— Показва над петдесет процента, нали?
— Да. Какво означава това?
— Означава, че всички могат да свалят кислородните маски. Така не е ли по-добре?
— Не съм сигурен — отвърна Нортън, отговаряйки на шеговития тон на Мърсър. — Изглежда много хубаво, за да е вярно.
Думите му говореха достатъчно. Нортън, подобно на всички останали космонавти, изпитваше дълбоко подозрение към необичайно благоприятните обстоятелства.
Мърсър открехна съвсем леко своята маска и вдиша внимателно. За първи път въздухът бе съвсем подходящ при тази височина. Тежката, застояла миризма бе изчезнала; не се долавяше и онази прекомерна сухота, която бе причина за някои дихателни оплаквания. Учудваха и осемдесетте процента влажност; без съмнение причината бе в разтопеното море. Въздухът бе леко, но не неприятно топъл. Мърсър помисли, че се намира на някой тропически бряг в лятна вечер. През последните няколко дни климатът в Рама бе се подобрил невероятно много.
Каква бе причината? Високата влажност не озадачаваше; много по-трудно можеше да се обясни учудващо високото съдържание на кислород. Спускайки се надолу, Мърсър започна да пресмята наум, но не стигна до задоволителен резултат дори и след като навлязоха в облачния слой.
Преходът бе неочаквано рязък и предизвика непознато досега усещане. Преди миг само те слизаха надолу в чистия въздух, като стискаха гладката повърхност на перилото така, че да не наберат висока скорост в този район, където силата на притеглянето бе една четвърт g. Внезапно потънаха в заслепяваща бяла мъгла и видимостта спадна до няколко метра. Мърсър спря толкова рязко, че Калвърт едва не връхлетя върху него, а Майрън се блъсна в Калвърт и едва не го изхвърли от перилото.
— Няма страшно — каза Мърсър. — Разделете се, но толкова, че да се виждате един друг. И внимавайте със скоростта, тъй като може да спра внезапно.
Продължиха надолу странно смълчани в мъглата. Калвърт едва виждаше Мърсър като неясна сянка на десет метра пред себе си; Майрън бе на същото разстояние зад него. Донякъде това спускане бе по- тайнствено от първите им стъпки в мрака; тогава поне лъчът на прожектора им показваше пътя напред. Сега имаха чувството, че се гмуркат в открито море при лоша видимост.
Бе невъзможно да определят колко далече са стигнали;
Калвърт предполагаше, че са някъде около четвъртата плошадка, когато Мърсър отново спря внезапно. След като се събраха, той прошепна:
— Слушайте! Не чувате ли нещо?
— Да — отвърна Майрън след малко, — прилича на вятър. Калвърт не бе сигурен. Той обърна глава напред и назад в мъглата, като се опитваше да долови посоката, откъдето идваше слабият шепот, но скоро се отказа от непосилната задача.
Продължиха да слизат, стигнаха до четвъртата площадка и се спуснаха към петата. Звукът постепенно се засилваше и бе вече натрапчиво познат. Бяха по средата на пътя до петата площадка, когато Майрън извика:
— Сега не го ли познавате?
Те щяха отдавна да разберат на какво им напомня звукът, стига да не го свързваха единствено само със Земята. Някъде от мъглата се чуваше постоянният грохот на падаща вода, но те не можеха да определят разстоянието.
След няколко минути облачният таван свърши така неочаквано, както бе започнал. Те изскочиха в ослепителния блясък на рамианския ден, който бе още по-силен от светлината, отразена от ниско полегналите облаци. Пред тях бе познатата извиваща равнина, по-приемлива за сетивата и съзнанието, тъй като пълният й кръг не се виждаше. Не бе особено трудно да си представят, че гледат към широка долина, тъй като и насочената нагоре крива линия на морето сякаш се отдръпваше в далечината пред тях.
Те спряха на петата, предпоследна площадка, за да докладват, че са преминали през облачната покривка, и да огледат внимателно обстановката. Нищо не бе се променило в долината, доколкото можаха да доловят, но Рама им бе приготвила друго чудо в северния си свод.
Те видяха източника на звука. На три или четири километра от тях видяха водопад, който се спускаше от някое скрито от облаците място; гледаха го продължително, без да кажат и дума, като почти не вярваха на очите си. По силата на логиката в този въртящ се свят нито един предмет не МОЖЕШЕ да пада по права линия, и ето че тук, колкото и да бе неестествено, един извит водопад се спускаше косо и падаше в точка, която бе отдалечена на много километри от мястото над което той се появяваше.
— Ако Галилей бе се родил в този свят — каза най-сетне Мърсър, — щеше да се побърка, докато създаде законите на динамиката.
— Аз мислех, че ги зная — обади се Калвърт, — но и аз се побърквам. Това не те ли разстройва, професоре?
— А защо? — отвърна Майрън. — Пред нас е едно безупречно потвърждение на ефекта на Кориолис. Бих искал да мога да го покажа на някои от моите студенти.
Мърсър замислено се взираше в Цилиндричното море.
— Забелязахте ли какво е станало с водата? — каза той най-сетне.
— Да, тя вече не е толкова синя. Бих казал, че ми напомня цвета на зеления грах. Какво означава това?
— Навярно същото, което означава и на Земята. Лаура нарече морето супа от органичен произход, която очаква да бъде разтърсена, за да се съживи. Навярно точно това е станало.
— Само за няколко дни? На Земята са били необходими милиони години.
— Триста седемдесет и пет милиона според най-новите преценки. Ето откъде е дошел кислородът. Рама префуча за четиридесет и осем часа от анаеробния етап до фотосинтезата. Чудя се какво ще ни предложи утре?
22. По Цилиндричното море
Когато те стигнаха подножието на стълбището, очакваше ги нова изненада. Отначало им се стори, че нещо е преминало през лагера, разхвърляло е пялото снаряжение и дори е събрало и отмъкнало нанякъде по-дребните предмети. След кратък оглед обаче тревогата им се замени с досада, раздразнение и дори неудобство.
Виновник бе само вятърът. Преди да тръгнат, те бяха вързали всички незакрепени предмети, но по всяка вероятност някоя от въжетата не са издържали на особено силните по-риви. Минаха няколко дни, преди да съберат пялото си имущество.
Други по-големи промени не личаха. След краткотрайните пролетни бури се върна дори и тишината на Рама. А някъде в края на равнината бе спокойното море, очакващо първия кораб след милони години.
— Не трябва ли някой да стане кръстник на новия кораб с бутилка шампанско?
— Дори и да имахме на борда, нямаше да допусна такова престъпно разхищение. И без това е вече късно. Нали го пуснахме.
— Поне може да се държи на вода. Ти спечели облога, Джими. Ще оправя всичко, след като се върнем на Земята.
— Трябва да му сложим име. Имате ли идеи? Обектът на тези окуражителни коментари се намираше до самите стъпала, които водеха в Цилиндричното море. Това бе малък сал, построен от шест празни варела, захванати с лека метална рамка. Цялата енергия на екипажа в продължение на няколко дни бе използувана за неговия монтаж в лагер Алфа и превозването му на десет километра през равнината върху разглобяеми колела. Но цялата игра не бе напразно.
Целта заслужаваше риска. Загадъчните кули на Ню Йорк, които блестяха открити на пет километра навътре, сякаш им се надсмиваха още от първите им стъпки в Рама. Никой не се съмняваше, че градът, или каквото и да бе той, е истинското сърце на този свят. Ако не успееха да направят нищо друго, те бяха длъжни да стигнат до Ню Йорк.
— Все още няма име. Капитане, какво ще кажете?
Нортън се засмя, после отведнъж стана сериозен.
— Намерих име. Наречете го „Резълюшън“.
