Изведнъж Торънс се разсмя. Погледна мен, после и Сам Даймс.
— Знам какво е това, Даймс! — Посочи слепците с пистолета си и добави: — Ето го твоето тайно оръжие. — Прихна още по-силно. — Нищо по-добро ли не можа да измислиш?
— Аз… аз не знам нищо за това. Гласът на Сам Даймс едва се различаваше от шепот.
— О, значи се отричаш от тази нелепа пантомима? Най-после малко здравомислие! — Торънс се завъртя към незрящите мъже и жени и им изрева: — Чуйте ме! Не знаете ли, че старата поговорка си важи и до днес? — Посочи зеленото си око. — В страната на слепците едноокият е цар!
— Генерал Филдинг… — подхвана старицата невъзмутимо.
— Я се махай, сляпа жено. И отведи своята сган.
— Няма да си тръгнем, генерал Филдинг. Или би трябвало да се обръщаме към вас с истинското ви име… Торънс, нали?
Веселието му се изпари.
— Мастърфийлд, разчистете това място и ако не се махнат до пет минути, заповядай да открият огън по тях. Гвардейците насочиха оръжията си. Жената заговори с ясен глас, но не на Торънс. Тя повика:
— Стивън? Стивън? Тук ли си?
Това беше сигнал за слепците. Със спокойно достойнство се заобаждаха гръмко:
— Елизабет? Елизабет?
— Антъни?
— Ханс, тук ли си, Ханс?
— Джо? Чуваш ли ме, момчето ми?
— Колийн?
— Роуз?
— Аарън, тук ли си, синко?
— Тио…
— Майкъл, аз съм — баща ти…
И поробените, и свободните незрящи викаха синовете и дъщерите си.
— Колийн?
— Бенджамин, майка ти е тук. — Чуваш ли ме, синко?
— Томас…
С неудържима ярост Торънс излая на хората си:
— Изтласкайте навън тези хора с юмруци, ако се налага…, а ако не се размърдат, забийте някой куршум в тях. Застреляйте ги като кучета!
Обърнах се към гвардейците. Нямаше да имат по-стъписан вид, дори цял танков взвод да бе нахлул през вратата. Лицата на всички въоръжени хора се изчервяваха. Озъртаха се да видят какво ще сторят стоящите до тях. Никой не направи нищо. А слепците продължаваха да ги викат.
— Джо, чуй ме — хвърли оръжието си.
— Колийн, остави това оръжие.
— Бенджамин…
Гледах ту един гвардеец, ту друг. Навъсените им лица се променяха, у тях напираха могъщи чувства.
Изведнъж един офицер захвърли оръжието си на пода и то силно издрънча. През цялото време ясните гласове на слепците зовяха техните синове и дъщери.
— Вземи си оръжието! — бясно изфуча Торънс на гвардееца. — Вдигни го или ще те изправя пред военен съд!
Мъжът завъртя глава и заби поглед в пода. Някой пусна пушката си, друг — картечница.
— Заповядвам ви да вземете тези оръжия.
Още едно оръжие изтрака на пода, после второ и трето. Скоро ударите на метал по мрамора заехтяха във фоайето. Взрях се в хората от гражданската защита пред вратата. И те правеха същото, оставяха пушките и пистолетите си на земята. Шумът скоро стихна. Тогава заговори възрастната жена.
— Това е краят, Торънс. Вашите съуправници са арестувани. Скоро ще им бъдат предявени обвинения в съда. Както и на вас.
— Какво?! Вие… вие, твари такива, ще ме съдите? Никога… никога! Той вдигна пистолета към лицето на жената. Някои казват, че нямало истински случайности. И че не съзнаваните ни желания насочвали нашите постъпки.
Бяха закопчали белезницата само на едната ми ръка, защото попречи идването на незрящите. И сега от дясната ми китка висеше еднометрова верига. В края на тези внушителни брънки имаше тежка стоманена окова.
Преди Торънс да стреля, завъртях веригата с все сила. Исках да ударя ръката, която държеше пистолета. Но шибнах с веригата много нависоко. В този миг Торънс чу дрънченето на фучащите към него брънки и понечи да се обърне.
Белезницата изпращя в лицето му. Твърде ясно видях как разтворените стоманени ръбове се забиха в единственото му здраво око. Воят, проклятията, безграничното отчаяние и ярост в нечленоразделното, но гръмогласно беснеене на Торънс още ехтяха из сградата, когато лекарите го отведоха.
Обърнах се към Керис. Тя коленичеше до Марни и стискаше изцапаната и с кръв ръка. Сълзите блестяха на лицето и. Отидох при нея. Май само аз се размърдах в този момент. Макар че във фоайето се събраха към петстотин души, всички стояха неподвижно. Сякаш дори сега, когато Торънс беше опозорен и свален от власт, призрачното му присъствие още господстваше.
Но колкото и страшен да беше тиранинът, зловещото му присъствие най-после се разсея и изчезна. Гвардейците отидоха при слепите си майки и бащи. По несдържаните им чувства личеше, че войниците отдавна, много отдавна не са виждали родителите си.
Може би тогава магията на Торънс бе премахната веднъж завинаги. Събралите се семейства си отиваха на групички.
Скоро и ние щяхме да тръгнем. Но не веднага. Трябваше да се погрижим за изпращането на Марни. Искахме да я почетем както подобава.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
ШИРОКИЯТ СВЯТ
В едно слънчево октомврийско утро фюзелажът на хидроплана докосна като милувка повърхността на идеалното за кацане море. Намалих оборотите и двигателите, тласкали ни през петнайсет часовия полет над Атлантика, замлъкнаха. Зелените хълмове на остров Уайт си бяха същите, каквито ги помнех. Мъгла лепнеше по брега и смекчаваше очертанията на къщите в Шанклин. Скоро от един моторен катер вързаха въже за носа на самолета и го издърпаха до пристана, където многолюдна тълпа се бе събрала да ни посрещне.
Пътуването беше дълго, а в Манхатън имаше предостатъчно работа за вършене. Но аз смятах, че е редно моите родители да се запознаят с жената, която носи в себе си първия им внук.
Стъпихме на брега сред приветствени викове и въодушевени ръкопляскания. Къде се дяна обичайната за англичаните сдържаност? Усмихнах се, когато Гейбриъл Дийдс се озова заобиколен от десетки островитяни, нетърпеливи да му стиснат ръката. Индианецът Райдър Чий беше внушителна, макар и доста изпъкваща с външността си фигура в гъмжилото. Но дори присъщото му сериозно изражение се смени с усмивка, прокарала бръчици по лицето му, когато хората от острова се втурнаха да го поздравят.
Кристина се кикотеше от радост, махаше и пляскаше с ръце в тълпата, очите и сияеха от вълнението.
За известно време всичко тънеше в бъркотия, и то буйничка. Но изведнъж попаднах пред баща си. Изразителното му лице грейна в усмивка.
— Наслаждавай се на момента, синко — промълви, опрял ръце на раменете ми. — Посрещат те като герой… и го заслужаваш напълно. Стана невъзможно да си чуваме думите. Имаше твърде много прегръдки, ръкостискания и целувки, както и дружеско тупане по гърбовете. Старото ми приятелче сред пилотите Мич Мичъл успя да протегне през бутащите се хора стъписващо дългата си ръка, заслужила му прякора Маймуняк. Енергично разроши косата ми и подвикна:
— „Белият лебед“, утре в осем вечерта. Бирите са от мен!
