Артър Кларк
Часовоят
Следващия път, когато при пълнолуние Луната е разположена високо в южната част на небето, огледайте внимателно десния й край и позволете на очите си да се плъзнат на север по кривата на диска. Някъде на два градуса от него ще забележите малък тъмен овал — всеки човек с нормално зрение с лекота може да го открие. Намира се на голямата равнина, една от най-красивите на Луната, известна като Mare Crisium — Море на кризите. Диаметърът й е от около триста мили и почти изцяло е обградена от пръстен от величествени планини. Не бе посещавана от хора, преди да се появим в нея в края на лятото на 1996 година.
Експедицията ни бе многочислена. Разполагахме с две тежки товарни ракети, които бяха пренесли нашите припаси и оборудване от основната лунна база в Морето на спокойствието, разположена на около петстотин мили. Ползвахме и три малки ракети, чието предназначение бе да осигуряват транспорта на кратки разстояния, непреодолими от наземни транспортни средства. За щастие по-голямата част от Морето на кризите е плоска. В него отсъстват често срещаните другаде опасни огромни пукнатини, както и големи кратери и планини. Решихме, че мощните ни гъсенични всъдеходи ще ни откарат без усилия където и да е.
Тогава бях геолог — или селенолог, ако държите на точността — и отговарях за групата, изследваща южната част на морето. За седмица бяхме изминали стотина мили покрай подножието на планините, образували преди няколко милиарда години брега на древното море. Когато на Земята животът бе възниквал, тук бе умирал. Водите постепенно отстъпвали по склоновете на красивите хълмове, докато накрая изчезнали в празното сърце на Луната. Равнината, която пресичахме, някога е била покрита от половин миля вода. Днес единствена следа от нея е скрежът, който понякога може да се открие в пещерите, недокоснати от слънчевата светлина.
Бяхме започнали пътешествието си в началото на бавното лунно зазоряване и до залеза оставаше почти седмица земно време. Пет-шест пъти на ден излизахме от всъдехода по скафандри, за да търсим интересни минерали и да поставим пътни знаци за бъдещите пътешественици. Възприемахме пътешествието като нещо делнично. В изследването на Луната няма нищо опасно или дори вълнуващо. В херметизираните си всъдеходи можеше да живеем спокойно цял месец, а ако се сблъскахме с някакви големи неприятности, винаги можехме да извикаме помощ по радиото и да изчакаме да бъдем избавени от някой космически кораб.
Току-що казах, че в изследването на Луната няма нищо вълнуващо, обаче това, разбира се, не е вярно. Гледката на невероятните планини, така различни от полегатите и огладени земни хълмове, никога не омръзва. Когато започнахме да заобикаляме носовете и полуостровите на изчезналото море, все още не знаехме на какво ново великолепие ще се натъкнем. Цялата южна част на Морето на кризите представлява широка делта, където някога десетина реки са достигали океана. Навярно са били захранвани от силните дъждове, стичали се по планинските склонове в краткотрайния вулканичен период от младостта на Луната. Възприемахме всяка от тези древни долини като предизвикателство, като покана да се изкачим по непознатите висоти. Предстояха ни обаче още сто мили път, така че можехме да си позволим само копнежа по височините, които щяха да бъдат покорени от други.
На борда на всъдехода ползвахме земно време и точно в 22.00 часа щяхме да изпратим последното радиопослание до базата и да приключим работния ден. Навън лунните скали щяха да продължат да бъдат обгаряни от слънчевите лъчи, но за нас това време щеше да бъде нощ докато се събудим осем часа по- късно. След това някой от нас щеше да приготви закуската, а после бръмченето на електрическите самобръсначки щеше да се смеси с късовълновите предавания от Земята. Когато каютата се изпълни с миризмата на пържена наденица, понякога ти е трудно да повярваш, че не се намираш в собствения си свят. Всичко в такива моменти ти изглежда уютно и нормално, ако се изключи чувството за лекота и бавната скорост, с която падат предметите.
Този път бе мой ред да приготвя закуската в ъгъла на главната кабина, която използвахме за столова. След всички тези години си спомням много добре този момент, тъй като радиото току-що бе излъчило любимата ми уелска мелодия „Дейвид от Уайт Рок“. Нашият водач вече се намираше навън и оглеждаше гъсениците. Помощникът ми Луис Гарнет бе на контролното табло и записваше нещо в дневника.
Както бях застанал до тигана и очаквах, подобно на всяка земна домакиня, надениците да се сдобият с кафява корица, започнах автоматично да оглеждам планинските зъбери, покриващи целия южен хоризонт. Краищата им изчезваха от погледа отвъд него в източна и в западна посока. Създаваше се впечатлението, че се намират на една-две мили от всъдехода, обаче знаех, че най-близката планина бе на двадесет мили от нас. На Луната, естествено, разстоянието не пречи да се забележат детайлите. Там отсъства почти невидимата мараня, която омекотява и понякога даже изменя контурите на всички отдалечени неща на Земята.
Планините бяха високи десет хиляди стъпки и се извисяваха почти вертикално над равнината, сякаш преди векове някое подземно изригване ги бе изстреляло през разтопената лунна кора в посока към небето. Подножието дори и на най-близката от тях бе невидимо, тъй като се намираше отвъд хоризонта. Луната е много малък свят и той бе само на две мили разстояние.
Вперих поглед в планинските върхове, непокорени от човека. Още преди появяването на живот на Земята те са станали свидетели на това как океаните се оттеглят мрачно в своите гробници, отнасяйки със себе си всякакви надежди и обещания за обитаем свят. Слънчевата светлина, обливаща тези зъбери, дразнеше зрението. Непосредствено над тях обаче бяха застинали немигащи звезди, украсяващи небе, по- черно от земното небе в зимна нощ.
Тъкмо отклоних поглед, когато с периферното си зрение забелязах металически блясък, появил се на хребета на голям нос, който се бе прострял на тридесет мили навътре в морето откъм запад. Бе лишена от размери светеща точка, подобна на звезда, изчегъртана от небето от някой от острите зъбери. Реших, че слънчевите лъчи достигат до очите ми, като се отразяват в някаква плоска повърхност. Такива неща се случват. Когато Луната е във втората си четвърт, земните наблюдатели понякога могат да видят как големите планински вериги на океана Процеларум излъчват синьобяло сияние. Всъщност тогава слънчевите лъчи се отразяват от склона им и прескачат от един свят в друг. Изпитах желание да узная що за скала може да блести така ярко тук, отидох в наблюдателната кула и завъртях нашия четириинчов телескоп в западна посока.
Това, което видях, събуди моето любопитство. Телескопът бе доближил върховете на половин миля разстояние, но обектът, отразил слънчевите лъчи, бе все още твърде малък, за да бъде разгледан добре. Останах с чувството обаче, че притежава някаква необяснима симетрия, и освен това върхът, върху който се намираше, сякаш бе подравнен. Дълго време наблюдавах сияещата загадка, като напрягах зрението си, докато миризмата на изгоряло, разнесла се откъм столовата, ми даде да разбера, че надениците ни напразно бяха пропътували четвърт милион мили.
Цялата сутрин, докато продължавахме пътешествието си в Морето на кризите и наблюдавахме как западните планини се издигат все по-високо в небесата, премина в спорове. Те продължиха да се водят по радиото и в моментите, когато излизахме навън в космически скафандри. Спътниците ми твърдяха, че, естествено, на Луната никога не е съществувал разумен живот. Единствените живи създания на повърхността на нашия спътник бяха няколко примитивни растения и недотам дегенериралите им прадеди. Това го знаех не по-зле от всеки друг, обаче има моменти, когато един учен не трябва да се бои да стане за посмешище.
— Вижте какво — казах им най-сетне, — аз така или иначе ще се изкача там горе. Ако не за друго, то за да постигна душевен мир. Тази планина няма и дванадесет хиляди стъпки, което се равнява на две хиляди стъпки при земната гравитация, така че за да я изкача ще ми бъдат достатъчни двадесет и четири часа. И без това открай време съм мечтал да се изкача на тези планини, а сега си имам чудесно оправдание.
— Ако не си счупиш врата, ще станеш за смях на цялата експедиция — каза Гарнет. — А пък планината ще я кръстят „Глупостта на Уилсън“.
— Няма да си счупя врата — отвърнах уверено. — Някой от вас случайно да си спомня кой пръв покори върховете Пико и Хеликон?
— Ти тогава не беше ли по-млад? — попита любезно Луис.
— И сега мога да изкачвам планини — отвърнах с достойнство.
