стойност. Ще наредя с ваше позволение да ги опаковат и изпратят в Нагасаки заедно с всичко останало, което ще успея да спася.
Пристанището Нагасаки на най-южното крайбрежие на южния остров Кюшу беше официален склад и търговска база на португалците. — Варварите може да дадат добри пари за тези боклуци.
— Добре. Ами балите в другия трюм?
— До една са пълни с някакво грубо платно. За нищо не може да ни послужи, господарю, няма къде да го продадем. Но ето нещо, което ще ви достави удоволствие.
И Дзукимото отключи касата. Тя съдържаше двадесет хиляди сребърни монети. Испански дублони. От най-доброто качество.
Ябу се размърда във ваната си. Избърса потта от лицето и врата си с малко бяло пешкирче и се потопи още по-дълбоко в горещата ароматна вода. Ако преди три дни някой гадател ти беше предсказал, че всичко това ще се случи, мислеше той, щеше да му отрежеш езика, задето разправя неправдоподобни лъжи.
Преди три дни той се намираше в Йедо, столицата на Торанага. Съобщението от Оми пристигна на здрачаване. Очевидно корабът трябваше незабавно да се огледа, ала Торанага все още беше в Осака за последна среща с генерал Ишидо, а през това време бе поканил Ябу и другите независими даймио от съседните провинции да го чакат да се завърне. Подобна покана не можеше да се отхвърли без пагубни последствия. На Ябу му беше много добре известно, че както той, така и останалите независими даймио и семействата им служеха като допълнителна гаранция за безопасността на Торанага и макар, че това никога не би било изказано с думи, те бяха чисто и просто заложници срещу завръщането на Торанага от непревзимаемата крепост на Осака, където се състоеше срещата. Торанага беше председател на Съвета на регентите, назначен от тайко на смъртното му ложе да управлява страната, докато седемгодишният му син навърши пълнолетие. Регентите бяха петима, до един видни даймио, ала само Торанага и Ишидо упражняваха истинска власт.
Ябу внимателно бе претеглил всички „за“ и „против“ отиването си в Анджиро, риска, на който се излагаше, евентуалните причини за оставането си. След това изпрати да повикат жена му и любимата му наложница. Наложницата беше официална, законна метреса. Едип мъж можеше да има колкото си иска наложници, но само една съпруга.
— Току-що получих тайно съобщение от племенника ми Оми, че в Анджиро е пристигнал варварски кораб.
— Да не би да е от Черните кораби — възбудено попита жена му.
Черните кораби бяха огромни, невероятно богати търговски кораби, които веднъж годишно плаваха с мусоните между Нагасаки и португалската колония Макао, намираща се на около хиляда мили на юг, на китайския бряг.
— Не, но може би е богат. Тръгвам веднага. Вие ще казвате, че съм се разболял и в никой случай не бива да ме безпокоят. Ще се върна след пет дни.
— Това е изключително опасно — предупреди го жена му. — Торанага-сама изрично нареди да стоим тук. Сигурна съм, че ще постигне още един компромис с Ишидо и прекалено силен, за да не му се подчиним. Не можем в никой случай да гарантираме, господарю, че никой няма да се усъмни — навсякъде гъмжи от шпиони. Ако Торанага се върне и разбере че ви няма, отсъствието ви ще бъде зле изтълкувано. Враговете ви веднага ще го насъскат срещу вас.
— Така е — съгласи се и наложницата му. Моля да ме извините, но по-добре е да послушате господарката, вашата съпруга. Тя е права. Господарят Торанага никога няма да повярва, че сте нарушили заповедите му само за да огледате някакъв варварски кораб. Моля ви, изпратете на ваше място някой друг.
— Но това не е какъв да е варварски кораб. Той не е португалски! Чуйте какво ще ви кажа. Оми пише тук, че е от някаква друга страна. Хората говорели на друг език помежду си и имали сини очи и златни коси.
— Оми-сан е полудял. Или е пил прекалено много саке — не повярва жена му.
— Работата е прекалено важна за шеги.
Жена му се поклони, извини се и каза, че имал право да и направи забележка, но думите и не били казани на шега. Беше дребна, слабичка, с десет години по-възрастна от него, и в продължение на осем години му раждаше по едно дете на година, докато утробата и пресъхна. Пет от децата бяха синове. Трима станаха войни и загинаха геройски във войната срещу Китай. Четвъртият стана будистки свещеник, а към петия, сега деветнадесетгодишен, Ябу изпитваше само неприязън.
Съпругата му, Юрико-сан, бе единствената жена, от която се боеше, единствената, освен покойната му майка която ценеше. Тя управляваше дома му с копринен камшик.
— Отново моля да ме извините — пак се обади тя. — Споменава ли Оми-сан какъв е товарът?
— Не, Юрико-сан, не го е прегледал. Пише, че веднага запечатал кораба, защото бил много необичаен. Никога преди не се е появявал непортугалски кораб. Пише също, че освен това бил и боен кораб. С двадесет оръдия на палубите.
— Е, тогава някой трябва веднага да отиде.
— Аз лично ще видя каква е работата.
— Моля ви, премислете внимателно. Изпратете Мидзуно. Брат ви е умен и мъдър. Моля ви да не ходите.
— Мидзуно е слаб и не мога да му имам доверие.
— Тогава му заповядайте да си направи сепуку и се отървете от него — сряза го тя.
Сепуку, наричано понякога харакири — ритуалното самоубийство чрез изкормване — бе единственият начин, по който самураят можеше с чест да изкупи срам, грях или грешка, и беше привилегия само на самурайската каста. Всички — мъже и жени — се готвеха още от малки или за самия акт на сепуку, или да участвуват в него като секунданти. Жените извършваха сепуку само с нож в гърлото.
— По-късно, не сега — отговори Ябу на жена си.
— Тогава изпратете Дзукимото. На него поне можете да имате доверие.
— Ако Торанага не беше заповядал и съпругите, и наложниците да стоят тук, щях вас да изпратя. Но е прекалено рисковано. Трябва аз да замина. Нямам друг избор. Вие нали казахте, Юрико-сан, че съкровищницата ми е празна, че нямам повече кредит при Мръсните лихвари. А Дзукимото твърди, че смъкваме максимални данъци от селяните. Трябват ми обаче на всяка цена още коне, оръжие и самураи. Може би този кораб ще ме снабди с необходимите средства.
— Заповедите на Торанага-сама бяха съвсем недвусмислени, господарю. Ако се върне и разбере, че…
— Да. Ако се върне. Но аз все още мисля, че е влязъл в клопка. Ишидо-сама има осемдесет хиляди самураи в крепостта Осака и около нея. Истинска лудост беше Торанага да отиде там само с няколкостотин души.
— Той е прекалено хитър, за да рискува живота си без нужда — уверено каза тя.
— Ако бях на мястото на Ишидо, веднага ще го убия, щом ми падне в ръцете.
— Да — съгласи се Юрико — ала майката на наследника е още заложница в Йедо до завръщането на Торанага. Генерал Ишидо няма да посмее да закачи Торанага, докато тя не се завърне здрава и читава в Осака.
— Аз бих го убил въпреки всичко. Няма никакво значение дали Очиба-сама е жива или мъртва. Наследникът е в безопасност в Осака. Ако Торанага умре, династията му е осигурена. Торанага е единствената реална заплаха за наследника, единствен той има някакви шансове да използува Съвета на регентите за свои цели, да узурпира властта на тайко и да убие момчето.
— Моля да ме извинете, господарю, но може би генерал Ишидо ще успее да привлече на своя страна останалите трима регенти и тогава четиримата заедно ще могат да обвинят Торанага в държавна измяна. Това ще му е краят, нали — намеси се наложницата му.
— Да, ако Ишидо можеше да го стори, не би се поколебал, но според мен не може — поне засега. Същото се отнася и за Торанага. Тайко много внимателно подбра петимата регенти. Те така силно се мразят един друг, че е невъзможно да постигнат единодушие по какъвто и да е въпрос.
Преди да поемат властта, петимата велики даймио публично се заклеха във вечна вярност на умиращия
