Артър Кларк
Светещите
Когато телефонистката ми съобщи, че ме търсят от съветското посолство, първата ми реакция бе радостна. Ще има нова поръчка, казах си. Обаче още щом чух гласа на Гончаров, разбрах, че се е случило нещо неприятно.
— Здравей, Клаус, обажда се Михаил. Можеш ли да дойдеш веднага при мен? Възникна една много бърза задача, която не мога да ти обясня по телефона.
По пътя към посолството реших да си отработя сценарий за защита в случай, че ме викаха заради някакво неспазване на условията от страна на нашата фирма. Така и не ми дойде нищо на ум, тъй като в момента нямахме никакви особени сделки с руснаците. Последната им поръчка бе изпълнена преди шест месеца, при това в срок и с качество, което напълно ги задоволи.
Сега обаче не бяха доволни от нещо и веднага го разбрах. Търговският представител Михаил Гончаров бе мой стар приятел и ми разказа всичко, което му бе известно, обаче то не бе много.
— Получихме спешна телеграма от Цейлон — каза той. — Искат да заминеш веднага. Имат сериозни неприятности с хидротермалния проект.
— Какви неприятности? — попитах. Веднага си дадох сметка, че става дума за частта от инсталацията, разположена в дълбините на морето, тъй като нашата фирма имаше отношение само към нея. Другата част, намираща се на сушата, бе изградена от самите руснаци. От нас бяха поискали да монтираме само решетките, които трябваше да се поставят на дълбочина от три хиляди стъпки1 в Индийския океан. Няма друга фирма в света, която да е в състояние да се похвали с нашия девиз: „Извършваме всякакви работи на всякаква дълбочина“.
— Всичко, което знам за случая — каза Михаил, — е, че инженерите докладват за пълен провал, че министър-председателят на Цейлон трябва след три седмици да открие обекта, и че Москва няма да бъде никак доволна, ако дотогава той не проработи.
Бързо си припомних точките от договора, свързани с неустойките. Уж всичко бе съвсем наред, тъй като клиентът бе подписал приемателния протокол, с което признаваше, че работата е била свършена съгласно спецификациите. Нещата обаче не бяха така прости. Дори да се докажеше недобросъвестност на изпълнението от наша страна, пак нямаше да могат да ни съдят, но това щеше да навреди на репутацията ни. Най-лоши щяха да бъдат последиците за мен, тъй като именно аз бях надзиравал реализацията на проекта „Тринко Дийп“.
Не ме наричайте водолаз, ако обичате. Аз съм дълбоководен инженер и използувам водолазно оборудване толкова често, колкото един пилот използува парашут. По-голямата част от моята работа се извършва с помощта на телевизионни кабели и дълбоководни роботи с дистанционно управление. Когато ми се наложи лично да огледам нещо, ползувам за целта миниподводница с външни манипулатори. Наричаме я „рак“, тъй като има щипци. Стандартните образци могат да се спускат на дълбочина до пет хиляди стъпки, обаче има и модели, способни да достигнат дъното на Марианската падина. Никога не съм ходил там, но бих могъл да ви съобщя цената на подобно пътуване, ако тя ви интересува. По най-груби изчисления, ще ви струва по долар на стъпка потапяне плюс хиляда долара за час подводна работа.
Проумях, че работата е наистина сериозна, след като Михаил ми съобщи, че на цюрихското летище ме очаква реактивен самолет. Имал ли съм готовност да отпътувам след два часа?
— Виж — рекох му, — не мога да свърша нищичко без екипировка. Необходимото ми оборудване тежи тонове. Отгоре на всичко сега се намира в Специя.
— Знам — отвърна безмилостно Михаил. — Скоро и там ще кацне наш транспортен самолет. Изпрати от Цейлон телеграма и опиши какво точно ти трябва. Ще го имаш до дванадесет часа. Моля те обаче да не споделяш това с никого. Предпочитаме да не говорим много-много за проблемите си.
Съгласих се с него, тъй като проблемът бе и мой. Когато излизах от кабинета на Михаил, той ми посочи стенния календар и каза „три седмици“, след което прекара пръст през гърлото си. Знаех, че в момента няма предвид собственото си гърло.
След два часа вече прелитах Алпите, сбогувах се със семейството си по радиото и се чудех защо, подобно на всеки благоразумен швейцарец, не се бях заел с банково дело или производството на часовници. Вината за това бе на семейство Пикар и на Ханес Келер. Защо точно швейцарци трябваше да бъдат пионери в изследването на глъбините? Сетне реших да поспя, тъй като съобразих, че в близките дни няма да имам много време за сън.
Призори кацнахме в Тринкомали. Огромният пристанищен комплекс, чиято география така и не успях да науча докрай, представляваше плетеница от кейове, острови, канали и пристани, способни да поберат всички флотове на земята. Видях и голямата контролна кула, с малко претенциозна архитектура, разположена непосредствено до Индийския океан. Сградата бе чисто пропагандно начинание. Разбира се, ако бях руснак, щях да кажа, че е предназначена за „връзки с обществеността“.
Всъщност, нямаше причини да укорявам клиентите си за каквото и да било. Те наистина имаха повод да се гордеят с делото си — ставаше дума за предприемането на най-сериозния опит за използване на термалната енергия на морето. Наистина, не бе първият. Още през тридесетте години френският учен Жорж Клод неуспешно се бе опитал да постигне същото, а в Абиджан, на западния бряг на Африка, през петдесетте години бе осъществено друго подобно начинание.
Всички тези проекти бяха основани върху един и същ изненадващ факт. Дори и в тропическите морета температурата на водата на миля дълбочина се доближава до нулевата. Когато разполагаш с милиарди тонове вода, тази температурна разлика крие в себе си огромно количество енергия, чието оползотворяване представлява предизвикателство към инженерите на страните, изпитващи енергиен глад.
Клод и неговите приемници бяха направили опит да впрегнат тази енергия с помощта на парни двигатели с ниско налягане. Руснаците бяха приложили един много по-прост и по-директен метод. От сто години е известно, че ако при някои материали единият край е затоплен, а другият — охладен, през тях протича електричество. Още през четиридесетте години руските учени се бяха опитали да употребяват този „термоелектрически ефект“ за практически цели. Първите им устройства не бяха дотам удачни, макар и да успяха да захранят хиляди радиопарати чрез нагрети газови лампи. През 1974 година обаче, направиха голям, все още засекретен пробив. Макар и именно аз да монтирах енергийните елементи, разположени в хладния край на системата, така и не разбрах какво представляват, тъй като бяха напълно скрити от антикорозионната боя. Знам само, че образуваха голяма решетка, наподобяваща множество старовремски парни радиатори, закрепени един за друг.
Повечето от членовете на малката тълпа посрещачи на летището в Тринкомали познавах лично. И приятелите ми, и враговете ми очевидно се зарадваха на моето пристигане. Особено инженер Лев Шапиро.
— Е, Лев, кажи сега какъв е проблемът — рекох, след като комбито потегли.
— Искрено казано, не знам — отвърна ми той. — Твоя работа е да го установиш и отстраниш.
— Добре де, но какво все пак се е случило?
— Всичко функционираше нормално до момента, когато решихме да изпробваме устройството на максимална мощност — каза той. — Отклонението бе на пет процента от очакваното чак до 01.34 часа във вторник — лицето на Лев се изкриви. — След това показателите за волтажа започнаха силно да пулсират, вследствие на което изключихме захранването и започнахме да следим датчиците. Решихме, че някой тъп капитан е закачил кабелите — знаеш колко много сме се пазели от това. Включихме фенерите и излязохме в морето. Нямаше никакви кораби. Пък и кой би пуснал котва непосредствено извън залива в толкова спокойна и ясна нощ?
Остана ни само да следим показанията на датчиците и да продължим пробите. Ще ти покажа всички графики, когато отидем в кабинета ми. След четири минути се разбра, че целостта на веригата е нарушена. Установихме и точното място. Разбира се, бе в най-дълбоката част на устройството. Не можа да се повреди тоя край, ами оня! — възкликна Лев мрачно.
В момента минавахме покрай Слънчевото езеро, което в една конвенционална отоплителна система можеше да се оприличи на бойлер. Руснаците бяха заимствували тази идея от израелците. Бе обикновено плитко езеро, изпълнено със солен разтвор и с черно дъно. Представлява много ефикасен капан за топлина, тъй като слънчевите лъчи нагорещяват течността до температура от близо двеста градуса по Фаренхайт2. В него бяха потопени „горещите“ елементи на термоелектрическата
