континенти.
— Имам някои и други идеи — призна. — Дойдоха ми на ум, когато се заех с тази история.
— Разкажи ми ги — рекох му, без да откъсвам поглед от кърито.
— Преди няколко дни попаднах на една много стара карта на Цейлон. От Птолемей, ако искаш да знаеш. Напомни ми друга древна карта от колекцията ми. И върху нея бе нанесена централна планина, а и разположението на реките също съвпадаше. Това обаче е карта на Атлантида.
— Само това не ми говори! — изстенах. — При последната ни среща ти ме убеждаваше, че Атлантида се намира в западното Средиземноморие.
Джо се ухили.
— Всеки може да сгреши, нали? Както и да е, разполагам с друго, много по-убедително доказателство. Знаеш ли кое е старото название на Цейлон? И на съвременен сингалски език се произнася по същия начин.
Измина секунда, преди да възкликна.
— За Бога! Ланка, разбира се! Ланка, като Атлантида — названията едва се откъснаха от езика ми.
— Точно така — потвърди Джо. — Две съвпадения, които обаче, колкото и да са многозначителни, не са достатъчни за изграждането на цялостна теория. Засега обаче не разполагам с нищо повече от тях.
— Много лошо — рекох, искрено разочарован. — А каква е другата ти идея?
— Като я чуеш, направо ще подскочиш — отвърна весело Джо. Започна да бърника в очуканото куфарче, с което никога не се разделяше и след малко извади оттам няколко листа.
— Това, което ще ти прочета, се е случило преди век, само на сто и осемдесет мили оттук. Както ще забележиш, по-добър източник на информация трудно би могло да се намери.
Подаде ми фотокопие — страница от лондонския вестник „Таймс“ от 4 юли 1874 година. Започнах да го чета без особено въодушевление, тъй като Джо и друг път ми беше показвал изрезки от стари вестници. Безразличието ми обаче не продължи дълго.
Ще разкажа историята в резюме. Ако са ви необходими повече подробности, свържете се с местната си библиотека и там за секунди ще ви дадат фотокопие от искания текст. В изрезката се описваше как сто и петдесет тонната шхуна „Пърл“ напуснала Цейлон в началото на май 1874 година и в района на Бенгалския залив попаднала на безветрие. На 10 май, непосредствено преди настъпването на нощта, на половин миля от шхуната на повърхността изплавал гигантски калмар. Тогава капитанът направил нещо глупаво — открил стрелба по него с карабината си. В отговор калмарът се насочил към „Пърл“, увил пипала около мачтите й и я обърнал. Корабът потънал за броени секунди, при което загинали двама членове на екипажа. Останалите се спасили единствено благодарение на щастлива случайност — по това време в близост до тях преминавал парният кораб „Стратховен“, свидетел на нещастието.
— Е? — рече Джо, след като прочетох изрезката два пъти. — Какво мислиш по въпроса?
— Мисля, че не вярвам в морски чудовища.
— Лондонският „Таймс“ няма склонност към сензационна журналистика — отбеляза Джо. — Гигантски калмари действително съществуват, макар и най-големите познати ни от тях да са отпуснати животни, които не тежат повече от тон, дори и когато пипалата им са дълги четиридесет стъпки.
— И какво от това? Животно с такива размери не е в състояние да потопи сто и петдесеттонна шхуна.
— Вярно е. Има много свидетелства, че така нареченият гигантски калмар е просто един по-голям калмар. Нищо чудно обаче в морето да има животни с десет пипала, които да са наистина великани. Та само година след инцидента с „Пърл“, до бреговете на Бразилия, е имало очевидци на това, как спермацетов кит се е борил с гигантски пипала, които в крайна сметка го завлекли под повърхността. Този случай е описан в „Илюстрейтъд Лондон Нюз“, броя от 20 ноември 1875 година. И, разбира се, не трябва да забравяме онази глава от „Моби Дик“…
— Коя глава?
— Онази, дето е озаглавена „Калмар“. Всички знаем, че Мелвил е бил много добросъвестен наблюдател. Тук обаче надминава самия себе си. Описва спокоен ден, през който една голяма маса се издига от морето, „подобно на лавина, току-що свлекла се от хълмовете“. Това се е случило тук, в Индийския океан, може би на хиляда мили на юг от мястото на инцидента с „Пърл“. Обърни внимание на факта, че и в двата случая метеорологичните условия са били идентични.
— „И това, което екипажът на «Пекъд» видя върху водата (знам този пасаж наизуст, чел съм го много пъти), бе огромна месеста маса, дълга и широка цели фърлонзи, с блестящ белезникав цвят и безброй дълги пипала, излизащи от средата й, които непрестанно се виеха, подобно на анаконди в гнездото си“.
— Само за миг — вметна Сергей, който през цялото време следеше внимателно разговора. — Какво представлява един фърлонг?
Джо сякаш изпита леко смущение.
— Осминка от миля, някъде към шестстотин и шестдесет стъпки3. — Джо побърза да предотврати смеха ни с вдигане на ръка. — Всъщност, Мелвил едва ли се е изразил буквално. Бил е обаче човек, който всеки ден е виждал спермацетови китове и очевидно е изпитал потребност да използува непривична мярка за дължина, за да опише нещо наистина много по- голямо от тях. Затова и автоматично е използувал фърлонги, а не клафтери4. Поне така мисля.
Отместих чинията с неизползваемите части от кърито.
— Ако си решил, че си ме наплашил в такава степен, че да не мога да си върша работата, много грешиш — казах му. — Обещавам ти обаче едно: когато видя гигантски калмар, ще отрежа едно от пипалата му и ще ти го донеса като сувенир.
Двадесет и четири часа по-късно вече се намирах в „рака“ и се спусках бавно към повредената решетка. Вече не бе възможно операцията да се запази в тайна, и Джо, устроил се наблизо в един катер, я наблюдаваше с любопитство. Но това бе проблем на руснаците, не мой. Бях подхвърлил на Шапиро, че Джо би могъл да бъде посветен в случая, обаче Карпухин, с подозрителния си славянски ум, веднага наложи възбрана върху това. Струваше ми се, че мога да прочета мислите му: защо му трябва на един американски репортер да се появява точно сега? Съвсем явно пренебрегваше очевидния отговор — защото Тринкомали вече бе в центъра на новините.
В дълбоководните операции, стига да се извършват както трябва, няма нищо вълнуващо или възбуждащо. Възбудата е равнозначна на неспособност да се предвидят събитията, която от своя страна е равнозначна на некомпетентност. Некомпетентните хора не се задържат дълго време в моята професия, нито пък търсачите на силни усешания. В работата си влагах толкова страст, колкото и водопроводчикът, поправящ неизправен кран.
Решетките бяха проектирани така, че да е възможно лесно да се поддържат, тъй като рано или късно щеше да се наложи да ги подменят. За щастие, нито един от кабелите не бе повреден, а укрепващите връзки се снемаха с лекота с помощта на електрическия гаечен ключ. Сетне използувах щипците, предназначени за големи натоварвания, и захванах повредения елемент от решетката без каквито и да е усилия.
В една дълбоководна операция човек не трябва да проявява припряност. Опиташ ли се да извършиш много неща наведнъж, можеш да допуснеш грешки. Ако всичко върви гладко и за 24 часа свършиш работата, за която си казал на клиента, че ще отнеме седмица, той ще реши, че е заплатил повече от необходимото. Макар и да бях сигурен, че ще съм в състояние да подменя елементите още същия ден, издигнах повредената част на повърхността и обявих края на работното си време.
Термоелементът веднага бе отнесен някъде за оглед, а през останалата част от деня се опитах да се укрия от Джо. Тринко е малък град, обаче успях да остана извън погледа на репортера, като посетих местните киносалони. Прекарах няколко часа в гледането на безкрайни тамилски филми, в които три последователни поколения ставаха жертва на неизяснено родово потекло, пиянство, измяна, смърт и лудост. Образите бяха цветни, а звукът усилен до максимум.
На следващата сутрин, независимо от лекото главоболие, още призори отидох на обекта. Там бяха и Джо и Сергей, уж подготвили се за риболов. Дружески им махнах с ръка, влязох в „рака“ и кранът ме спусна. От другата страна на кораба, която Джо не можеше да види, бе спусната резервната решетка. На няколко клафтера дълбочина я откачих от кабела и понесох към дъното на падината Тринко. В ранните следобедни
