Земна светлина

закиска тихичко.

— Колцина ли си скубят косите в момента!? Съсипахме им програмата, защото на първо място излиза Нова Драконис. Я да проверим дали ще я открием…

Погледна набързо надрасканата скица в ръката си. Садлър също се взря в северния небосклон, не забеляза обаче нищо особено. Наглед звездите си бяха все същите. Уогнъл започна да му помага да се ориентира по отстоянието и ъгъла спрямо Голямата мечка и Полярната звезда. Най-сетне разбра коя слабовата звездичка трябва да зяпа. Не се въодушеви никак, макар с разума си да съзнаваше, че допреди два дни биха я открили само най-големите телескопи, а оттогава блясъкът й се е засилил стотици хиляди пъти.

Секретарят явно долови разочарованието му.

— Дори да не е смайващо зрелище в момента — подхвърли малко предизвикателно, — свети все по- силно. Ако сме късметлии, до ден-два ще видим нещо незабравимо.

„Лунен или земен ден?“ — хапливо се хвана за пропуска на секретаря Садлър И в това имаше бъркотия както във всичко останало в Обсерваторията. Всички часовници отброяваха двадесет и четирите часа на земното денонощие и показваха времето по Гринуич. Дребно предимство на тази система беше възможността човек просто да погледне коя част от Земята се вижда, за да провери верен ли е часовникът. Но това отброяване на времето нямаше нищо общо със смяната на светлите и тъмните периоди на лунната повърхност.

На Садлър му омръзна да се взира и огледа разсеяно Обсерваторията. Преди да дойде тук, си я представяше, без да се замисли истински защо, като обичайното сборище от гигантски куполи. Бе забравил, че на лишената от резки климатични промени Луна няма никакъв смисъл уредите да се предпазват. Хилядасантиметровият рефлектор и по-малкият му събрат бяха като голи във вакуума. Само крехките им господари имаха нужда от топлината и въздуха на заровеното си градче.

Почти навсякъде хоризонтът беше равен. Макар че около голямата равнина Платон, насред която беше разположена Обсерваторията, имаше високи скални стени, извивката поради малкия радиус на земния спътник ги скриваше зад хоризонта. Нерадостна пустош, нямаше дори по някое хълмче да разнообрази гледката. Само прашна равнина, тук-там надупчена от дребни или по-големички метеорити. Единственото интересно нещо наоколо бяха творенията, с които човекът се опитваше да изкопчи тайните на звездите.

На излизане отново погледна към съзвездието Дракон, но вече бе забравил коя от бледите звездички причини толкова вълнения.

— Но защо — попита сдържано секретаря, за да не го обиди неволно от невежество — тази звезда е толкова важна за вас?

По лицето на Уогнъл бързо се смениха учудване, раздразнение… и съчувствие.

— Ами как да ви обясня… Може да се каже, че звездите са като хората. Добре възпитаните не привличат вниманието. Разбира се, и от тях има какво да научим, но много по-полезни са ни онези, които се развихрят.

— Често ли се случва?

— Всяка година гърмят поне по стотина само в тази галактика… но всички са обикновени нови звезди. На върха на величието си са, да речем, сто хиляди пъти по-ярки от Слънцето. Свръхновата звезда е несравнимо по-рядко явление, а и по-интересно. Още не знаем причините му, важно е обаче да разберете, че може да стане няколко милиарда пъти по-ярка от нашето светило. Всъщност за нашите възприятия ще свети по-силно от всичко останало в небето, събрано накуп.

Садлър наистина имаше над какво да се замисли.

— Още по-съществено е — разпалено продължи Уогнъл, — че нищо подобно не се е случвало, откакто са изобретени телескопите. Последната свръхнова в нашата част на Вселената е била преди шест века. Имало е и предостатъчно други, но много по-далеч от нас, затова е било невъзможно да ги изследваме подробно. А тази, образно казано, е досами прага на дома ни. И фактът ще стане очевиден за всички само след два дни. Дори след броени часове ще затъмни всичко в небето, освен Слънцето и Земята.

— А какво очаквате да научите от тази буйстваща звезда?

— Засега не познаваме друго по-колосално събитие в природата. Ще можем да изучим характеристиките на материята в състояние, в сравнение с което епицентърът на термоядрена експлозия е мъртвешки спокоен. Но ако непременно държите научните открития да имат и практична страна, не ви ли се струва интересно да узнаем защо звездите по принцип избухват? В края на краищата някой ден и на нашето светило може да му мине през ума същата идея…

— Ако това стане — усмихна се сдържано Садлър, — бих предпочел да не знам предварително. Питам се дали онази бандитка в Дракон е погълнала някакви планети?

— Това никога няма да научим. Но сигурно често има и такива произшествия, защото поне една звезда от десет има планети.

Смразяваща идея… Садлър се опитваше да не си представи как едва ли не всяка секунда някъде из Вселената цяла слънчева система заедно със странната си и чужда на човешката мисъл цивилизация изчезва мигновено в космическата пещ. Животът беше прекалено крехък, стъпил върху острието на бръснача между студа на вакуума и пламъците на звездите.

Поклати печално глава. На хората като че не им стигаха опасностите, изобилстващи в природата. Отново стъкмяваха с увлечение собствената си погребална клада…

За почти същото се замисли доктор Молтън, макар и доста по-жизнерадостно. Нова Драконис беше на повече от 2000 светлинни години от Земята. Яростните вълни на стихията се носеха в пространството още от времето на Христос. През това време бяха достигнали милиони звездни системи, за да стреснат и предупредят обитателите на хиляди светове. Той не се съмняваше, че и в момента някъде по повърхността на тази сфера с диаметър 4000 светлини години други астрономи, ако ще и с коренно различни очи и уреди, улавят излъчването на умиращото светило. Стори му се още по- необикновена представата, че някъде в безкрая други наблюдатели, за които цялата галактика е само мътно петънце, ще забележат след стотици милиони години как тя изведнъж е усилила двойно блясъка си…

Молтън седеше пред контролния пулт на обляната в мека светлина зала — и кабинет, и работилница за него. Отначало не се различаваше почти с нищо от останалите помещения в Обсерваторията, но вече всичко носеше отпечатъка на личността му. В единия ъгъл стърчеше ваза с изкуствени цветя, едновременно нелепа и желана гледка тук. Беше единствената проява на чудатост у Молтън и никой не му се присмиваше. Сдоби се с тази красота от восък и тел в Средищния град, променяше често подредбата на цветята толкова изкусно, че сякаш всеки ден букетът беше нов.

Понякога Уилър се опитваше да го закача за това хоби — твърдеше, че издавало носталгия и желание да се върне на Земята. В действителност Молтън бе напуснал преди три години Австралия и по нищо не личеше, че бърза да се прибере у дома. Твърдеше, че и сто живота няма да му стигнат да си свърши работата, затова предпочитал отпускът му да се трупа и някой ден да го използва наведнъж.

До вазата беше металният шкаф с хилядите разпечатани спектрограми, които бе натрупал от изследванията си. Винаги подчертаваше, че не е теоретик в астрономията. Просто наблюдаваше и записваше, на други се падаше задачата да обясняват какво е открил. Случваше се възмутени любители на математическите анализи да го укоряват, че никоя звезда не можела да има такъв спектър. Тогава Молтън ровеше в картотеката си, уверяваше се, че няма никаква грешка, и отвръщаше: „Не се сърдете на мен. Вървете да спорите с майката природа.“

Остатъкът от площта заемаха купища оборудване, което би сащисало всеки лаик, а и мнозина астрономи оставаха озадачени за предназначението на уредите и апаратите. Повечето Молтън сглоби сам или поне ги проектира, а изработката остави на своите помощници. И през последните две столетия всеки специалист по практическа астрономия си оставаше електротехник, инженер и физик… а с нарастването на разходите за тези технически чудеса — дори специалист по лобиране и реклама.

Командите се понесоха по кабелите, когато той зададе новите асцендент и деклинация. Много по-нагоре големият телескоп се завъртя като чудовищно оръдие и се насочи на север. Великанското огледало в дъното на конструкцията събираше един милион пъти повече светлина от човешкото око и с възхитителна точност я