— Генерал Филдинг ли? — пак се запънах аз.
За миг бях забравил, че вече наричах генерал Филдинг с истинското му име — Торънс. Момичето с бръснатата глава продължи, а Марни ме наблюдаваше безмълвно.
— Можете да видите мнозина негови потомци наоколо. — И всички ли са като… ъ-ъ, тоест всички ли си приличате?
— Някои — да.
— Чували ли сте името Керис Бедекер?
— Не. Трябва ли да я познавам?
— Тя е досущ като вас. — Знаех, че прозвуча глуповато. — Може и да сте близначки.
— Може да сме се родили три или четири наведнъж. — Тя май не се изненада. — Срещат се мнозина с това лице — посочи своето. — Особено по тези места.
— Винаги ли сте живели тук?
— Не. Преместиха ме на север от Успоредната, когато навърших дванайсет години. Ходех в добро училище, определиха ме за кариера в администрацията, обаче ме повали на легло тежък грип и незнайно защо повече не се възстанових. — Тя сви рамене едва забележимо. — Само заемах скъпоценно място в класната стая и похабявах твърде много качествена храна. Инвалидите са лукс, който не можем да си позволим, затова попаднах тук.
Взирах се в лицето и на оскъдната светлина. Крехките кости. Полупрозрачната кожа. Блясъкът в очите и. Не знаех каква е причината… но имаше нещо безплътно в нея.
А сестра и беше пълна противоположност с бушуващата в нея яка жизненост.
— Съжалявам — промърморих, — не ви се представих. Аз съм Дейвид Мейсън. Предполагам, че знаете защо дойдох.
— „Не ви се представих“ — повтори тя с отпаднала усмивка. — Божичко… отдавна не съм чувала толкова любезни думи. Добър вечер, Дейвид Мейсън. Моето име е Роуина. А това е Марни. Но пък ти вече си се запознал с нея.
— Вярно.
— Марни е умно хлапе. Организирала сбирки, на които споделяла съмненията си за методите на нашия баща. Полицията я прибрала за разпит. Щом научили с кого има семейна връзка, докладвали на баща ни. Той заповядал да сторят необходимото, за да не приказва повече. И предложил да я загрозят. — Прокара пръст по лицето си, сякаш режеше с нож. — Баща ми смята, че хората поначало не се заслушват в думите на грозници. — Вдигна рамене. — Ето как и Марни се озова при нас.
— Господи…, Но не си знаела за Марни, преди да се срещнете тук, така ли?
— Да. Вече споменах, че наоколо има цял куп хора с нашата външност… еднакви като грахчета в шушулка. — Озърна се към сестра си. — Освен ако някой не ни съсипе.
— Но как…
— Дейвид, извини ме за лошите обноски, но и двете със сестра ми имаме нужда от сън. Марни потвърди с кимане. — И двете сме на работа утре — обясни Роуина.
— На работа ли? — изненадах се и пак се загледах в болнавото момиче. Тя сви рамене за кой ли път.
— Ако не работим, няма да ядем. Пъхна се под одеялата, Марни легна на нара над нея. Поколебах се. Без да вдига глава от възглавницата, Роуина прошепна:
— Ти си наш гост, Дейвид. Настани се на горния нар. Не е мръсен.
— Не… не, ъ-ъ… Сигурен съм, че всичко е наред, но човекът, който ме доведе тук, каза, че по-късно щяло да има храна.
Тя се подсмихна бледо.
— Говорел е за закуската.
— Аха…
Макар и малко смутен, че трябваше да спя в тази стая, смъкнах пилотските си обувки и яке, после се покатерих върху третия нар. Беше тесен, с тънък дюшек, но веднага престанах да шавам, за да не притесня съседките си. Виждах, че Роуина има особена нужда от здрав сън, и то много нощи наред.
Преди да се унеса, реших, че ще предложа на Сам Даймс… не, по дяволите, ще настоявам да уредим някак тайни доставки на лекарства тук. Явно бяха жизнено необходими. Но както се оказа, нямах шанс да говоря с него.
ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ДА ТРЪГНЕШ САМ…
— Извинявай, не разбирам — смънках сащисан. — Снощи Сам Даймс беше тук с още десет души. Къде отиде?
Мъжът, който ни беше водач предишната вечер, сви рамене.
— Че аз отде да знам?
— Нищо ли не каза?
— Само рече, че ще тръгва. — Човекът добави със следа от раздразнение: — Имаше си друг водач. — Измъкна парче хартия от джоба си. — Ама ми рече да ти дам ей туй.
Ядосан, отнесох листа в стаята си и прочетох написаното под съпровода на гъргорещата спиртоварна.
Събудих се сутринта, когато двете жени се приготвяха да отидат на работа. На излизане и двете изгълтаха по една пълна чаша незнайно питие, църкащо от кранчето. Не след дълго открих, че Сам и другите ми спътници са изчезнали. Прочетох бележката.
„Дейвид, ако ще да ти изглежда мръсен номер, трябва да се размърдаме по-скоро, отколкото беше предвидено. Заради собствената ти безопасност настоявам да си кротуваш, докато се върнем. Ако имаш нужда от нещо, помоли Бенджи (оня, който ни доведе). Твой Сам Даймс.“
Погледнах към ъгъла, където бях оставил торбата с експлозива. Нямаше я. Явно сапьорите бяха отишли да вършат каквото се искаше от тях. Ами сега?
Липсваха прозорци, през които да надничам, затова седях на стола и слушах неспирното „кап, кап, кап“ на силната напитка, пълнеща поредната бутилка.
Ако бях слушал само още един час това адско църцорене, щях да изпадна в буйна лудост. Реших да се поразходя. Отидох до площадката над стъпалата. И установих, че тук ще свършат приключенията ми тази сутрин. Стълбата бе препречена от решетка, заключена с катинар. Стигаше до тавана и нямаше начин да се прехвърля над нея. Надзърнах вдясно през отворена врата. Възрастна жена присвиваше недоверчиво очи към мен. Предположих, че тя е нещо като портиерка. Не се съмнявах, че ключът за решетката е някъде из нейното леговище, но си оставаше недостъпен, освен, ако не исках да вляза в схватка за него. Пък и ми беше ясно, че опитах ли някаква щуротия, „щом дамата се разврещи, ченгето ще те връхлети“, ако се вярва на една някога популярна песничка. Прибрах се в стаята. Заех се да обмисля какви възможности имам. Веднага осъзнах, че не са кой знае колко много. Или да се свирам в тази воняща самоделна спиртоварна, или да измисля как да се измъкна. Не че напирах да изляза навън. Къде бих могъл да отида? Очевидно на юг, към града. Но това би означавало да преодолея шестметрова стена — не особено лека задача. А и часовите по кулите не биха останали доволни от подобно начинание. Вероятно беше най-добре да си мирувам тук, докато се върне Сам Даймс. Ако се върне. „Стига, де, Дейвид, пак се наежи от подозрения…“ Не беше изключено обаче някакви обстоятелства д а попречат на Сам и останалите да дойдат отново тук. Тогава бих рискувал по принуда сам да се добера до хангара с хидропланите и да се отправя към дома, както смогна. Кап… кап… кап…
Спиртоварната работеше. Почти непоносимата смрад на ферментиращ малц и ечемик овладя напълно ноздрите ми. От време на време портиерката преставаше да пази решетката, изкуцукваше в стаята, махаше пълната бутилка изпод неспирно капещото кранче, слагаше и тапа, прибираше я при другите в шкафа, (вътре имаше десетки), после поставяше празно шише под кранчето, завърташе го и… да, познахте — отново започваше онова „кап-кап-кап“.
По-късно сутринта измислих как да надничам към улицата. Стъпех ли на стол, можех да надзърна през вентилационната решетка. Така имах замрежен изглед към улицата, покрай която се редяха четириетажни блокове. Слънцето огряваше оживена шетня. Хора на всякаква възраст и от всички раси крачеха припряно
