Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:
— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.
— Искаш ли още една цигара?
— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.
Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.
— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.
Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.
— Умирам — рече той.
— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.
— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.
Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.
— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.
И издъхна.
Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.
— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.
— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.
— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.
— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.
— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.
— Така е. Горките момчета!
Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеало. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.
Доктор Кенеди механично премери пулса му.
— Треската ще избие утре — каза той, — обикновена малария.
— Ясно, докторе — свенливо вдигна поглед Стивън. — Да му дам ли хинин?
— Естествено, че ще му дадеш хинин!
— Извинете, полковник — засегна се Стивън и тръсна глава. — Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.
— Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.
Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.
— Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.
Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.
— Добър вечер, полковник.
— Добър вечер! — с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. — Всичко наред ли е?
— Да. Може ли да поговорим за малко?
— Разбира се.
Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.
— За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.
— Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.
— Искате ли да оперирате?
Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.
— Да, предпочитам да се занимавам с нещо — отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.
Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.
— Добър вечер, доктор Прудом.
— Здрасти, Стивън — меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.
Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.
— А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване — каза той, за да заглади положението.
— Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.
— Прав сте, докторе — рече Прудом и добави небрежно:
— В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.
— Идентифицирахте ли трупа?
— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.
Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.
— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.
Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.
— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.
— Имаше ли някакви следи по тялото?
— Не.
Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.
— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.
— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.
— Това изяснява нещата.
— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.
— Може би си прав.
Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.
— Е — рече той, — аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?
— Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция. Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.
Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.
