бавно, като че долу постоянно взривяваха нещо. Това беше една от чудатостите на Луната, с която още свикваше — повечето тела падаха мудно за възприятията на всеки новак от Земята, но пък прахолякът се слягаше
— Брей… — проточи Джеймисън, след като също се загледа задълго през бинокъла. — Някой пръска пари, без да го е грижа за нищо.
— Какво е според теб? Сондаж, мина?
— Може и това да е — отвърна приятелят му сдържано както винаги. — Нищо чудно да обработват и пречистват рудата на място и целият завод да е вътре в купола. Остава си догадка, разбира се. Подобно нещо виждам за пръв път.
— Можем да стигнем там за не повече от час. Да продължим ли нататък, за да огледаме отблизо?
— Опасявах се, че точно това ще предложиш. Никак не съм сигурен, че е благоразумно. Ами ако онези долу ни поканят да им гостуваме по-дълго?
— Личи, че се увличаш по разпалените коментари напоследък. Още не сме във война, а и ние двамата не сме шпиони. Освен това не могат да ни арестуват — в Обсерваторията знаят къде сме, а директорът ще се разфучи страшно, ако не се приберем навреме.
— Подозирам, че и да се приберем навреме, пак ще ни натрие доста сол на главите. Щом сме дошли дотук, поне да огледаме. Хайде, да тръгваме. И не се бой, спускането по този склон е по-лесно.
— Не съм казвал, че изкачването беше трудно! — възмути се Уилър не особено убедително.
Повървя няколко минути след Джеймисън надолу и изведнъж се стресна от нещо, за което не се бе сетил.
— Ей, дали ни подслушват? Ами ако някой от тях следи и тази честота? Значи са чули всяка наша дума. В края на краищата имаме пряка видимост.
— Ха сега де! Кой започва да измисля мелодрами? Никой освен Обсерваторията не следи тази честота, а нашите хора не могат да ни чуят, защото има доста планини помежду ни. Ще взема да си помисля, че те мъчи гузна съвест, но този път поне не си ръсил неприлични думички.
Намекваше за случка скоро след пристигането на Уилър на Луната, от която той още се срамуваше. Оттогава запомни веднъж завинаги, че уединението е нещо недостъпно за хората в скафандри, защото всички чуват и най-слабия им шепот в обсега на радиостанцията.
Щом слязоха долу, видимостта отново намаля, но бяха запомнили старателно всички ориентири и знаеха откъде да минат с Фердинанд. Джеймисън избираше още по-предпазливо пътя, защото не бе идвал тук досега. Чак след два часа загадъчният купол започна пак да се издува на хоризонта пред тях, скоро виждаха и приплеснатите цилиндри на двата товарни кораба.
Уилър още веднъж насочи антената на покрива към Земята и се обади в Обсерваторията, за да съобщи какво са открили и какво смятат да правят тепърва. Прекъсна връзката, преди стреснатият дежурен в комуникационния център да възрази. Замисли се колко налудничаво звучи, че съобщението ти трябва да измине 800 000 километра, за да стигне до човек, който е на няма и стотина километра от теб. Само че далечните връзки бяха невъзможни на равнището на повърхността. Всичко отвъд хоризонта беше недостижимо за радиостанциите им. Е, на теория можеха да използват дълги вълни, които да се отразяват от слабичката йоносфера на Луната, но методът беше твърде ненадежден, за да разчитат на него. На практика правилото беше: „Имаш видимост — приказваш.“
Много се развеселиха от суматохата, която предизвика тяхната поява. Уилър нямаше как да не се сети за мравуняк, разровен с пръчка. Скоро ги наобиколиха трактори, булдозери, влекачи и множество хора в скафандри. Стълпотворението ги принуди да спрат Фердинанд.
— Ей сегичка — ухили се Уилър — ще повикат и охраната.
Джеймисън обаче не се засмя.
— По-добре се въздържай от такива шегички — сгълча го. — Струва ми се, че си твърде близо до истината.
— Ето го и отговорника по тържественото ни посрещане. Виждаш ли буквите на шлема? „С. 2“, нали? Предполагам, че означава „Втори сектор“.
— Вероятно. Но защо да не е „Втората по ранг горила от Сигурността“? Както е да е… Да видим ще се радваш ли накрая на идеята си за това пътуване. Аз ще се оправдая, че съм само тъпият шофьор, който те е докарал.
В този миг някой затропа настойчиво по външния люк на въздушния шлюз. Джеймисън вдигна рамене и натисна бутона. След малко „отговорникът по посрещането“ вече сваляше шлема на скафандъра си в кабината на трактора. Беше мъжага с прошарена коса и черти на лицето, сякаш сечени с длето. Изглеждаше, че гримасата на недоволство и тревога е врязана в бръчките му. Явно изобщо не се зарадва на неочакваните гости.
Вторачи се преценяващо в Джеймисън и Уилър, а двамата астрономи му отвърнаха с най-дружелюбните си усмивки.
— Тук обикновено нямаме посетители — изсумтя непознатият. — Вие как попаднахте при нас?
Уилър се заяде мислено — първото изречение дори не се доближаваше до цялата истина.
— Обикаляме в почивния си ден… От Обсерваторията сме. Това е доктор Джеймисън, а аз съм Уилър. И двамата се занимаваме с астрофизика. Знаехме, че сте тук, затова решихме да надзърнем.
— Откъде знаете? — изръмжа мъжът.
Още не се бе представил, а това дори на Земята се смяташе за крайно нелюбезно. Тук пък беше проява на откровена и груба простащина.
— Може би сте чували — с измамна кротост подхвана Уилър, — че в Обсерваторията си имаме два доста едрички телескопа. А вие сериозно ни пречите да работим с тях. Лично на мен ми съсипахте две спектрограми при необявено кацане на ваш кораб. Не можете да ни вините, че любопитството ни се разпали, нали?
Намек за усмивка изпъна устните на непознатия, но изчезна мигновено. Все пак враждебността му понамаля.
— Ясно… По-добре е да дойдете с мен в канцеларията, докато нашите хора проверят това-онова. Няма да ви отнема много време.
— Моля?! Откога на Луната има недостъпна за външни лица частна собственост?
— Съжалявам, но се налага. Да вървим. Двамата приятели се вмъкнаха в скафандрите си и го последваха през въздушния шлюз. Въпреки че подчерта толкова натъртено невинността на намеренията им, Уилър започваше да се безпокои. Вече си представяше всякакви неприятности, в главата му се мяркаха смътни нелепи спомени от романчета — шпиони, единични килии, наказателни взводове на разсъмване…
Стигнаха до почти неразличима врата в купола, след малко се озоваха в пространството между външната обвивка и второ, по-малко кълбо. Докъдето стигаше погледът, двете сфери бяха свързани от сложно преплетени нишки прозрачна пластмаса. Дори подът под краката им беше направен от същото вещество. Уилър се учуди, но нямаше време да позяпа.
Мълчаливият им спътник ги поведе почти на бегом, сякаш за да им попречи да разглеждат на спокойствие. Влязоха във вътрешния купол през втори въздушен шлюз, където свалиха скафандрите. Уилър се запита мрачно кога ли ще им разрешат да ги облекат отново.
Дължината на въздушния шлюз подсказваше, че втората сфера е с изумително дебели стени, а когато следващият люк се отвори, двамата астрономи мигом надушиха позната миризма — озон. Някъде наблизо трябваше да има инсталация под високо напрежение. Не че беше нещо невиждано, но запомниха факта, за да го обмислят по-късно.
По стената на късия коридор бяха наредени нагъсто прати с номера и надписи от рода на „Ограничен достъп“, „Само за техническия персонал“, „Информационна служба“, „Аварийни въздушни системи“, „Аварийно захранване“, „Централна контролна зала“. Нито Джеймисън, нито Уилър успяха да разгадаят нещо по тях, но се спогледаха замислено, когато спряха пред вратата с табела „Охрана“. Джеймисън се намръщи, все едно укори приятеля си на глас: „Казах ли ти!“
След секунда светна надпис „Влезте“ и яката плоча се прибра в стената. Зад нея се откри обикновен кабинет, зает от много решителен наглед мъж зад голямо бюро. Дори размерите на тази канцеларска мебел
