Гласът й, ясен и изпълнен с обич, прекоси пустотата на космоса. Той щеше да разпознае този глас навсякъде във Вселената. Долови в него недобре скрита тревога.
— Госпожа Лейланд? — попита земният оператор. — Търси Ви съпругът Ви. Не забравяйте, че сигналът се бави две секунди.
Колко ли хора можеха да подслушат този разговор, хора на Луната, на Земята и на радиорелейните спътници? Неприятно е да разговаряш за последен път с най-любимите си същества и да знаеш, че могат да те подслушват. Веднага след като взе слушалката, обаче, останаха да съществуват само той и Майра.
— Обажда се Клиф, мила — започна той. — Боя се, че няма да успея да пристигна навреме, както ти бях обещал. Възникна затруднение… от техническо естество. Да, точно сега се чувствувам добре, но имам големи неприятности.
Преглътна, опитвайки се да овлажни пресъхналата си уста, и продължи преди Майра да успее да отговори. Доколкото му бе по силите, обясни й накратко обстановката. Каза, че не е изгубил надежда.
— Всички полагат максимално старание да ме спасят — опита се да я успокои той. — Може би ще успеят да изпратят кораб да ме прибере. Ако не успеят обаче… е, искаше ми да си поговоря с теб и с децата.
Тя, както и той очакваше, не изгуби самообладание. Отговорът й, дошъл откъм невидимата страна на Земята, го изпълни с обич и гордост.
— Не се тревожи, Клиф. Сигурна съм, че ще те спасят и че ще прекараме заедно отпуската ти, точно както бяхме предвидили.
— Аз също съм сигурен — излъга. — Все пак, би ли събудила децата? Не им казвай, че нещата не са наред.
Измина безкрайна половин минута преди да чуе сънливите им и едновременно възбудени гласчета. Бе готов с удоволствие да размени последните няколко часа от своя живот срещу възможността отново да види лицата им. Капсулата обаче не бе луксозна и не разполагаше с видеофон. Може би пък така беше по-добре, защото по всяка вероятност в погледа му щяха да съзрат истината. И без това скоро щяха да я научат, но не от него. Щеше му се в тези последни мигове да ги дари само с щастие.
При все това, му бе трудно да отговаря на въпросите им, да им каже, че скоро ще се видят, да им обещае неща, които не можеше да изпълни. Мобилизира цялото си самообладание, когато Брайън му напомни да му донесе лунния прах, за който веднъж бе забравил. Сега обаче бе удържал на думата си.
— Да, Брайън, този път го взех. Държа го в един буркан точно срещу мен. Да, скоро ще можеш да го покажеш на приятелите си (не беше вярно — скоро прахът щеше да се завърне в собствения си свят). А ти, Сюзи, дръж се добре и слушай майка си. Бележките ти за миналия срок не бяха добри, да не говорим за поведението… Да, Брайън, и снимките съм взел, и парчето скала от Аристарх…
Не е лесно да умреш на тридесет и пет годишна възраст, но и за едно момче не е лесно да изгуби баща си, когато е едва десетгодишно. Как ли щеше да го запомни Брайън? Може би само като гаснещ глас от космоса, тъй като Клиф бе прекарал много малко време на Земята. През последните оставащи му минути, когато се отдалечаваше от Луната, за да се върне сетне отново при нея, нямаше какво друго да направи, освен да изрази отново обичта си и надеждите си през пустотата, която повече нямаше да прекоси. За останалото трябваше да има грижата Майра.
След като децата си легнаха, озадачени, но щастливи, той пристъпи към деловата част. Точно сега умът му трябваше да бъде бистър. Точно сега трябваше да бъде делови и стегнат. На Майра щеше да й се наложи по-нататък да се оправя без него, но поне можеше да й помогне да се справи по-лесно с това. Каквото и да се случи с отделната личност, животът си продължава Животът на съвременния човек е пълен с ипотеки, вноски, застрахователни полици, общи банкови сметки и какво ли още не. Спокойно, сякаш ставаше дума за неща, засягащи някой друг — а скоро щеше да бъде точно така — Клиф започна да обяснява какво трябва да се направи по тези въпроси. Едни думи идват от сърцето, други са плодове на разума. След около три часа, когато започнеше последното си сближаване с лунната повърхност, сърцето му щеше да спре.
Никой не ги прекъсна. Нямаше как хората, поддържащи връзката между двата свята, да не са следили разговора им, но Клиф остана с чувството, че заедно с Майра са единствените живи същества във вселената. По време на разговора той няколкб пъти погледна към монитора и се изненада от блясъка на Земята, вече запълнила половината небе. Не можеше да повярва, че е обитавана от седем милиарда човешки същества. Сега го интересуваха само три от тях.
Трябваше да бъдат четири, но и при най-добра воля не му бе по силите да възприеме бебето като другите деца. Никога не бе виждал най-малкия си син. Нямаше и да го види.
В един момент реши, че няма какво повече да каже. За някои неща не стига и цял живот, а за други и час е твърде много. Чувствуваше се изтощен във физическия и в емоционалния смисъл на думата, а и състоянието на Майра едва ли бе по-добро. Дощя му се да остане насаме със себе си и със звездите, да подреди мислите си и да се раздели достойно с вселената.
— Може би ще се чуем отново след около час, мила — каза. Нямаше нужда от обяснения, и двамата се познаваха твърде добре. — Ще ти се обадя след… всъщност, имам достатъчно време. Засега, дочуване.
Изчака още две и половина секунди, докато чуе прощалните думи от Земята, след това прекъсна връзката и впери празен поглед в контролното табло. Съвсем неочаквано, въпреки волята му, от очите му потекоха сълзи и внезапно заплака като дете.
Плачеше за семейството си и за себе си. Плачеше за загубеното бъдеще и за надеждите си, които не след дълго щяха да се изпарят сред звездите. Плачеше и защото нямаше какво друго да прави.
След малко се почувствува доста по-добре. Изведнъж осъзна, че е много гладен. Нямаше смисъл да загива с празен стомах и започна да търси храна в складовото помещение. Тъкмо, когато изстискваше туба с пастет от пиле и шунка в устата си, му се обадиха от диспечерския пункт.
Този път чу нов глас. Бавен, спокоен и изпълнен с увереност. Глас, който нямаше да позволи никакви своеволия на бездушните машини.
— Обажда се Ван Кесел, началник на техническия отдел. Лейланд, слушай ме внимателно. Струва ни се, че разбрахме как можеш да се спасиш. Няма да е съвсем лесно, но друга възможност нямаш.
Редуванията на надежда и отчаяние се отразяват твърде болезнено върху нервната система. Клиф изведнъж усети главозамайване. Щеше да падне, стига да имаше къде.
— Продължавайте — отвърна с угаснал глас, когато се посъвзе. След това започна да слушва Ван Кесел с надежда, която бързо премина в неверие.
— Не мога да повярвам в това! — каза той. — Изглежда ми невъзможно!
— Не можеш да опровергаеш компютрите — отвърна Ван Кесел. — Изчисленията бяха направени поне по двадесет различни начина и резултатът е един и същ. В апогея няма да се движиш кой знае колко бързо и няма да са ти необходими особени усилия, за да се изтласкаш на нова орбита. Предполагам, че досега не си излизал в открития космос.
— Не съм, разбира се.
— Жалко. Все пак, няма значение. Действуваш ли съгласно моите указания, няма как да сгрешиш. Костюмът се намира в шкафа, в края на капсулата. Разчупи печатите и го облечи.
Клиф прелетя шестте фута между контролното табло и задната част на кабината и натисна ръчката с надпис „КОСМИЧЕСКИ СКАФАНДЪР ОБРАЗЕЦ 17. ДА СЕ ИЗПОЛЗУВА САМО ПРИ АВАРИЯ!“ Вратата се отвори и пред очите му проблесна висяща сребриста тъкан.
— Съблечи се по бельо и влез в него — каза Ван Кесел. — Не губи време с биоблока. После ще го сложиш.
— Готово — каза след малко Клиф. — А сега какво да правя?
— Сега ще изчакаш двадесетина минути, а после ще ти дадем сигнал кога да отвориш въздушния шлюз и да скочиш.
Клиф сякаш едва сега осмисли думата „скачам“. Изведнъж усети контраста между уюта на вече добре познатата му малка капсула и безкрайната междузвездна пустош, пропаст, в която човек можеше да пада до края на времето.
Досега никога не бе излизал в открития космос. Нямаше и причини да го стори. Бе обикновено селско момче с магистърска степен по агрономство. Бе участвувал първо в проекта за възраждане на Сахара, а после се бе опитал да отглежда растения на Луната. Космосът не беше неговата среда. Неговият свят бе образуван от почва и скали, от лунен прах и пемза.
