— Не ми е по силите — прошепна той. — Няма ли друг начин?
— Няма — отсече Ван Кесел. — Ние тука се скъсваме от работа, за да те спасим, а ти ще ми се правиш на чувствителен. Имало е хора в къде-къде по-лошо положение от твоето — ранени и заседнали в катастрофирали кораби на милион мили разстояние — и пак са отървавали кожата. А ти още една драскотина не си получил и вече започна да хленчиш! Я се стегни бе, човек! Най-лесно е да си измием ръцете и да те оставим да се пържиш в собствения си сос.
Клиф бавно поруменя и успя да отговори едва след няколко секунди.
— Вече съм добре. Хайде, повтори ми указанията.
— Браво — рече одобрително Ван Кесел. — А сега ме слушай: след двадесет минути, когато се окажеш в апогея, ще влезеш във въздушния шлюз. От този момент нататък връзката ти с нас ще се прекъсне — радиостанцията на скафандъра ти има обсег само от десет мили. Ние обаче ще те следим с радар и ще можем отново да се свържем с теб, когато преминеш над нас. А сега: скафандърът се контролира чрез…
Двадесетте минути изтекоха бързо. Клиф вече знаеше какво точно да прави. Дори започна да вярва в успеха на спасителната акция.
— Хайде, време е — каза Ван Кесел. — Капсулата е правилно насочена и въздушният шлюз е разположен точно там, където трябва. Посоката обаче не е най-важна. Най-важното е скоростта. Гледай да вложиш в този отскок всичките си сили. Късмет!
— Благодаря — отвърна Клиф ни в клин, ни в ръкав. — Извинявай, че…
— Лесна работа — прекъсна го Ван Кесел. — Хайде! Действувай!
Клиф за последен път огледа малката кабина, за да провери дали не е забравил нещо. Наложи му се да остави всичките си лични вещи, но после нямаше да е трудно пак да си набави същите. Сетне си спомни за малкото бурканче с лунен прах, което бе обещал на Брайън. Този път нямаше да го разочарова. Няколко унции4 лунен прах в повече нямаше да бъдат определящи за съдбата му. С помощта на канап прикрепи бурканчето върху пояса на скафандъра.
Въздушният шлюз бе толкова тесен, че практически нямаше накъде да помръдне. Докато работеше автоматичната помпа, Клиф остана затиснат между външната и вътрешната му врата. След това една стена бавно се отдръпна пред него и той остана с лице към звездите.
С трудноподвижните си пръсти, облечени в ръкавици, се измъкна от въздушния шлюз и се изправи върху извития корпус на капсулата. Великолепието на панорамата, разкрила се пред очите му, почти го парализира. Бе съвсем различна от малкия образ върху екрана. Цялата му неувереност и страхът от височини внезапно се изпариха.
Луната се бе превърнала в гигантски полумесец, като разделителната линия между деня и нощта представляваше грамадна дъга, заемаща четвърт от небето. Някъде долу Слънцето залязваше и настъпваше началото на дългата лунна нощ. Върховете на някои планини обаче все още отразяваха последната дневна светлина и сякаш отправяха предизвикателство към вече обградилия ги мрак.
Той не бе пълен. Макар и Слънцето да бе напуснало повърхността под него, почти пълната Земя я обливаше със сиянието си. В лъчите му Клиф успя да забележи, с усилия, но ясно, контурите на морета и плата, слабите проблясъци на планинските върхове и тъмните кръгове на кратерите. Прелиташе над призрачна и задрямала повърхност, която щеше да се опита да причини смъртта му. Вече се бе оказал в най-високата точка на своята орбита, тъкмо върху правата линия, свързваща Луната и Земята. Бе време да скача.
Присви ръце и почти се прилепи към корпуса. Сетне пусна предпазното въже и с все сили се изтласка към звездите.
Бързината, с която капсулата поддаде под краката му, го изненада. Обхвана го съвсем неочаквано чувство. Бе очаквал да изпита ужас или главозамайване от височината, но не и усещането за нещо обичайно. Сякаш всичко това вече се бе случвало. Не с него, разбира се, с някой друг. Не се опита да мобилизира паметта си, тъй като моментът не бе подходящ за спомени.
Стрелна с поглед Луната, Земята и отдалечилата се капсула. Вече бе сам, на две хиляди мили над Луната и на четвърт милион мили от Земята. Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Щяха да изминат два часа и половина преди да разбере дали ще оживее и дали собствените му мускули са изпълнили задачата, с която не се бяха справили ракетните двигатели.
Звездите започнаха бавно да кръжат около него и той внезапно се сети за произхода на натрапчивия спомен. Бяха се изнизали наистина много години, откакто бе чел кратките разкази на По, но нима можеха да се забравят?
Клиф също бе пленник на водовъртежа, засмукващ го към неговата гибел. И той се опитваше да избяга от нея, напускайки своя кораб. Макар и стихиите да бяха различни, приликите впечатляваха. Рибарят от разказа на По се бе укрил в бъчва, тъй като цилиндричните предмети се засмукваха от водовъртежа по- бавно от кораба му. Ставаше дума за блестяща илюстрация на законите на хидродинамиката. Клиф се надяваше да успее да оползотвори не по-малко успешно познанията си по законите на небесната механика.
С каква скорост се бе изтласкал от капсулата? Навярно с не по-малко от пет мили в час? Колкото и незначителна да изглеждаше тя в астрономически мащаб, трябваше да е достатъчна, за да го вкара в нова орбита. В такава, както му бе обещал Ван Кесел, която да го отдалечи на няколко мили от Луната. Не бяха кой знае колко, но в този безвъздушен свят трябваше да са достатъчни.
Клиф внезапно изпита чувство на вина — бе пропуснал да се обади втори път на Майра. Виновен за това бе всъщност Ван Кесел, инженерът, който не му бе оставил време да се занимава със собствените си грижи. Всъщност, Ван Кесел бе прав. В такава обстановка човек е длъжен да мисли само за себе си. Всичките му сили, умствени и физически, трябва да бъдат посветени единствено на оцеляването. Нямаше време за отпускане и разнежване.
Бе се устремил към тъмната страна на Луната и осветеният й полумесец започна да изтънява. Непоносимият Слънчев диск, който той не посмя да погледне, бързо се спускаше към извития хоризонт. Лунният полумесец се превърна в тънка ивица, в лък, насочен към звездите. Сетне лъкът се разпадна на дузина блестящи мъниста, които започнаха да гаснат едно по едно, докато той се устремяваше към сянката на Луната.
След залеза на Слънцето земната светлина стана още по-силна и посребри скафандъра му, докато той се въртеше бавно по своята орбита. Правеше пълен оборот около оста си приблизително за десет секунди. Нямаше как да провери точната скорост на това завъртане, но го приветствува — благодарение на него гледката непрестанно се изменяше. Сега, когато очите му вече не се дразнеха от случайните слънчеви проблясъци, виждаше хиляди звезди на местата, където по-рано бе съзирал само стотици. Познатите му съзвездия бяха удавени в този рояк. Дори и най-ярките планети трудно можеше да бъдат различени в морето от светлина.
Тъмният диск на лунната нощ, легнал като сянка върху звездната панорама, започна да увеличава своите размери. Различни звезди, бледи и ярки, непрестанно се скриваха зад него и изчезваха в небитието. За миг му се стори, че в пространството се е появила дупка, в която потъват небесата.
Равномерното десетсекундно завъртане бе единственото движение, което можеше да му даде някаква представа за хода на времето. Погледна часовника си и с изненада установи, че е напуснал капсулата преди половин час. Опита се да я открие с поглед сред звездите, но не успя. Вероятно в момента се намираше на няколко мили зад него. След време обаче щеше да го изпревари и първа да достигне Луната, тъй като бе на по-ниска орбита.
Клиф все още умуваше над този парадокс, когато напрежението от последните няколко часа, съчетано с еуфорията, предизвикана от безтегловността, причини нещо, на което преди той не би повярвал, че е способен.
Унесен от тихия повей на климатичната инсталация и по-лек от което и да е перце, потъна в дълбок сън.
Когато подсъзнанието му го събуди, Земята вече се доближаваше до ръба на Луната. Гледката предизвика у него нова вълна от самосъжаление и за миг му се наложи да се пребори с чувствата си. Може би виждаше Земята за последен път, тъй като орбитата му отново го отведе към обратната страна, в местата, които никога не бяха огряни от земна светлина Блестящата ледена шапка на Антарктида, поясите
