— На сондата е най-хубаво сутрин. След дългата нощна смяна на кулата, както си изпотен, сядаш с приятелчетата призори, а чайникът още пуска пара. Кафето е горещо и дими и хем е сладко, хем е малко горчиво. А ти си пиеш и гледаш през лабиринта от сонди как слънцето изгрява над Тексас. — Последва дълга въздишка. — Това се казва живот.
— Никога не съм бил в Тексас — рече Царя. — Къде ли не съм ходил, но в Тексас не съм бил.
— Рай е там, рай!
— Искаш ли кафе?
— Как да не искам! — Текс бе вече до него с чаша в ръка. Царя си наля втори път. После сипа на Текс половин чаша.
— Макс?
Макс също получи половин чаша кафе, бързо го изгълта и прибра кафеника с утайката.
— Ще го измия сутринта — рече той.
— Добре. Лека нощ, момчета!
Царя се пъхна под мрежата, натика я здраво под дюшека и изпъна. След това се отпусна блажено между чаршафите. Макс сипа вода на утайката и я остави до леглото си да кисне. Царя го видя и се досети, че Макс ще я свари повторно за закуска. Той лично не понасяше два пъти варено кафе — ставаше прекалено горчиво, но момчетата го харесваха. „Щом иска да го вари пак, добре“ — рече си Царя с благосклонна усмивка. Поначало не обичаше разточителството.
Той затвори очи и отново се замисли за диаманта. След като най-сетне бе открил не само у кого е, но и средство да го получи, ето, че за късмет попадна на Питър Марлоу и веднага му хрумна как да уреди цялата невероятно сложна сделка.
„Опознаеш ли веднъж човека — доволно разсъждаваше Царя, — разбереш ли къде му е ахилесовата пета, научаваш как да го използваш, как да го впрегнеш да работи за тебе.“ Да, предчувствието, което го бе завладяло, когато видя за първи път Питър Марлоу да бъбри с малаеца, седнал в праха край пътеката, не го бе излъгало. Предчувствието никога не го лъжеше.
Царя отново си спомни разговора с Питър Марлоу след вечерна проверка и усети как го обзема треската на нетърпението.
— В тая скапана дупка никога нищо не се случва — невинно бе подметнал той, докато двамата седяха пред бараката под безлунното небе.
— Така е — съгласи се Питър Марлоу. — Ужасна скука. Всички дни до болка си приличат. Просто да полудееш.
Царя кимна. Смачка един комар. После каза:
— Познавам един, дето си създава разни развлечения. А има ли за него, защо да няма и за други?
— И какво прави?
— Излиза през оградата. И то нощем.
— Боже мой! Ами че той направо не е с всичкия си. Явно си търси белята.
Царя забеляза пламъчето в очите му, но си замълча.
— Защо го прави? — попита след малко Питър Марлоу.
— Ей, тъй, заради тръпката.
— Искаш да кажеш просто за удоволствие.
Царя кимна.
Англичанинът леко подсвирна, сетне каза:
— Не бих имал смелост да го направя.
— Понякога ходи до селото.
Питър Марлоу се загледа отвъд телената ограда и си представи селото, за което всички в Чанги знаеха, че се намира на три мили от лагера. Веднъж бе отишъл в килията на най-горния етаж на затвора и се бе вдигнал на ръце до мъничкия зарешетен прозорец. Далеч наоколо се простираше джунглата, а зад нея, на самия бряг, се гушеше селцето. В морето се виждаха рибарски лодки и множество вражески военни кораби, пръснати като островчета върху стъклената повърхност на залива. Той дълго остана така — увиснал на решетките и загледан навън, замаян от близостта на морето, — докато накрая ръцете му отмаляха. Реши, че ще си почине малко, а после пак ще погледне през прозореца. Но не погледна. Болката бе твърде силна. Цял живот беше живял край морето и без него се чувстваше загубен. Сега то отново бе наблизо, но си оставаше все така недосегаемо.
— Доста е опасно да се довериш на толкова хора — отбеляза Питър Марлоу.
— Зависи дали ги познаваш.
— Е, да, вярно е. Тоя човек наистина ли ходи в селото?
— Така разправя.
— Дори Сюлейман не би се решил на подобно нещо.
— Кой?
— Сюлейман. Малаецът, с когото говорех днес следобед.
— Като че беше преди година — каза Царя.
— И на мен така ми се струва.
— Какво търси човек като Сюлейман в тая дупка, по дяволите? Защо не е духнал след края на войната?
— Хванали го на Ява. Събирал каучук в плантацията на Мак. Мак е единият от моята група. Та частта на Мак, Малайския полк, ги прехвърлили от Сингапур на Ява. Като свършила войната, Сюлейман трябвало да остане с другите пленници.
— Глупости, можел е да хлътне сред навалицата. Такива като него с лопата да ги ринеш там.
— Местните биха го разпознали на секундата и най-вероятно са щели да го предадат.
— Ами тия приказки за взаимопомощта… това де, „Азия за азиатците“ и тям подобни?
— Празни лозунги и нищо повече. Яванците също не спечелиха кой знае какво от цялата работа. Не се ли подчиняваха, и за тях нямаше прошка.
— Не те разбирам.
— През четирийсет и втора есента попаднах в един лагер край Бендунг — обясни Питър Марлоу. — Намираше се в планинската част на Ява, насред острова. По това време при нас имаше много индонезийци и немалко яванци — все от холандската армия. Естествено, пленничеството тежеше най-много на яванците, защото повечето от тях бяха от Бандунг, а жените и децата им живееха отвъд телената ограда. Беше им станало навик да прескачат до вкъщи за през нощта, а преди изгрев се прибираха. Лагерът не се охраняваше кой знае колко, затова не им беше трудно. За нас, европейците, обаче излизането криеше много опасности, защото яванците веднага те предаваха на японците и човек направо си отиваше. Един ден японците разпространиха заповед, че когото хванат извън лагера, ще бъде разстрелян. Естествено, яванците решиха, че това не се отнася за тях — бяха им казали, че след седмица-две, тъй или иначе, ще ги пуснат. Една сутрин хванаха седмина. На другия ден ни строиха навън — до последния човек. Изправиха яванците до стената и ги разстреляха. Ей тъй, пред очите ни. Погребаха седемте трупа с военни почести — там, където паднаха. После японците направиха градинка около гробовете: засадиха цветя, сложиха бяла ограда околовръст и надпис на малайски, японски и английски: „Те умряха за родината си“.
— Шегуваш ли се?
— Говоря ти сериозно. Най-смешното беше, че на гроба японците поставиха почетен караул. И от този ден нататък всеки японски часови, всеки офицер, който минаваше покрай „могилата“, отдаваше чест. Абсолютно всеки. А в същото време, зададеше ли се най-прост японски войник, военнопленниците бяха длъжни да станат и да се поклонят. Забавиш ли се само миг, получаваш приклад по главата.
— Вижда ми се безсмислено… Това с градинката и козируването де.
— На теб може, но не и на тях. Такова е азиатското мислене. За тях това е напълно естествено.
— Как не. Напълно естествено!
— Затова не ги обичам — замислено продължи Питър Марлоу. — Страхувам се от тях, защото човек не може да ги разбере. Никога не си сигурен как ще реагират, никога.
— Не ги чаткам аз тия работи. Но иначе знаят цената на парата и в повечето случаи можеш да им имаш доверие.
— Виж, от това пък аз не разбирам — засмя се Питър Марлоу. — А, и още една случка, която видях със
