Земна светлина

съсредоточаваше в един-единствен лъч. Той пък на свой ред прескачаше от огледало на огледало като в перископ и накрая стигаше до доктор Молтън, за да бъде разнищен според желанията на учения.

Ако бе погледнал направо в окуляра, блясъкът на Нова Драконис щеше да го ослепи. А и очите не можеха да му покажат нищо в сравнение с техниката. Молтън включи електронния спектрометър и го пусна в режим на сканиране. Уредът щеше да проследи прецизно спектъра на свръхновата звезда — през жълтото, зеленото, синьото до ултравиолетовото много извън обсега на човешкото зрение. Неоспоримият запис на интензивността на всяка спектрална линия би могъл да послужи на астрономите и след хилядолетие.

Някой почука на вратата. Влезе Джеймисън, понесъл още влажните фотоплаки.

— Последните са големият удар! — възкликна тържествуващо. — Показват газовата обвивка, разширяваща се около звездата. И скоростта съвпада с установеното от теб Доплерово изместване на спектъра.

— Не съм и очаквал друго — изръмжа Молтън. — Я да ги огледаме.

Вторачи се напрегнато в плаките, вече не чуваше тихия шум от електромоторчетата в спектрометъра, все още изпълняващ програмата. Виждаше пред себе си негативи, разбира се, но подобно на всеки друг астроном отдавна бе свикнал да ги преобразува мислено в позитивни разпечатки.

В средата беше малкият диск, оставен от твърде яркото излъчване на Нова Драконис, подложило плаката на прекомерно осветяване. Около него се виждаше рехав блед пръстен. Молтън знаеше, че когато звездата е избухнала, този пръстен се е разнесъл за броени дни в пространството. На снимката изглеждаше толкова незначителен, че с нищо не подсказваше на ума какво възприема.

А всъщност гледаха следите на катастрофа отпреди две хиляди години — обвивката от свръхпрегрята плазма, която звездата бе издухала навсякъде около себе си със скорост милиони километри в час. Такава огнена стена би погълнала и най-грамадната планета, без дори да затрепти и да се забави. От Земята обаче се виждаше като нищожно пръстенче.

— Чудя се — промълви Джеймисън — дали някога ще проумеем защо звездите вършат такива щуротии?

— Понякога — промърмори в отговор Молтън, — като слушам радиото, си мисля, че не е зле да се случи и тук. Огънят пречиства всичко…

Младият му помощник се вторачи смаян в него. Жестоките думи никак не подхождаха на иначе добросърдечния Молтън.

— Не говориш сериозно, нали?

— Може би не съм прав. Все пак доста сме напреднали през последния милион години, а на астронома би трябвало да е присъщо търпението. Но погледни само в каква каша се забъркваме отново! Ти не се ли тревожиш как ще свърши тази глупост?

Зад думите му прозираше такава покруса, че Джеймисън се смути от изумлението си. Молтън никога досега не бе позволявал на колегите си да проникнат в чувствата му. Дори не проявяваше интерес към нищо извън работата си. Младежът знаеше, че е станал свидетел на мимолетно пропукване в стоманената броня на самоконтрола. И изненадата събуди нещо в собственото му съзнание, което подобно на уплашен кон отскочи от зачатъка на прозрение.

Мълчанието се проточи — двамата учени се взираха взаимно в очите си, сякаш тепърва се преценяваха и се опитваха да преодолеят бездната, деляща всеки човек от ближния му. Но остро бръмчене извести, че автоматичният спектрометър си е свършил работата. Напрежението се стопи, трябваше отново да се заемат с всекидневието. Така мигът, който можеше да предизвика непредсказуеми последици, затрептя на границата на битието и пак се върна в забравата.

ГЛАВА 4

Садлър не се бе надявал да получи собствен кабинет. Разчиташе най-много да му отделят бюро в някое ъгълче на счетоводния отдел. Така и стана. Това нито му пречеше, нито го притесняваше. Много внимаваше да не настройва хората срещу себе си и да не става център на крайно нежелано неприязнено внимание. Пък и не се заседяваше зад бюрото. Съставяше докладите, уединен в стаичката си — мъничко помещение, което едва надвишаваше пресметнатите от психолозите размери, за да не предизвиква у обитателя си клаустрофобия. Имаше още стотина подобни на жилищния етаж.

Бяха му необходими няколко дни, за да свикне с този напълно изкуствено подреден начин на живот. В недрата на Луната нищо не подсказваше как отминава времето. Големите разлики в температурата през лунния ден и нощ се отразяваха само метър-два навътре в скалите. Само часовниците на хората отброяваха секундите и минутите. За определен период на всеки двадесет и четири часа светлините в коридорите притъмняваха, за да създадат измамно впечатление за нощ. Но и тогава Обсерваторията не заспиваше. Винаги имаше някой, който си вършеше работата. Естествено астрономите бяха свикнали от векове да будуват в най-неподходящото време според природата… и според съпругите им, освен в твърде редките случаи, когато и жените им се занимаваха с астрономия. Затова и ритъмът на лунния живот с нищо не им пречеше. Мърмореха само инженерите, които трябваше да се грижат денонощно за въздуха, захранването, комуникациите и какво ли още не.

Садлър прецени, че служителите от администрацията са се подредили най-добре. Никого не интересуваше дали счетоводството, отговорниците по развлеченията или склададжиите прекъсват работа за поне осем часа, както ставаше всяко денонощие, стига в медицинския сектор и в кухнята да има дежурни.

Той наистина се стараеше да не се мотае в краката на хората и доколкото можеше да прецени, засега успяваше. Запозна се с цялото ръководство на Обсерваторията, освен с директора — който в момента беше на Земята, — и познаваше по лице половината обитатели на тона научно градче. Още преди пристигането си тук бе намислил да проучва прилежно отдел след отдел, група след група, докато узнае всичко за Обсерваторията. После щеше да остави дреболиите настрани и да помисли спокойно два-три дни. В такава работа беше сериозна грешка да прибързваш, колкото и да те припира времето.

А това беше най-тежкият му проблем. Няколко пъти му подсказаха, макар и приветливо, че е дошъл в особено неподходящ момент. Нарастващото напрежение в политиката изнервяше дори учените и мнозина едва се удържаха в рамките на учтивостта. Разбира се, появата на Нова Драконис поуталожи духовете, защото никому не се искаше да мисли за политика, докато чудото сияе в небето. Само че през тези дни не бяха предразположени и да обсъждат с него разходите за изследванията си, а Садлър не можеше да ги вини за неприкритата досада, с която го посрещаха.

Колкото време успяваше да отдели от проучванията си, прекарваше го в общия салон, където обитателите на Обсерваторията идваха да се поотпуснат. Тук беше средището на светския живот, доколкото го имаше, а така Садлър получаваше превъзходна възможност да опознае мъжете и жените, които се бяха заточили на Луната заради науката… или подмамени от твърде раздутите заплати, ако не бяха чак такива идеалисти.

Поначало не беше склонен да клюкарства — фактите и числата го интересуваха повече от хорските дела, този път обаче не си позволи да спазва своите принципи. Инструкторите му дори наблягаха непрекъснато на уменията да въвлечеш събеседника в разговор, и то по начин, който му се стори безкрайно циничен. Все пак не отричаше недостатъците на човешката природа. И вече признаваше пред себе си, че се сдоби с най-ценните късчета информация, като просто надаваше ухо за приказките на бара.

Салонът бе създаден от дизайнери с несъмнени умения и вкус, а непрекъснато сменящите се видеопанорами внушаваха почти непреодолима илюзия, че просторното помещение не може да се намира дълбоко под повърхността на Луната. Бяха се сетили дори да направят камина, в която иначе правдоподобната купчинка дърва гореше вечно, без да се превърне в пепел. Това честичко разсмиваше Садлър.

Прояви се достатъчно добре в игрите и общите приказки, за да го приемат като член на общността. Скоро започнаха да му доверяват пикантните подробности от местни скандали. Ако не се броеше фактът, че хората тук се отличаваха с несъмнено блестящ интелект, иначе бяха истински микромодел на земното общество. Почти всички случки и произшествия на планетата — майка се повтаряха в Обсерваторията (без