Мериън се взираше в професора със смесица от ужас и неверие.
— Вие просто блъфирате! — извика тя. — Не вярвам, че ще направите подобно нещо! Екипажът няма да ви позволи!
Професорът въздъхна.
— Така значи — каза той. — Капитан Сърл, мистър Гроув, вземете затворника и следвайте моите указания.
— Да, сър! — отговори тържествено Сърл. Мейс беше уплашен, но все така неотстъпчив.
— Какви ги вършите? — възмути се той, когато подадоха скафандъра.
Сърл издърпа ракетните му пистолети.
— Обличайте се. Отиваме на разходка.
Тогава разбрах какво се надяваше да постигне професорът. Цялата работа беше един колосален блъф. Естествено, той не можеше наистина да хвърли Мейс към Юпитер; във всеки случай Сърл и Гроув нямаше да му позволят. А Мериън щеше да прозре, че играем ва банк, след което ние щяхме да изглеждаме като последни глупаци.
Мейс не можеше да избяга, без ракетните си пистолети той беше съвсем безпомощен. Като го сграбчиха за ръцете и го бутнаха като завързан аеростат, съпровождащите го поведоха към хоризонта и към Юпитер.
Погледнах към съседния кораб и видях, че Мериън следеше през илюминаторите заминаващата тройка. Същото забеляза и професор Фостър.
— Вие разбирате ли, мис Мичъл, че моите сътрудници не разхождат празен скафандър? Мога ли да ви предложа да проследите събитията с помощта на телескоп? Те ще се скрият отвъд хоризонта след минута, но вие ще може те да видите мистър Мейс, когато започне да… ъ-ъ… се въздига.
От високоговорителя не долиташе нищо друго, освен тишина, символ на упорство. Мъчителното очакване продължи цяла вечност. Дали Мериън не поставяше на изпитание решимостта на професора?
Бях взел със себе си един бинокъл и сега оглеждах небето зад смешно близкия хоризонт. Изведнъж видях — малка сигнална светлина на огромния жълт фон на Юпитер. Бързо фокусирах бинокъла и едва можах да различа три фигурки, които се издигаха в космическото пространство. Докато ги наблюдавах, те се разделиха. Две от тях забавиха скоростта си с помощта на ракетните пистолети и започнаха да падат обратно към Пет. Третата продължи да се носи безпомощно към зловещата огромна маса на Юпитер.
Не вярвах на очите си. Обърнах се към професора, обзет от ужас.
— Те действително го направиха! — извиках. — Мислех, че само блъфирате!
— Без съмнение същото си е помислила и мис Мичъл — каза професорът така, че да се чуе добре по микрофона. — Надявам се, че не се налага да ви обяснявам доколко ситуацията изисква спешни действия. Както вече отбелязах един или два пъти, продължителността на падането до Юпитер, започнало от орбитата, на която сме в момента, е около деветдесет и пет минути. Естествено, ако си позволим да изчакаме дори половината от това време, вече ще бъде твърде късно…
Той направи пауза, за да стигнат думите му до съзнанието на мис Мичъл. От другия кораб нямаше отговор.
— А сега — продължи той — ще изключа нашия приемник, за да избегнем безполезните спорове. Диалогът ще бъде възобновен едва когато разтоварите онази статуя и (подчертавам „и“) останалите вещи, които сте плячкосали и за които мистър Мейс малко невнимателно се изтърва одеве. Дочуване.
Следващите десетина минути бяха твърде неприятни. Вече бях загубил от погледа си Мейс и сериозно се двоумях дали не трябва да неутрализираме със сила професора и да се затичаме подир жертвата му, преди да сме изцапали ръцете си с убийство. Само че престъплението реално погледнато беше извършено от хората, които управляваха кораба. Не знаех какво да мисля.
И тогава люкът на „Хенри Люс“ бавно се открехна. Появиха се две фигури в скафандри, които влачеха помежду си причината за всичките ни неприятности.
— Безусловна капитулация — промърмори професорът с въздишка на удовлетворение. — Вкарайте статуята в нашия кораб — разпореди се по радиото той, — ще отворя нашия шлюз.
Май не беше особено притеснен. Аз погледнах неспокойно часовника: вече бяха изминали петнадесет минути. От шлюзовата камера се чу дрънчене, след това вътрешната врата се отвори и се появи капитан Хопкинс Следваше го Мериън, на която й липсваше само окървавената секира, за да изглежда точно като Клитемнестра7, Аз се стараех да не срещам погледа й, но професорът нямаше никакъв срам. Той отиде в шлюзовата камера, провери дали целостта на доставката не е накърнена и се върна, потривайки ръце.
— Е, всичко свърши — каза бодро той. — Сега нека пийнем по нещо и да забравим неприятностите.
Аз посочих възмутено часовника и креснах:
— Да не сте полудял! Той вече е изминал половината път до Юпитер!
Професорът ме изгледа неодобрително.
— Нетърпеливостта е широко разпространен порок сред младежта — каза той. — Лично аз не виждам причина да прибързваме.
Мериън проговори за пръв път, откакто беше влязла при нас.
— Но вие обещахте — прошепна уплашено тя.
Тук професорът капитулира. Той вече беше изиграл своята малка шега и не желаеше да удължава агонията.
— Трябва да ви уведомя, мис Мичъл, а също и вас, Джек, че Мейс не е подложен на по-голяма опасност, отколкото ние с вас. Можем да отидем и да си го приберем, когато пожелаем.
— Значи сте ме лъгали?
— Разбира се, че не. Всичко, което ви казах, е чиста истина. Само че вие си направихте неверни изводи. Когато заявих, че падащото тяло ще стигне до повърхността на Юпитер за деветдесет и пет минути, аз изпуснах (и трябва да призная неслучайно) едно важно условие. Трябваше да добавя „тяло, което се намира в покой по отношение на Юпитер“. Вашият приятел мистър Мейс се движи с орбиталната скорост на този спътник й все рще има тази скорост. Става въпрос за скорост от около двадесет и шест километра в секунда, мис Мичъл. Наистина, ние го изхвърлихме от Пет в посока към Юпитер, но той и сега продължава да лети практически в същата орбита, както и преди. Най-много да се отклони спрямо Юпитер със стотина километра. Това показват предварителните изчисления, които капитан Сърл направи. И след една дванадесетчасова обиколка той ще бъде на същото място, откъдето започна полета си, без каквато и да е помощ от наша страна.
Настъпи дълго, дълго мълчание. На лицето на Мериън бяха изписани едновременно облекчение и досада от факта, че я бяха преметнали. Накрая тя се обърна към капитан Хопкинс.
— Вие сигурно сте знаели през цялото време! Защо не ми казахте?
Хопкинс я погледна с обидено изражение.
— Вие не ме попитахте — отговори той.
Прибрахме Мейс след час. Той се беше озовал само на около двадесет километра северно и успяхме да го издирим лесно по просветващия сигнал на скафандъра му. Радиофонът му беше прекъснат от съображения, които ми станаха ясни едва сега. Той беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че е вън от опасност и, ако предавателят му работеше, можеше да се свърже със своя кораб и да разкрие нашата измама. Естествено, ако беше поискал. Лично аз на негово място бих бил щастлив, ако можех да прекратя цялото това приключение, дори и да знаех, че съм вън от опасност. Трябва да се е чувствал страшно самотен там горе.
За моя изненада, Мейс не беше чак толкова разстроен, колкото очаквах. Може би изпитваше голямо облекчение от завръщането си в уютната малка кабина, след като ние се добрахме до него на бавен ход с помощта единствено на ракетните си пистолети и го издърпахме вътре. Или може би чувстваше, че е бил победен в честна борба и не таеше лоши помисли. Ще ми се вярвам, че второто бе по-близо до истината.
Няма какво повече да разкажа, освен че преди да напуснем Пет, му свихме още един номер. След значителното намаляване на товара, горивото, което Мейс притежаваше, беше доста повече, отколкото му беше нужно. Поради което ние оставихме излишъка в нашите резервоари и това ни позволи да вземем „Посланика“ с нас, на Ганимед. То се знае, професорът му даде чек за горивото което взехме назаем. Всичко
