глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.
В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:
— А къде ще сложим плъховете?
— В противовъздушното скривалище, естествено.
— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.
— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…
— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.
— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?
— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.
— Къде?
— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.
Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“
— Не се тревожете, държа го! — успокои, Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.
— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.
— Каква работа?
— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!
Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.
— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.
Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.
Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.
— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.
— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.
— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.
Царя прати Текс да извика Макс.
Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.
— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.
— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.
— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.
— Ами ако е женски?
— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.
Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.
— Какво има? — изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.
— Ами точно си мислим — смутено започна Питър Марлоу — дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата — добави бързо той.
— Искате да се присъедините към класа, така ли? — не повярва на ушите си Вексли.
Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност — по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.
Преди време бяха създали цял университет в лагера — Университета Чанги. Имаше и редовни занятия — всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската — бяха казали генералите. — Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не — чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.
„Приобщете се към мъдростта на света! Дават ви се изключителни възможности! Пред вас се откриват широки хоризонти! Получете нова професия! Подгответе се за утопията, която ще се възцари, щом проклетата война свърши и всичко си дойде по местата!“ Университетът бе уреден по атински образец — без класни стаи. Учителят просто си намира някое сенчесто място и събира студентите наоколо си.
Но пленниците в Чанги бяха съвсем обикновени хора, затова не си даваха много труд, а все се канеха: „От утре вече тръгвам.“ Част от тях наистина отиваха на две-три занятия, но като откриеха, че не е леко да се учи, решаваха да пропуснат някой и друг час, после още няколко, докато накрая и те започваха да се заричат: „От утре тръгвам редовно. От утре започвам да се подготвям за онова, което искам да бъда след войната. Няма време за губене. От утре вече тръгвам.“ Но в Чанги, както навсякъде, съществуваше само днес.
— Сериозно ли искате да се присъедините към моя клас? — попита с недоумение Вексли.
— Да, стига да не ви пречим на работата, сър — отвърна любезно Царя.
Все още озадачен, Вексли се надигна и им направи място да седнат на сянка.
„Какво щастие! Ново попълнение! И то не кой да е, а Царя! Боже мой, какъв късмет! Царя да посещава моя курс! А може да има и цигари…“
— За мен е удоволствие, момчето ми, истинско удоволствие! — сърдечно раздруса той ръката на Царя. — Името ми е Вексли, майор от авиацията!
— Драго ми е да се запознаем, сър!
— Лейтенант Марлоу! — представи се Питър, здрависа се с майора и седна.
Вексли нервно ги изчака да се настанят, разсеяно натисна с палец външната страна на китката си и преброи наум колко секунди са необходими на вдлъбнатината да изчезне. „Пелаграта си има своите добри страни“ — помисли си той. А тази мисъл му напомни за китовете и изпъкналото му око светна.
— Днес смятах да поговорим за китовете. Какво знаете за китовете… Ооо! — възкликна той, когато Царя извади пакет „Куа“ и му предложи цигара, а после почерпи и останалите.
Четиримата присъстващи запалиха и се сместиха да освободят още място за Царя и Питър Марлоу. Почудиха се какво ли търси тук Царя, но всъщност отговорът изобщо не ги интересуваше. Важното беше, че ги почерпи с цигари — истински купешки цигари…
Вексли подхвана отново темата. Той обичаше китовете. Обожаваше ги.
— Китовете несъмнено са най-висшата жива форма, към която се е стремяла природата. — Вексли остана много доволен от тембъра на гласа си, но забеляза, че Царя се намръщи. — Искате да питате нещо ли? — поинтересува се загрижено той.
— Ами да. Това за китовете е много интересно, но може ли да кажете нещо за плъховете?
— Моля? — учтиво попита Вексли.
— Това, дето разказвате за китовете, е много интересно, сър — повтори Царя. — Но си мислех дали плъховете…
— Какво плъховете?
