Федерацията си показваше мускулите.
На четвърта страница откри още по-смущаваща новина. На някакъв незначителен астероид, сравнително близо до Юпитер, била арестувана група търсачи на метални находища. Обвинението му се стори нелепо. Били нарушили правилата за безопасност. Явно това беше само повод, но пък и търсачите едва ли бяха такива, за каквито се представяха. Предположи, че Централното разузнаване се е лишило засега от услугите на неколцина оперативни агенти.
На фолиото на вестничето се мъдреше една наивна редакционна статия, в която положението се представяше едва ли не оптимистично и се натрапваше надеждата, че здравият разум ще надделее. Садлър обаче не се залъгваше за здравината на здравия разум, затова само поклати глава недоверчиво и се зарови в местните новини.
Май всички човешки общности, където и да се намираха в пространството, следваха един и същ шаблон. Хората се раждаха, кремираха ги (грижливо съхранявайки фосфора и нитратите от телата им), ту се женеха, ту се разделяха, местеха се, съдеха съседите си, организираха купони, свикваха протестни събрания, сполетяваха ги произшествия (понякога изумителни), споделяха дълбокомисленото си мнение с главния редактор, намираха си нова работа… Точно като на Земята. Щом откри приликата, Садлър не се вдъхнови особено. Защо човечеството толкова се напъваше да напусне света, на който се бе развило, кому бяха нужни всички тези пътешествия и открития, ако в основата си същността на хората оставаше почти неизменна? По-добре да си бяха стояли у дома, вместо с цената на неимоверни разходи и жертви да пренасят глупостите си в Космоса.
„Ей, внимавай, покрай тази работа ще станеш и неизлечим циник“ — скастри се той. И за да се разсее, реши да провери какви развлечения предлага Средищният град.
Току-що бе пропуснал турнир по тенис в Четвърти купол, а гледката сигурно си бе заслужавала вниманието. Някой му бе обяснил вече, че топката е с нормална големина и маса. Само че е изпъстрена с дупки като пчелна пита и съпротивлението на въздуха не й позволява да стига много по-далеч, отколкото на Земята. Иначе един добър сервис би я запратил по дължината на целия град. Имаше и една уловка за новаците — допълнителната обработка правеше траекторията на топката непредсказуема. Всеки майстор от планетата — майка можеше лесно да изпадне в истерия още през първия сет.
В момента циклорамата в Трети купол предлагаше разходка из притоците на Амазонка (ухапванията от комари бяха по желание). Шоуто започваше на всеки нечетен час. Садлър още не изпитваше носталгия по Земята, за да се подлага на това холографско изпитание. А и великолепно измислената буря му стигаше засега.
Най-сетне се спря на плувния басейн във Втори купол. Беше перлата в атлетическия комплекс на Средищния град, навестяван редовно от хората, които работеха в Обсерваторията. Един от рисковете в продължителната работа на Луната беше липсата на достатъчно тежки упражнения и постепенното отслабване на всички мускули. Всеки, отдалечил се от Земята за поне няколко седмици, трудно и дълго се приспособяваше отново към силното й притегляне. Садлър обаче беше подмамен по-скоро от възможността да направи няколко фантастични скока от трамплина, каквито никога не би дръзнал да опита при нормална гравитация — там още първата секунда човек пропадаше пет метра и се забиваше във водата, натрупал прекалено много енергия.
Втори купол беше в отсрещната част на града и той реши да поспести малко време и усилия. Качи се на метрото. Само че не стъпи навреме на бавната външна лента и по неволя стигна до Трети купол. Вместо да прави нова пълна обиколка, върна се през един от късите тунели, свързващи всички куполи в допирните им точки. Автоматичните двойни врати се отваряха с едно докосване на сензора… и се запечатваха неумолимо при най-нищожния признак за изтичане на въздух от куполите.
Завари половината си спътници от Обсерваторията в комплекса. Доктор Молтън напъваше греблата в тренажор, като следеше зорко дали влага достатъчно усилия. Главният инженер се бе поддал на суетата — стоеше под излъчвател, чийто спектър съвпадаше точно със слънчевата радиация край морски бряг, за да възстанови тена си. Един от лекарите (овързан с ремъци, за да не отскача от пода) налагаше с такава свирепост боксова круша, че Садлър искрено се зарече да не допуска сериозно спречкване с него за нищо на света. Як техник от поддръжката се канеше да вдигне цял тон железа. Дори при разликата в гравитацията опитите му вдъхваха страхопочитание.
Всички останали бяха в басейна и Садлър побърза да се присъедини към тях. Не знаеше какво точно да очаква, макар да си бе представял, че плуването при шест пъти по-слабо притегляне трябва да се различава напълно от същите забавления на Земята. Само че единствената разлика беше в необичайната височина на вълните и бавната тържественост, с която се носеха по водата.
Наслаждаваше се на скоковете, защото реши да не опитва самонадеяни щуротии. Радваше се като дете на възможността да изпълни съвсем точно всяко движение и дори да позяпа отгоре, докато пада мудно. Накрая се престраши да направи салто от пет метра. В края на краищата това се равняваше на скок от еднометров трамплин на Земята, нали?
За жалост изобщо не пресметна правилно движението и направи половин обръщане в повече. Падна на рамене и твърде късно си спомни как може да се ожули човек дори от ниското. Изпълзя от басейна, като накуцваше леко и имаше чувството, че са го одрали жив. Накрая се утеши, че ще бъде най-мъдро да остави подобни експерименти на безразсъдните довчерашни пуберчета.
Тръгна си от комплекса с Молтън и още неколцина. Въпреки умората беше доволен и смяташе, че научи много повече за живота на Луната. Отпусна се удобно в креслото, докато монорелсовият вагон излизаше от гарата и големите врати се затваряха херметично зад него. Сините небеса с пухкави облачета отстъпиха отново пред суровата действителност на двуседмичната нощ. Сърпът на Земята си беше същият както преди няколко часа. Садлър потърси ослепителната точка на
Тъмните куполи, които криеха в себе си толкова живот и светлина, скоро изчезнаха от погледа му. Изведнъж го осени мрачна, отрезвяваща мисъл. Убежищата бяха градени, за да устояват на природните сили, но колко жалки и крехки биха се оказали, ако върху тях се стовари човешката ярост!
ГЛАВА 7
— Ама като си помисля — промърмори Джеймисън, въпреки че тракторът вече се насочваше към южната стена на Платон — как може да се напуши Стареца…
— Че защо? — вдигна рамене Уилър. — Когато се върне, ще бъде прекалено зает да се заяжда с нас. А ние си плащаме горивото. Стига си се ял отвътре, радвай се на приключението. Ако още не си забравил, това ни е почивният ден.
Джеймисън си замълча. Съсредоточи се в пътя… ако това пред него заслужаваше толкова гордо название. Единствените следи от други возила бяха редките отпечатъци в праха. Щяха да се съхранят вечно на лишената от ветрове Луна и нямаше нужда от пътни знаци, макар човек понякога да се натъкваше на табели със смущаващи спокойствието надписи: „Опасност! Право напред има пукнатини!“ или „Аварийни запаси кислород — на 10 километра“.
Имаше само два вида превози на дълги разстояния. Скоростните монорелсови вагони свързваха основните центрове, пътуванията с тях бяха удобни и бързи. Само че мрежата от релси беше все още твърде рехава заради немалката цена. За да кръстосва където пожелае, човек нямаше богат избор — трябваше да разчита на тракторите с мощни турбини. Всъщност представляваха малки космически кораби, качени на дебели здрави гуми, които им позволяваха да минат почти навсякъде дори по стъписващо неравната повърхност на Луната. Върху по-гладките равнини лесно достигаха стотина километра в час, но пътниците в тях рядко имаха късмета да се движат дори с половината от тази скорост. А слабото притегляне и спускащите се изпод корпуса вериги им позволяваха да преодоляват фантастични наклони. В извънредни случаи бе доказано на практика, че могат да се издърпат и по отвесни скали с помощта на вградените макари. Автономните системи за поддържане на живота работеха по няколко седмици без никакво допълнително зареждане. Затова всички проучвания на място се извършваха с тези яки и почти нечупливи дребосъци.
Джеймисън караше майсторски, пък и познаваше чудесно маршрута. Въпреки това през първия половин час Уилър усещаше как косата му настръхва. Новаците трудно свикваха с представата, че наклони от по
