как Дейвън се тътри към тоалетните, изпълнен със симпатия и уважение към него.
Дейвън спря и скърцането на патериците му заглъхна. Клекалото бе направено от изкривено парче ламарина. Той гледаше как урината му лъкатуши към ниския край, после скача от ръждивия улей в големия варел и образува нечиста пяна по повърхността. Спомни си, че скоро ще събират варелите. И този ще го вземат, а сетне, заедно с другите, ще го отнесат в градините. Там ще смесят съдържанието му с вода и после най-грижливо, чаша по чаша, ще излеят сместа в корените на растенията, обожавани и зорко пазени от мъжете, които отглеждаха храната на лагера. Този тор ще направи още по-свежи зеленчуците. Дейв мразеше зеленчуци, но те бяха храна, а човек трябваше да се храни. Лек ветрец изстуди потта по гърба му и донесе аромата на морето, от което ги деляха три мили, три светлинни години.
Радиото работеше идеално и той бе доволен от себе си. Спомни си как съвсем внимателно беше изрязал тънка тресчица от гредата, а после издълба отдолу петнадесетсантиметрова дупка. Как извърши всичко това съвсем тайно. Как отидоха цели пет месеца, докато вгради радиото — работеше през нощта и в ранни зори, а спеше през деня. Как капачката прилепваше така плътно, че когато се натрупа по ръбовете и прах, очертанията не се забелязваха дори и при най-внимателен оглед. И как дупчиците за иглите също ставаха невидими, когато в тях имаше прах.
Мисълта, че той, Дейв Дейвън, пръв в лагера чува новините, го караше да се чувства горд. И изключителен. Независимо че нямаше крак. Именно той един ще чуе, че войната е свършила. Не само войната в Европа, но и тяхната — в Тихия океан. Чрез него лагерът бе свързан със света и той знаеше, че ужасът, потта и страданието му не са били напразни. Само той, Спенс, Кокс, Питър Марлоу и двама английски полковници знаеха къде точно е радиото. Това бе разумно, защото колкото по-малко са посветените, толкова по-малка е опасността. Опасност, разбира се, пак съществуваше. Винаги имаше дебнещи очи, на които не можеш да се довериш. Винаги имаше опасност някой да стане доносник или неволно да се изпусне.
Когато Дейвън се върна, Питър Марлоу вече си беше легнал. Кокс все още стоеше на южните стъпала, но това бе съвсем нормално, защото по правило Двамата постови не биваше да се прибират едновременно. Отрязаният му крак го засърбя ужасно, но той знаеше, че не може да се почеше, тъй като усещането идваше не от чуканчето, а от липсващото стъпало. Той се покатери на леглото си, затвори очи и си каза молитвата. Винаги се молеше, преди да заспи. Тогава не го измъчваше онзи сън, не го навестяваше яркият спомен за добрия стар Том Котън, австралиеца, когото хванаха с другото радио и отведоха под стража в Утръм Роуд. А той вървеше, дръзко килнал шапка на една страна и дрезгаво пееше „Танцувай, Матилда“ и вместо припев крещеше: „Мамка им на японците.“ Но в съня на Дейвън конвоят не водеше Томи Котън. На негово място пристъпяше той самият и ужасът му нямаше край.
„О, господи — въздъхна дълбоко в себе си Дейвън, — дай, ми покоя на твоята смелост. Толкова ме е страх…“
Царя бе погълнат от любимото си занимание — броеше пачка чисто нови банкноти, печалба от сделката. Турасан учтиво държеше фенерчето си така, че грижливо засенченият му лъч да пада върху масата. Двамата бяха в „кабинета“, както го наричаше Царя, точно до американската барака. Нощем от брезентовия навес до самата земя се спускаше още една завеса и закриваше масата и пейката от любопитни погледи. По заповед на японците — а следователно и на лагерната управа — на охраната бе забранено да търгува с пленниците.
Царя бе надянал на лицето си изражението „пак ме излъгаха“ и мрачно броеше банкнотите.
— Добре — въздъхна той накрая, когато установи, че кореецът наистина му е дал петстотин долара. — Ichi bon.
Турасан кимна. Беше дребен, набит човечец с плоско и кръгло като месечина лице, лъснал два реда златни зъби. Пушката му стоеше небрежно подпряна на стената зад тях. Той взе автоматичната писалка „Паркер“ и отново внимателно я разгледа. Белият фирмен знак беше на лице, а перото бе златно. Турасан приближи писалката до светлината и я огледа, за да се увери още веднъж, че на перото е изгравирано 14 карата.
— Ichi bon — изсумтя накрая кореецът и пое въздух през зъби. Той също бе приел изражението „пак ме излъгаха“ и криеше задоволството си. За такава писалка без никакви затруднения щеше да измъкне поне хиляда японски долара от китайците в Сингапур.
— Ти си дяволски Ichi bon търговец — унило рече Царя. — Следващата седмица може би Ichi bon часовник. Но ако няма пари, няма часовник. Трябва и аз да изкарам нещо.
— Това много нещо. — Турасан посочи с глава купчинката банкноти. — Часовник скоро?
— Може би.
Турасан извади цигарите си. Царя взе една и изчака кореецът да му подаде огънче. После Турасан засмука въздух през зъби за последен път и лъсна пак златната си усмивка. Нарами пушката си, поклони се и изчезна в тъмнината.
Захапал цигарата, Царя сияеше. „Добра работа свършихме — мислеше си той. — Петдесет долара за писалката, сто и петдесет за оня, дето подправи фирмения знак и гравира перото, и триста печалба.“ Цветът на перото щеше да избелее най-много за седмица, но за това хич не го беше грижа. Знаеше, че дотогава Турасан ще я е продал на някой китаец.
Царя се прекрачи през прозореца обратно в бараката.
— Благодаря ти, Макс. Можеш да си лягаш — каза той тихо, защото почти всички вече спяха, и извади две десет доларови банкноти: — Едната е за тебе, а другата за Дайно.
Обикновено не плащаше толкова много за толкова кратка работа, но тази вечер преливаше от щедрост.
— Страшен си! — благодари Макс. После изскочи навън, каза на Дайно, че е свободен, и му даде десетте долара.
Царя сложи кафеника на горещия котлон. Съблече се, окачи панталоните си над леглото и пъхна ризата, бельото и чорапите в торбата за мръсни дрехи. Сложи си чиста, избелена от слънцето набедрена препаска и се мушна под мрежата.
Докато чакаше да заври водата, отново прехвърли през ума си какво бе свършил от сутринта. Първо ронсъна. Успял бе да свали първоначалната цена на петстотин и петдесет долара, от които десет процента, или значи петдесет и пет долара, по правило оставаха за него като комисион, а после капитан Бръф включи запалката в описа на вещите му като „спечелена на покер“. След време щеше да вземе за нея с лекота поне девет стотака, така че сделката си я биваше. „Както вървят нещата — реши той, — най си е добре колкото може повече мангизи да са в стока!“ Второ — сложил бе началото на търговията с обработения тютюн. Всичко вървеше според очакванията му — американците до един се бяха съгласили да му помагат в продажбата, а връзките му сред австралийците и англичаните се изложиха. Но това също влизаше в сметките. Вече бе уредил да купи десет килограма суров японски тютюн от Ли — китаеца, който въртеше магазина в лагера, — и то с добра отстъпка. Австралийците бяха решили, че могат да отделят една от печките в кухнята за по един час на ден, така че цялото количество да се приготвя наведнъж под надзора на Текс. Всички щяха да работят на процент и затова единственият му разход бе покупката на суровината. Скоро обработеният тютюн ще бъде готов и американците ще почнат да го продават. Ако нещата вървяха по план, печалбата му нямаше да падне под сто процента. И това си беше напълно справедливо. След като потръгнеше работата с тютюна, вече спокойно можеше да се захване и с диаманта…
Клокоченето на врящата вода прекъсна размислите му. Царя се измъкна изпод мрежата и отключи черния сандък. После сложи три препълнени лъжички кафе във водата и добави щипка сол. Щом гъстата течност се надигна, той я свали от котлона, за да не изкипи. После сипа студена вода, да падне утайката, сложи пълна лъжичка захар в чашата и си наля кафе.
Ароматът се разнесе из бараката и постави на изпитание онези, които все още бяха будни.
— Ох, божичко! — неволно изпъшка Макс.
— Какво има, Макс? — попита Царя. — Не можеш ли да заспиш?
— Не, сума ти неща ми се въртя? из главата. Като си помисля що пари ще цунем от тоя тютюнец…
Текс се размърда неспокойно, завладян от уханието.
— Тоя мирис ми напомня за сондата.
— Откъде-накъде пък за сондата? — учуди се Царя.
