Питър Марлоу и Ларкин го прихванаха и с ругатни и юмруци си запробиваха път сред тълпата обратно към палубата. Един часови се опита да ги върне назад, но Питър Марлоу се разкрещя, после взе да моли, сочейки разкривеното лице на Мак. Часовият сви рамене, кимна с глава към носа и ги остави да минат. С блъскане и ругатни Ларкин и Питър освободиха малко място и сложиха Мак да легне.
— Какво ще правим сега? — попита Питър Марлоу.
— Ще се опитам да намеря лекар — каза Ларкин. Мак го сграбчи за ръката:
— Полковник! — Едва-едва отвори очи той и бързо прошепна: — Нищо ми няма. Просто трябваше да се измъкнем някак си оттам. За бога, въртете се загрижено около мен и не се плашете, ако започна да буйствам.
И тъй двамата се суетяха около Мак, а той крещеше в несвяст, мяташе се и повръщаше водата, която се опитваха да му налеят през стиснатите зъби. Пристъпът утихна едва когато корабът потегли.
По това време дори и палубата бе претъпкана с хора до такава степен, че нямаше достатъчно място, за да седнат всички. Все пак, тъй като постоянно се точеха опашки за нещо — за вода, за ориз, за тоалетните, — всеки успяваше да поседне за малко.
Същата нощ буря подмята кораба цели шест часа. Пленниците в трюма се стараеха да не повръщаха един върху друг, а хората на палубата — да се запазят от потоците вода. На сутринта времето се оправи и до обед слънцето нажежи небосклона. Някой падна зад борда. Пленниците и охраната дълго гледаха от палубата как човекът се дави сред разпенената диря на кораба. След тази случка вече никой не падна зад борда.
На втория ден трима души намериха покой в морето. Няколко японски войници дадоха залп с пушките си, колкото да спазят военния ритуал. Погребението не продължи дълго — опашките чакаха.
Пътуването трая четири дена и пет нощи. За Мак, Ларкин и Питър Марлоу то не донесе нищо особено.
Питър Марлоу лежеше на прогизналия от пот дюшек и копнееше за сън. Но мислите му препускаха необуздано и се лутаха между ужасите на миналото и страховете на бъдещето. Изгаряха го спомени, които бе най-добре да забрави. Поне засега, поне докато е сам. Спомени за нея.
Зората вече бе докоснала хоризонта, когато той най-сетне заспа. Но дори сънят не му донесе облекчение.
СЕДМА ГЛАВА
Дните монотонно следваха един подир друг и всеки ден приличаше на предходния.
Една нощ Царя потърси Мастърс в лагерната лечебница и го намери да лежи на вмирисаното легло пред бараката, вперил празен поглед в стената.
— Здрасти, Мастърс — каза Царя, след като се убеди, че никой не ги подслушва. — Как се чувстваш?
Мастърс го изгледа продължително, без да го познае.
— Аз ли?
— Ти, ами.
— Не знам — промърмори Мастърс след малко и от устата му се процеди слюнка.
Царя извади табакерата си и напълни с тютюн празната кутия за цигари, оставена на масата до леглото.
— Мастърс — рече той, — благодаря ти за онова нещо.
— За кое нещо?
— Дето ми каза какво си прочел на парчето вестник. Дойдох просто да ти благодаря и да ти дам малко тютюн.
Мастърс напрегна паметта си.
— А, това ли? Не е честно да се дебнем един друг. Кофти човек, полицейски копой!
И умря.
Доктор Кенеди се приближи и с безразличие придърпа грубото одеяло над главата му.
— Приятел ли ти е? — попита той Царя и го изгледа с ледени очи иззад рунтавите си вежди.
— Зависи от гледната точка, сър — учтиво отвърна Царя, после взе тютюна и го сипа обратно в табакерата си — на Мастърс вече не му трябваше.
— Отърва се — каза лекарят. — Поне няма да го боли.
— И така може да се каже, полковник. От какво умря.
— От малодушие.
Лекарят подтисна прозявката си. Зъбите му бяха мръсни и пожълтели, косата провиснала и мазна, а ръцете — розови и безупречно чисти.
— Липсваше му воля за живот, значи.
— И така може да се каже — смръщи се лекарят. — Ти обаче няма да умреш от това.
— Никога, ей богу…
— А тебе какво те прави толкова несломим? — попита доктор Кенеди и в гласа му прозвуча омразата, която изпитваше към това огромно тяло, излъчващо здраве и сила.
— Не ви разбирам… сър.
— Защо на тебе все ти е добре, а на другите — не.
— Ами просто имам късмет — отвърна Царя и понечи да си тръгне, но полковникът го дръпна за ризата.
— Не може да е само късмет, не може. Ти сигурно си дяволът, пратен да ни изкушава. Ти си вампир, мошеник и крадец…
— Вижте какво, никога през живота си не съм крал, нито съм лъгал и няма да търпя такива приказки.
— Тогава кажи как го правиш? Как? Това искам да знам. Не разбираш ли? Ти си отговорът за всички нас. Какъв си — светец или изверг, само това искам да знам.
— Вие не сте с всичкия си — издърпа ръката си Царя.
— Единствено ти можеш да ни помогнеш…
— Помогнете си сами. Аз се грижа за себе си, вие се грижете за вас си. — После изведнъж забеляза, че бялата престилка виси като на закачалка над хлътналия гръден кош на доктор Кенеди и му подаде от пакета цигари: — Ето запалете. Успокоява нервите… сър.
Завъртя се на пети и се отдалечи, потръпвайки. Мразеше болниците, мразеше вонята им, болестите, безсилието на лекарите.
Царя презираше слабите. „Ама и тоя доктор, като го гледам така, май скоро ще опъне петалата — мислеше си той. — Луди като него не изкарват дълго. Също като Мастърс, горкият! Макар че Мастърс не беше за съжаление — просто си беше слаб и не ставаше за нищо. Светът е джунгла — оцеляват силните, а слабите трябва да умрат. Или ти, или другият. То така и трябва. Друг начин няма.“ Доктор Кенеди не откъсваше поглед от цигарите и благославяше късмета си. Запали една и сладкият аромат на никотина се разля по цялото му тяло. После отиде в отделението при Джони Карстеърс, капитан от първи танков полк, който скоро щеше да се раздели с живота.
— Вземи — подаде му той цигарата.
— Ами вие, доктор Кенеди?
— Аз не пуша.
— Блазе ви.
Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.
— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.
Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.
— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.
— Е, какво да се прави…
— Какви бяха ботушите ти?
