оттогава прекара повечето време под хипноза, за да го натъпчат с всевъзможни знания, докато живееше в почти монашеско уединение някъде в Канада. (Е, поне предполагаше, че мястото е било в Канада, но нищо не пречеше да е попаднал в Гренландия или Сибир.) Вече беше на Луната, за да изиграе ролята си на дребна пешка в междупланетна партия шахмат. И очакваше с нетърпение тази щуротия да приключи поне за него. За нищо на света не би повярвал, че човек може
Признаваше, че промяната в живота му си има и добри страни. Иначе никога не би могъл да стъпи на Луната, а и опитът, който трупаше, щеше да се превърне в безценно предимство през идните години. Садлър винаги се опитваше да се подготви и за по-далечното бъдеще, особено ако настоящето направо го потискаше. А в момента и неговото, и междупланетното положение му навяваха само мрачни мисли.
Сигурността на Земята беше тежка отговорност, но той се утешаваше, че и без това за един човек е непосилно да я поеме върху раменете си. Каквото и да му подсказваше разсъдъкът, дребните грижи на всекидневието го гнетяха повече. Някой космически наблюдател сигурно би се засмял на факта, че Садлър се тревожи за един-единствен човек. Чудеше се дали Жанет ще му прости някога, че не си е вкъщи за годишнината от тяхната сватба. Тя щеше да чака поне обаждане, а той не смееше да си позволи такава волност. За съпругата и приятелите си още беше на Земята. Нямаше как да се обади от Луната и да скрие къде се намира, защото забавянето на сигнала с две секунди и половина би го издало тутакси.
Централното разузнаване можеше да скалъпва всякакви правдоподобни историйки, но не и да промени скоростта на радиовълните. Щяха да доставят подаръка му навреме, както обещаха… само че никой нямаше да каже на Жанет кога нейният мъж ще се прибере у дома.
И друго не забравяше — за да скрие къде отива, бе принуден да излъже жена си, пак в името на свещената Сигурност.
ГЛАВА 3
Щом Конрад Уилър сравни отново записите, стана и обиколи три пъти стаята. По походката му всеки отдавнашен обитател на Луната би познал веднага, че младият мъж е сравнително отскоро тук. Наистина работеше в Обсерваторията само от шест месеца и още не бе свикнал напълно с твърде слабото притегляне. В движенията му имаше излишна рязкост, отличаваща ги от плавните, забавени крачки на повечето му колеги. Личаха и присъщото му нетърпение, недостигът на дисциплина и прибързаността. Точно с темперамента си се опитваше да се пребори в момента.
Съзнаваше, че често бе правил грешки от припряност, но сега не изпитваше никакви съмнения, фактите не можеха да бъдат оспорени, в изчисленията нямаше нищо сложно или необичайно… само отговорът беше стъписващ. В далечните дълбини на Космоса една звезда бе избухнала с невъобразима стихийна мощ. Уилър пак погледна основните резултати, които бе подредил на листче, провери ги за десети път и протегна ръка към комуникатора.
Сид Джеймисън не му се зарадва особено.
— Толкова ли е важно? В тъмната стая съм и върша нещо за Стария Мол. Е, имам кратка почивка, докато чакам плаките да се промият.
— Колко кратка?
— Ами към пет минути. После започвам другата серия.
—
Джеймисън още си бършеше ръцете, когато влезе. Дори и триста години след изобретяването на фотографията някои досадни подробности си оставаха все същите. Уилър беше непреклонно убеден, че електрониката може да свърши всичко, и смяташе тези занимания на стария си приятел за остатък от мрачните времена на алхимията.
— Е, какво има? — подхвана го Сид от вратата. Както винаги, не беше склонен да си губи времето.
Уилър посочи диска на бюрото си.
— Правех редовната проверка на записите от интегратора на звездните величини. Напипал е нещо.
— А, това не е голямо чудо — изсумтя Джеймисън. — Когато някой кихне в Обсерваторията, интеграторът смята, че е открил нова планета.
Имаше право да се усъмни. Уредът беше ненадежден, процесорът му лесно се заблуждаваше, затова мнозина от астрономите смятаха работата с него за излишно опъване на нервите. Но не забравяха, че е сред любимите проекти на директора, затова нямаше шанс да се отърват от интегратора до идването на нов началник. Маклорин го бе изобретил сам още в далечните дни, когато наистина се занимавал с астрономия. Автоматичното стражево куче на небесните сфери можеше да чака с неизменно търпение дълги години, докато някоя нова звезда засияе ослепително. И тогава да удари камбаната, за да извести за жадуваното събитие.
— Добре де, ето ги записите пред теб — подкани Уилър. — Няма нужда да ми се доверяваш сляпо.
Джеймисън пъхна диска в компютъра и пусна програмата за анализ на записите. Уилър се усмихна с облекчение, когато ченето на Сид увисна.
— Прескочила е тринадесет степени за едно денонощие! Олеле, майчице!
— Според мен са тринадесет цяло и четири десети, но да не се заяждаме. Залагам си цялата заплата, че е свръхнова. И то доста наблизо.
Двамата се спогледаха в радостно изумление. Накрая Джеймисън промърмори:
— Твърде хубаво е, за да се окаже и вярно. Недей да се хвалиш пред всички, преди да сме проверили пак. Дай първо да й огледаме спектъра, дотогава ще я смятаме за обикновена нова звезда.
Погледът на Уилър се зарея мечтателно.
— Кога е избухнала последната свръхнова в нашата галактика?
— Звездата на Тихо… не, имало е една и малко по-късно, около началото на седемнадесетия век.
— Видя ли, отдавна чакаме тази. Току-виж, директорът си оправил малко мнението за мен.
— Кой знае… — скептично измънка неговият приятел. — Дори свръхнова едва ли ще стигне. Ще отида да подготвя спектрографа, а ти драсни едно резюме с резултатите. Не е честно да сме алчни, по-добре да поканим на купона и другите обсерватории. — Загледа се в интегратора, който все така търпеливо следеше всичко ставащо в небето. — Ей, тенеке, ти отведнъж си изплати паричките, макар досега да записваше само навигационните светлини на корабите…
Садлър чу новината след около час в общия салон и не се развълнува чак толкова. Твърде зает беше със собствените си проблеми и очакващите го планини от документи. Затова се отнасяше почти равнодушно към научното всекидневие на Обсерваторията, дори ако се случеше да вникне отчасти в смисъла му. Секретарят Уогнъл обаче побърза да го увери, че в събитието няма нищо обичайно.
— Това можете спокойно да го впишете в баланса! — подхвърли весело. — Най-значителното астрономическо откритие от не знам колко години. Я елате с мен на покрива!
Садлър веднага захвърли „Тайм Интерпленетъри“, чиято войнствена редакционна статия и без това го вбеси. Разпечатката на списанието падна бавно като насън.
Той трудно се приспособяваше към чудатостите на лунната гравитация.
Тръгна с Уогнъл към асансьора.
Подминаха жилищния етаж, администрацията, захранването и транспорта и излязоха в един от малките наблюдателни куполи. Диаметърът му едва достигаше десет метра, защитното покритие, предназначено за лунния ден, сега беше свалено. Секретарят побърза да изключи осветлението, двамата постояха загледани в звездите и намаляващия полукръг на Земята. Садлър вече се бе качвал тук няколко пъти — в купола откри прекрасен лек срещу досадата и преумората.
На около триста метра от тях тромавата конструкция на най-големия телескоп, построен от хората, бе насочена към точка в южната част на небосвода. Садлър знаеше, че гигантското устройство не се използва за наблюдение на звезди, които и той би могъл да различи с очите си. С телескопа астрономите се опитваха да проникнат до хипотетичните предели на Вселената, на трудно изброими милиарди светлинни години от Слънчевата система.
Най-неочаквано металният великан се завъртя с величествена мудност в обратната посока. Уогнъл се
