някой от наблюдателните куполи и да погледне Земята, чийто диск вече намаляваше. А когато той стъпи на Луната, тъкмо беше между първа и втора четвърт.
Над Маре Имбриум беше лунната полунощ, но повърхността светеше, отразявайки небесното сияние.
Той се смъмри за реенето на мислите си и се зае с работата. Какво ли беше пропуснал? Мина през всяко кътче на Обсерваторията, срещна се с всички важни личности тук, оставаше само да се запознае с директора, щом той се върне от Земята. Професор Маклорин трябваше да пристигне скоро, а досегашното му отсъствие несъмнено улесни работата на Садлър. Всички го уверяваха, че когато шефът се прибере, животът няма да е толкова нехаен и разпуснат. Всичко щяло да върви „по установения ред“. Садлър беше свикнал отдавна с такива началници, но от това не му ставаха по-симпатични.
Скритият до леглото му високоговорител избръмча меко. Той протегна крак и натисна с палеца си бутона. Вече се справяше от първия път, обаче по стената имаше драскотини от нокти, издаващи многобройните опити.
— Слушам. Кой се обажда?
— От транспортния отдел съм. Приключвам списъка за утре. Има още две-три свободни места — ще дойдеш ли с нас?
— Ами щом няма да разваля удоволствието на някой друг…
— Добре, записах те — веднага отсече гласът и връзката прекъсна.
Всъщност Садлър изобщо не изпитваше угризения, че ще лиши от заслужена почивка някой учен. Самият той се нуждаеше от няколко свободни часа в Средищния град след тази усилна седмица. Още не беше настъпил моментът за първата среща с неговата свръзка и досега изпращаше докладите си по обикновената сателитна поща — маскирани като бюрократични отчети, те не биха подсказали нищо нередно на непосветения. Само че му беше време да поразгледа града, а и никой не би приел като нещо нормално да се лишава от отдих.
Имаше още една причина да тръгне с монорелсовия вагон, най-важната за него. Искаше да изпрати писмо, а знаеше, че целият информационен трафик от Обсерваторията се следи зорко от отскорошните му колеги в Централното разузнаване. Те може и да бяха закоравели в циничното си равнодушие, но Садлър предпочиташе да не надничат в личния му живот.
Средищният град беше разположен на двайсет километра от космодрума, затова изобщо не можа да се отбие там при пристигането си. Вагонът, почти препълнен този път, отново навлезе в
Огромните куполи сякаш започнаха да се надигат иззад хоризонта. На върха на всеки грееше сигнална светлина, иначе бяха тъмни и нищо не издаваше кипящия под тях живот. Садлър знаеше, че някои от куполите могат да станат прозрачни по желание. Сега обаче съхраняваха с всички средства енергията си, за да не бъде изсмукана от смъртоносната лунна нощ.
Монорелсовият вагон се гмурна в тунел под най-близкия купол. Той се озърна и проследи затварянето на голяма и извънредно здрава врата зад тях, после още една, накрая и трета. Тук никой не разчита на късмета си, разбра той и одобри предпазливостта. После се чу звукът, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго — съскането на въздух, запълващ пространството наоколо. Последната врата се плъзна встрани и вагонът спря до перон, какъвто имаше на всяка гара по Земята. Надзърна през илюминатора и в първия миг трепна, щом видя хора, разхождащи се без скафандри.
— Искаш ли да разгледаш нещо конкретно? — попита го Уогнъл, докато чакаха блъсканицата на изхода да понамалее.
— А, не — поклати глава Садлър. — Имам намерение да се разходя из целия град, за да проверя къде и как си харчите заплатите.
Секретарят на Обсерваторията явно не успя да прецени дали това беше шега и не му предложи услугите си на туристически гид — за голямо негово облекчение. Точно сега нямаше нужда от компания.
Излезе от помещенията на гарата и се озова в горния край на широка наклонена рампа, спускаща се към основното равнище на цели двайсет метра под него. Едва сега разбра колко дълбоко се е заровил Средищният град, за да намали съотношението между обема си и повърхността на куполите. До рампата конвейерна лента пренасяше лениво багаж и товари. Най-близките сгради очевидно бяха някакви промишлени инсталации — колкото и добре да ги поддържаха, имаха леко мърлявия изглед на всичко, което е в съседство с гари и пристанища.
Чак когато се спусна наполовина по рампата, осъзна, че над главата му има синева, а Слънцето го огрява откъм гърба и в небето се носят купести облаци.
Илюзията беше толкова близо до съвършенството, че сетивата му я приеха като нещо подразбиращо се, в първия миг забрави напълно, че е на Луната. Задълго зяпна главозамайващите дълбини на изкуствения небосвод. Колкото и да се стараеше, не откри никакъв недостатък в панорамата. Вече разбираше защо проектантите на лунните градове държаха толкова упорито на куполния градеж, макар че можеха да вкопаят всичко като Обсерваторията.
Дори да искаше, не можеше да се загуби в Средищния град. Седемте свързани помежду си купола бяха устроени еднакво, с изключение на един — концентрични кръгове от улици и радиални булеварди. Пети купол на практика беше огромен завод и Садлър благоразумно реши да не си губи времето с разходки там.
Отначало вървеше накъдето го тласкаха случайните прищевки. Искаше да „усети“ мястото, за пълно опознаване кратките часове просто нямаше да му стигнат. Веднага долови една изненадваща особеност — градът имаше своя индивидуалност. Никой не е успял да обясни досега защо някои центрове на цивилизацията сякаш имат характер, а други — не. Садлър обаче се учуди, че тази отличителна черта е присъща на такава напълно изкуствена среда. След малко се укори за грешката си. Та нали всички градове и на Земята, и на Луната бяха сътворени от човешки ум и ръце, а не от природата…
„Булевардите“ се оказаха тесни по принуда, по тях минаваха само дребни открити триколки, чиято скорост не надвишаваше трийсетина километра в час и май не бяха за пътници, а за товари. Мина още време, преди Садлър да открие автоматичното метро, свързващо в обиколен маршрут шестте купола по периферията. Всъщност не беше нищо повече от поразкрасен конвейер и се движеше само срещу посоката на часовниковата стрелка. Ако човек се заблееше и не слезеше където иска, трябваше да направи още един пълен кръг. Не че беше голяма беда — цялата обиколка отнемаше пет минути.
Търговският комплекс и средоточието на лунния шик беше в Първи купол. Освен това тук живееха най- старшите сред чиновниците и техническия персонал. Голямото началство дори се радваше на лукса да се шири в отделни къщи. Повечето жилищни сгради имаха градини по покривите, където донесените от Земята растения избуяваха до изумителна височина в слабото притегляне.
Новодошлите от Земята също се навъртаха тук. Като „селенит“ с осемдневен опит, Садлър наблюдаваше развеселен непохватните им движения. Мнозина от тях бяха взели под наем оловни пояси още с пристигането си, защото се оставяха да им внушат, че така е най-безопасно. Инструкторите му не бяха забравили да го предупредят за заблудата още преди да потегли към Луната. Затова избегна да допринесе за процъфтяването на това дребно мошеничество. Вярно, ако човек се натовареше с олово, почти нямаше опасност да подскочи няколко метра нагоре при невнимателна крачка, за да падне накрая на главата си. Странното беше, че твърде малко хора проумяваха разликата между тегло и маса, която правеше достойнствата на поясите съмнителни. Но когато се опитваха да тръгнат внезапно или да спрат изведнъж,
