Уилър се смълча, загледан в оставащите назад величествени зъбери. Приличаха му на титани, възправили се с лица срещу Земята. Зеленикавата светлина откриваше всеки пласт в отвесните стени. Никой досега не ги бе изкачил, но Уилър вярваше, че някой ден човек ще стъпи на върховете и ще огледа ликуващо просналия се в краката му залив. Струваше му се чудно, че два века след първите експедиции все още на Луната има толкова необходени места, където хората можеха да разчитат само на собствените си умения и упоритост, а не на могъщите си машини.
Спомни си как видя за пръв път
Джеймисън зави в широка дъга и спря, обърнал трактора на запад. Следите им се виждаха ясно в праха. Щяха да се запазят същите завинаги, ако не ги заличат други возила след време.
— Последна спирка — обяви Джеймисън. — Дойде ти редът да покараш, Ферди е само твой чак докато се върнем в Платон. Тогава ме събуждаш, за да минем през планините. От мен лека нощ.
Уилър не проумяваше как неговият приятел успява да заспи в такива условия, но след десет минути Джеймисън се беше унесъл дълбоко. Може би мекото поклащане на трактора му помагаше. Уилър се замисли дали ще успее да избегне по-сериозното друсане в дупките по цялото разстояние до Обсерваторията. Е, имаше само един начин да провери докъде е напреднал в карането… Старателно насочи трактора право по следата и пое по обратния път.
ГЛАВА 8
Рано или късно трябваше да се случи, утеши се философски Садлър, преди да почука на вратата на директорския кабинет. Колкото и да се стараеше, в работа като неговата беше неизбежно да обиди или разсърди някого. А и жадуваше по-скоро да научи точно кой се е оплакал…
Професор Маклорин се оказа един от най-дребните мъже, които бе виждал през живота си. Беше толкова нисичък, че мнозина правеха фаталната грешка да не го вземат насериозно. Садлър обаче нямаше да сбърка, защото беше предупреждаван настойчиво от инструкторите си. Освен това му беше добре известно, че дребосъците се стремят настървено да компенсират с амбиции телесния си недостатък (колцина от диктаторите са достигали дори среден ръст?). Маклорин се славеше като един от най-неотстъпчивите и решителни обитатели на Луната.
Сега се взираше гневно в него над огледалната, непокрита с нищо повърхност на бюрото си. Нямаше дори един бележник, виждаше се само вградената разговорна уредба. Садлър бе чувал за уникалните началнически похвати на професора, както и за пословичната му ненавист към излишните хартии. Управляваше всекидневието на Обсерваторията почти само с устни заповеди. Разбира се, на други хора се налагаше да подготвят паметни бележки, графици и отчети… но Маклорин само включваше микрофона и се разпореждаше. Системата работеше безупречно поради една простичка причина — всичко се записваше и професорът можеше винаги да пусне уличаващите думи на всеки, който се оправдаеше: „Господин директоре, никога не сте искал това от мен!“ Носеха се слухове — според Садлър незаслужено оскърбителни, — че Маклорин понякога подправял записите с помощта на мощен компютър. Естествено такова обвинение беше недоказуемо.
Директорът посочи единствения свободен стол в кабинета и заговори още преди Садлър да е седнал.
— Не знам на чие гениално хрумване дължим присъствието ви, но никой не си направи труда да ме уведоми! Може би защото са знаели, че ще помоля тази проверка да бъде отложена. Макар че едва ли има човек, който да цени ефективността и икономиите повече от мен, периодът е крайно неподходящ за вашата намеса. И ми се струва, че моите подчинени имат и по-смислена работа от обясненията пред вас какво и за колко пари вършат. Особено сега — наблюденията на
— Професор Маклорин — сериозно и безстрастно започна Садлър, — мога само да изразя съжалението си, че някой е пропуснал да ви уведоми. Сещам се за единственото вероятно обяснение — решението е било взето, докато вие сте пътувал към Земята. — Чудеше се какъв ли взрив на справедливо възмущение би последвал, ако обясни на директора, че всичко е било предварително замислено и изпипано с хирургическа точност. — Разбирам, че сигурно преча донякъде на хората в Обсерваторията, но трябва да отбележа с благодарност, че много ми помагат и никой досега не се е оплакал. Всъщност до днес бях останал с впечатлението, че съм започнал да се разбирам добре с вашите подчинени.
Маклорин си потърка брадичката замислено, а събеседникът му зяпна като омагьосан мъничките, съвършено оформени ръчички, не по-големи от детски длани.
— Според вас още колко време ви е необходимо, за да приключите работата си при нас? — попита направо директорът.
Хич не го е грижа дали ще ме засегне, отбеляза кисело Садлър.
— Трудно ми е да преценя, след като ми поставиха толкова неопределена задача. Длъжен съм да ви предупредя откровено, че едва започнах да навлизам в научната страна от дейността им, но вече разбирам, че точно в това ще срещна най-големите затруднения. Досега се занимавах предимно с администрацията и техническите служби.
Тази новина не подобри настроението на професора. Заприлича на миниатюрно вулканче, готвещо се да изригне с неподозирана сила. На Садлър му оставаше само едно средство да предотврати скандала и той се възползва от него без колебания.
Стана и отиде до вратата. Отвори я рязко, надникна навън и пак затвори. Както и очакваше, директорът онемя от краткото представление, а нахалникът прекали още по-нетърпимо — пресегна се и изключи разговорната уредба в бюрото.
— Сега вече можем да обсъдим положението спокойно — подхвърли Садлър. — Предпочитах да избегнем този разговор, но явно е неизбежно. Вероятно още не сте виждал такава карта…
Все още стъписаният Маклорин, с когото за пръв път в живота му се държаха толкова нагло, зяпна пластмасовото правоъгълниче, на което не се виждаше нищо. В следващия миг се появи холограма на мъжа пред него, придружена от няколко реда ясни букви… Секунда по-късно всичко изчезна.
— Но какво — промърмори професорът, щом успя да си поеме дъх — представлява това Централно разузнаване? За пръв път научавам, че има и такава институция.
— Радвам се да чуя това — искрено го увери агентът. — Създадена е сравнително неотдавна и около нея не се вдига шум. За съжаление трябва да подчертая, че задачата ми не е точно каквато изглежда. Дори с риск да бъда грубо прям с вас, се налага да ви кажа, че изобщо не ме интересува дали си харчите парите икономично. Освен това съм съгласен с хората, според които е нелепост да се изчислява ефективността на разходите за такива научни изследвания. И все пак обяснението е правдоподобно, нали?
— Продължавайте — подкани го невъзмутимо Маклорин, макар да личеше, че опасността от буря не е отминала.
Садлър съзнаваше, че започва да се забавлява повече, отколкото допускаше работата му. Само това оставаше — да се опиянява от властта си над други хора…
— Тук съм, за да търся шпионин сред вас — отсече направо.
— Вие подигравате ли ми се?! Та ние живеем в двадесет и втория век!
— По-сериозен не мога и да бъда. Едва ли е нужно да ви напомням, че не бива с никого да споделяте съдържанието на разговора ни, дори с научния секретар Уогнъл.
— Нищо не може да ме убеди — изпръхтя директорът, — че някой от моите сътрудници се е забъркал в глупост като шпионажа, фантастична измислица!
— На пръв поглед винаги е така — сговорчиво подметна Садлър. — Това обаче не променя фактите, с които разполагаме.
— Допускам за момент, че има дори нищожна вероятност да сте прави. Подозирате ли вече някого?
— И да беше така, засега не бих могъл да споделя хипотезите си с вас. За да бъда честен, трябва да призная, че дори не знаем има ли шпионин в Обсерваторията. Опираме се на мъгляв намек, чут от един наш… ъ-ъ, агент. И все пак някъде на Луната изтича информация, затова аз се занимавам с вас. Вече разбирате защо съм толкова настойчив. Опитах се да не излизам извън рамките на прикритието си и съм
