил някое свръхмощно гориво, моторът чисто и просто ще се пръсне на парчета, а човешкото тяло е безкрайно по-фино уравновесен механизъм от автомобилния мотор. Може би ние ще съумеем почти безпределно да забавим процесите в човешкия организъм и да осъществим отдавна лелеяната мечта за дълбока анабиоза. Тогава ще можем да пътуваме в бъдещето подобно на Рип Ван Уинкл31. Обаче ние никога не ще успеем да ускорим с помощта на медикаменти работата на организма дотолкова, че човек да може за една минута да пробяга два километра или за един час да извърши целодневната си работа.
И все пак може би регулирането на скоростта на нашите движения в бъдеще ще се окаже постижимо по няколко други начини при условие, че правим ясна разлика между субективно и обективно понятие за времето. За човешкия ум и времето в току-що разгледаните от нас предели може или да се движи бавно, или да лети бързо в зависимост от душевното състояние на човека — това именно е субективната представа за времето. Обективното време пък е това, което измерваме с помощта на такива безчувствени устройства като часовници, вибриращи кристали, колебаещи се атоми. До началото на нашия век учените непоколебимо вярвали, че обективното време се движи с постоянна, неизменна скорост. Едно от най- силните сътресения, предизвикани от Теорията за относителността, било и откритието, че това твърдение просто не отговаря на истината.
Интересно е да се отбележи, че древните египтяни лесно биха възприемали относителността на времето. В техните примитивни слънчеви часовници циферблатите били разделени на равни сектори, в резултат на което продължителността на „часа“ през деня не била една и съща. Египтяните толкова много свикнали с представата за изменчивостта на времето, че когато след няколко столетия създали водните часовници, които „вървели“ с постоянна скорост, те положили големи усилия, за да ги накарат да „вървят“ според слънчевите часовници! „В течението на водата — казва Рудолф Тил в своята книга «И беше светлина» — египтяните открили пряк образец на равномерно протичащо време. Обаче с изумително майсторство и изобретателност те изкуствено вмъкнали неравномерност в естествено равномерния ход на природните явления само и само да заставят времето да тече по начин, който им се е струвал единствено правилен, тоест според непостоянството на техните слънчеви часовници.“
Изменчивостта в течението на времето е един естествен и неизбежен извод от откритието на Айнщайн, показващ, че времето и пространството не бива да се разглеждат поотделно, че те са само различни аспекти на едно цяло, което той нарича „пространство-време“. Въпреки разпространеното мнение по този въпрос водещите към това заключение аргументи съвсем не са тъй смътни и сложни в математическо отношение, за да не може да ги разбере обикновеният човек. Всъщност те са толкова елементарни, че просто изумяват със своята простота. (Често се питам: колко ли пъти Айнщайн е изпадал в ярост от фразата: „Това ли е всичко?“) Да се обясни теорията за относителността — това е все едно, да речем, да се обясни на древния египтянин, че неговият воден часовник е наистина по-съвършен от слънчевия, или да се докаже на средновековния монах, че хората съвсем няма да „паднат“ от противоположната страна на сферичната Земя. Нужно е само да се разрушат предубежденията и предварително съставените представи и всичко останало е много просто.
Аз нямам намерение тук да обяснявам какво всъщност представлява Теорията на относителността, тъй като във всяка обществена библиотека ще се намерят достатъчно лесноразбираеми книги, посветени на тази тема. (Една от най-добрите книги от този род е наскоро преиздадената след тридесет и пет години от написването й дисертация на Клемент Дюрел „Азбука на теорията на относителността“.) Тук обаче аз ще приведа една аналогия, която, надявам се, може да се окаже полезна за изясняване същността на Теорията на относителността.
В обикновения си ежедневен живот ние сме свикнали да разделяме пространството на три направления, които наричаме „напред“, „встрани“ и „нагоре“. Едно от тези направления не отговаря напълно на останалите две — нещо, в което лесно може да се увери всеки, като скочи във въздуха от прозореца на десетия етаж; обаче направленията „напред“ и „встрани“ са съвършено произволни (относителни). Те зависят само от положението на наблюдателя: ако той се обърне, те също ще се обърнат заедно с него.
Вниквайки в този въпрос малко по-дълбоко, ние ще видим, че дори и направлението, което наричаме „нагоре“, съвсем не е така абсолютно, както обикновено се смята. То непрестанно се изменя при движение по повърхността на Земята; това обстоятелство е причинявало не малко неприятности на древните богослови, когато се опитвали да определят къде се намира царството небесно. Но дори на едно и също място направлението „нагоре“ може да бъде различно. Когато седите вътре в някой излитащ реактивен самолет, вие чувствувате, че по време на засилването му по излетната писта вертикалът се накланя. И ако вашето кресло би могло да се върти, то би изменило положението си в съответствие с новата система на координатни оси. Вашето „нагоре“ и „напред“ вече няма да бъдат същите, каквито са у човека, който седи в чакалнята на аерогарата. Вие и двамата се намирате в една и съща зона от пространството, но го разделяте някак си по-различно. Известна част от това, което за него се явява като хоризонтално направление, при вас вече е преминала към вертикалното.
Също така и наблюдатели, движещи се с различни скорости, разделят това „пространство-време“ по различни пропорции: единият, казано на прост език, получава малко повече време и немного по-малко пространство, отколкото другият, макар че общата сума винаги си остава една и съща. (Събиране на време
