веднага откриваха, че макар стоте килограма олово да тежат само шестнадесет тук, инерцията им си е все същата като на Земята.
Вървеше сред рехавите тълпи и надничаше във витрините. Понякога срещаше новите си познати. Някои се товареха упорито с пакети и торби, за да наваксат принудителната си пестеливост. Мнозина от по- младите бяха с приятели и приятелки — макар Обсерваторията да се самозадоволяваше почти във всичко, някои потребности налагаха задължително разнообразие.
Чистият трикратен звън на камбана го изненада. Озърна се, но не успя да определи откъде прозвуча. Отначало му се стори, че никой не обръща внимание на сигнала, каквото и да означаваше. После забеляза, че улиците се опразват полека… а небето притъмнява.
Облаци закриха слънцето. Бяха черни и разкъсани, краищата им пламтяха, когато илюзорното светило надничаше иззад тях. Садлър още веднъж се изуми на майсторството, с което бе създадено холографското представление. Нито една буря на Земята не изглеждаше толкова истинска, а когато тътенът на първата гръмотевица отекна в далечината, той не се поколеба да потърси подслон. Дори улиците да не бяха опустели, можеше да се досети, че творците на този шедьовър не биха пропуснали нито една подробност…
Малкото кафене край тротоара беше препълнено и Садлър едва успя да се шмугне, когато първите тежки капки тупнаха на улицата, а огненият език на мълния облиза небето. По навик започна да отброява секундите преди грохота. Изтрещя на „шест“, значи светкавицата трябваше да се е забила на два километра оттук. Разбира се, това означаваше, че е ударила повърхността далеч извън купола, във вакуума, който не пренасяше звуци… Садлър вдигна рамене. Това също беше изкуство, а то не може без условности. Би било дребнаво да се заяжда.
Дъждът валеше все по-силно, мълниите зачестиха. По улиците се стичаха истински рекички и чак сега той обърна внимание на решетките на канализационните шахти. Преди погледът му се бе плъзгал разсеяно по тях. Отново си напомни, че тук не биваше да се отнася небрежно към нищо. Трябваше да се спира и да се пита: „За какво служи това? Защо го виждам и на Луната? Наистина ли е същото, за което го смятам?“ Канализация, значи — на пръв поглед безполезна като снегорин…
Обърна се към съседа си по маса, който се взираше възхитен в бурята.
— Извинете, ако ви безпокоя, но колко често се случва това?
— Ами два пъти на ден… говоря за лунните дни. Обявяват го няколко часа предварително, за да не смущават работата.
— Дано не ставам нахален — меко настоя Садлър, — само че се чудя за какво са ви тези допълнителни безпокойства. Необходимо ли е чак такова правдоподобие?
— Може и да не е, затова пък ни харесва. И не забравяйте, че изкуственият дъжд е жизнено необходим в куполите, за да прочиства въздуха от праха. Защо да не го направим както трябва?
Садлър вече не се съмняваше във вложеното усърдие, а великолепната двойна дъга над облаците го накара да забрави всякакъв скептицизъм. Последните капки падаха по тротоара, гръмотевиците затихнаха до далечно сърдито ръмжене. Представлението завърши и още влажните улици на Средищния град се оживиха.
Садлър остана в кафенето да хапне нещо и след кратък оживен пазарлък успя да се отърве от малко земна валута със съвсем лека загуба спрямо официалния курс. А превъзходната храна го изненада приятно. Всяко парченце сигурно беше синтезирано или отгледано в големите контейнери с дрожди или хлорела, но пък обработката накрая бе превърнала всичко във вкусни гозби. Той се сети, че на Земята храната е нещо естествено и хората рядко се замислят какви усилия са необходими, за да стигне до стомасите им. Тук обаче не беше плод на природното изобилие, което се нуждае от съвсем малко помощ. Произвеждаха я чрез сложни и много точно изпипани процеси. И щом някой трябваше
Време беше да се размърда. Искаше да изпрати старомодно писмо на хартия, а пощата щеше да натовари всичко в първия отлитащ кораб само след два часа. Ако го пропуснеше, думите му нямаше да стигнат до Жанет още две седмици. А предполагаше, че жена му достатъчно се е изтормозила от мъглявите догадки.
Извади незалепения плик от джоба си и прочете отново писмото, да не би в последния момент някой израз да го подразни.
Най-скъпоценна моя,
Как бих искал да обясня къде съм, но ми е забранено. Не стана така по мое желание. Избраха ме за по- особена работа и трябва да направя всичко по силите си. Добре съм, макар че не мога да се свържа пряко с теб, ако ми изпращаш писма до пощенската кутия, чийто номер ти казах, ще стигнат до мен рано или късно.
Много ми беше мъчно да не съм с теб на нашата годишнина. Моля те, повярвай ми — нищичко не можех да направя. Дано поне си получила подаръка ми и дано ти е харесал. Дълго се колебах, докато избера точно тази огърлица, а пък да не споменавам колко струваше!
Липсвам ли ти много? Господи, как ми се иска да се прибера вкъщи! Знам колко се обиди, че тръгнах съвсем неочаквано, но искам да ми повярваш, че не биваше да споменавам точно какво върша. Не мисли, че съм постъпил така от егоизъм или защото не държа на теб. Причините са много сериозни и се надявам, че някой ден ще мога да ги споделя с теб.
И те моля да не се тревожиш за нищо. Бъди търпелива. Знаеш, че ще се върна колкото се може по- скоро.
Обичам те, мила, не се съмнявай в мен. Работата ми е трудна и само твоето доверие ме крепи.
Четеше внимателно, като се мъчеше поне замалко да забрави какво означава това писмо за него и да го види с очите на съвсем чужд човек. Твърде много ли издаваше? Не му се вярваше. Разбира се, придирчивият цензор би открил излишни намеци и все пак нито разкриваше задачата си, нито къде се намира в момента.
Залепи плика, но не написа име и адрес. Вместо това направи нещо, което, строго погледнато, беше нарушение на дадената клетва. Пъхна писмото в друг плик заедно с бележка до адвоката си във Вашингтон.
Драги Джордж, сигурно ще се учудиш, когато научиш къде попаднах. Жанет не знае и не искам да й давам поводи за безпокойство. Затова те моля да препратиш писмото до нея. И не забравяй, че пътуването му е извънредно поверително. Някой ден ще ти обясня всичко.
Естествено острият ум на Джордж щеше да му подскаже обяснение, съвсем близо до истината, но той умееше да пази тайна не по-зле от всеки в Централното разузнаване. А Садлър не успя да измисли друг по- сигурен начин писмото му да стигне до Жанет. Накрая се престраши да рискува малко, за да се успокои… и за да не подлудява жена си още повече.
Попита къде е най-близката пощенска кутия (в Средищния град не се намираха на всеки ъгъл) и пусна писмото. След два часа щеше да поеме по пътя към Земята. Очакваше до утре по същото време да е в ръцете на Жанет. Надяваше се тя да го разбере… или поне да сдържи гнева си, докато се съберат отново.
До кутията имаше щанд за вестници и списания, Садлър си избра „Сентръл Нюз“. Оставаха няколко часа до тръгването на монорелсовия вагон обратно към Обсерваторията. Ако в града имаше нещо особено интересно, в местния вестник би трябвало да го споменат.
За политическите новини бе отделено толкова нищожно място, че Садлър се замисли дали невидимата ръка на цензурата не се е протегнала вече, макар и в кадифена ръкавица. Ако човек съдеше по заглавията, не би заподозрял разгарянето на никаква криза. Само след старателно прочитане на вестника би могъл да забележи нещо. Долу на втора страница съобщаваха накратко, че един пътнически кораб от Земята има проблеми с карантината в орбита около Марс — не го допускаха да кацне. А на друг бяха забранили да напусне повърхността на Венера. Садлър и за миг не се усъмни, че медицински проблеми просто няма —
