четирийсет, какво ще кажеш?
— Не.
— Как не? — избухна Царя слисан. — Нали и аз трябва да изкарам нещо. Какво, по дяволите, искаш за тая рецепта? Да не искаш пари на ръка?
— Нищо не искам — отвърна Питър Марлоу.
— Как така нищо? — отпусна се Царя изтощен на мястото си.
Питър Марлоу го изгледа озадачен. После рече колебливо:
— Да ти кажа право, просто не разбирам защо толкова се плашиш за такива работи. Тая обработка не съм я измислил аз, та да я продавам. Това е стара местна рецепта. Не мога да искам да ми плащаш за нея. Нямам право. И не би било редно. Пък и… — Той замълча за миг, после бързо предложи: — Да ти кажа ли как се прави? Още сега?
— Чакай малко! Значи не искаш нищо от мен, но ще ми покажеш как се прави? И то след като ти предложих да делим шейсет на четирийсет? След като ти казах, че от това мога да изкарам сума ти пари?
Питър Марлоу кимна.
— Ти си луд — безпомощно сви рамене Царя. — Нещо не е на ред тука. Нищичко не разбирам!
— Няма нищо за разбиране — усмихна се едва забележимо Питър Марлоу. — Приеми, че съм слънчасал.
Царя дълго го изучава с поглед. Сетне каза:
— Ще ми отговориш ли честно на един въпрос?
— Да, разбира се.
— Правиш го, защото знаеш кой съм, нали?
Думите сякаш увиснаха в горещия следобеден въздух.
— Не — наруши тишината Питър Марлоу.
И помежду им се възцари истината.
Час по-късно Питър Марлоу следеше как Текс приготвя втората порция тютюн. Този път Текс вършеше всичко сам, а Царя се въртеше наоколо като стара квачка.
— Сигурен ли си, че захарта е точно, колкото трябва? — загрижено попита той Питър Марлоу.
— Съвсем точно е!
— И колко време му трябва още?
— Според теб колко, а Текс?
Текс се усмихна на Питър Марлоу и се потегна в цялата си сто и деветдесет сантиметрова дължина:
— Пет-шест минути, там някъде. Питър Марлоу се надигна.
— Къде е едното място? Клозетът де?
— Кенефът ли? Ей, там отзад — посочи Царя и добави: — Не може ли да почакаш, докато Текс свърши? Искам да съм сигурен, че е разбрал всичко.
— Той се справя чудесно — рече Питър Марлоу и излезе. Върна се, когато Текс вече сваляше тигана от огъня.
— Ето виж — каза той и напрегнато зачака Питър Марлоу да провери дали е преценил добре времето.
— Идеално — одобри Питър Марлоу, след като огледа обработения тютюн.
Царя развълнувано сви цигара в оризова хартийка. Текс и Питър Марлоу сториха същото. Запалиха ги с ронсъна и се засмяха доволно. После, докато всеки вдъхваше аромата на тютюна, настъпи тишина.
— Не е лош — каза Царя сдържано.
— Какви ги плещиш, по дяволите! — ядоса се Текс. — Направо е страхотен!
Питър Марлоу и Царя избухнаха в смях, а когато обясниха на Текс причината, той също се разсмя.
— Трябва да му сложим име — замислено рече Царя. — А, сетих се. Какво ще кажете да го кръстим „Три царя“. Единият е царят на военновъздушните сили, вторият е цар Тексас, а третият съм аз.
— Не е зле — съгласи се Текс.
— Утре отваряме фабриката.
Текс тъжно поклати глава:
— Утре съм на работа извън лагера.
— Майната му! Ще кажа на Дайно да те замести.
— Не, аз сам ще го помоля. — Преди да излезе, Текс се усмихна на Питър Марлоу. — Радвам се, че се запознахме, сър.
— Зарежи го това „сър“! — рече Питър Марлоу.
— Съгласен. И още веднъж благодаря!
Питър Марлоу го изпрати с поглед.
— Странно — тихо каза той на Царя. — Отдавна не съм виждал толкова усмихнати лица.
— А защо пък да не се смеем. Можеше да сме къде-къде по-зле. Тебе над камилата ли те свалиха?
— Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?
— Да — отвърна Царя и кимна с глава към тигана: — Напълни си табакерата.
— С най-голямо удоволствие.
— Щом закъсаш, идвай да си вземаш.
— Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.
— Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! — добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.
— Е, не е чак толкова страшно — рече Царя. — Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?
— На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.
— Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.
— Да — отвърна тъжно Питър Марлоу. — Поне в началото.
— Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? — изненадано попита Царя.
— Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.
— На колко години беше тогава?
— На деветнадесет.
— Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.
— Я върви на майната си! — изсмя се Питър Марлоу. — Ти на колко си?
— На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд — рече Царя. — Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.
— Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.
— Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?
— Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.
— Наистина ли мислиш така?
Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! — каза си той. — Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ — Да, така ми се струва. Но може да са само слухове.
— А нашата война тука?
Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:
— Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.
— Защо?
— Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.
Защо пък ще ни избиват, по дяволите?
