— Какво става с него?
— Вчера го оставихме в лечебницата. Никак не е добре.
— Малария ли има?
— И да, и не.
— Какво значи пък това?
— Треската си е едно на ръка. Но това не е най-страшното. Той изпада в страхотни депресии. Безпокои се за жена си и сина си.
— На всички женени тук това им е болката.
— Да, но при Мак положението е още по-сложно — загрижено обясни Питър Марлоу. — Точно преди японците да дойдат в Сингапур, Мак качил жена си и детето на един кораб от последния конвой. После той и част от хората му тръгнали за Ява с една крайбрежна джонка. Като стигнал на острова, чуло се, че конвоят бил унищожен, а хората — избити или взети в плен. Но нищо не се знаело със сигурност — само се носели слухове. И сега той няма представа загинали ли са, живи ли са? Ако са живи — къде са? Синът му бил още бебе — едва на четири месеца.
— Е, сега е на три години и четири месеца — отсече Царя. — Правило номер две: „Не се тревожи за работи, за които не можеш да направиш нищо.“ Той извади шишенце хинин от черния сандък, отброи двадесет таблетки и ги подаде на Питър Марлоу.
— Вземи. Това ще и види сметката на маларията.
— А за теб?
— Имам достатъчно, не се безпокой.
— Не мога да разбера защо го правиш. Даваш ни храна, лекарства, а какво получаваш от нас в замяна? Нищо! Просто не те разбирам.
— Нали си ми приятел!
— И все пак неудобно ми е да приемам толкова много неща.
— Я не се занасяй. Взимай и не му мисли повече. Царя започна да сипва яденето. Седем лъжици за него, седем за Питър Марлоу. В канчето остана още около четвърт от яхнията.
Първите три лъжици изядоха бързо, за да утолят глада си, а остатъка довършиха полекичка, наслаждавайки се на превъзходния вкус.
— Искаш ли още? — попита Царя и спокойно зачака отговора. — Добре ли те познавам, Питър? Сигурен съм, че можеш да изядеш още цял тон, но няма да го направиш. Ако ще животът ти да зависи от това.
— Не, благодаря. Натъпках се до козирката. „Хубаво е да си познава човек приятелите — мислеше си Царя. — Никога не е излишно да си внимателен.“ Той си сипа още една лъжица. Не защото му се ядеше. Просто чувстваше, че трябва да го направи, заради Питър. Изяде я и сложи останалото до котлона.
— Свий ми една цигара, ако обичаш.
Царя му подаде табакерата си и стана, сипа другата половина от консервата говеждо в яхнията и я разбърка. После я раздели в две канчета, затвори ги и ги отдели настрана.
Питър Марлоу му подаде готовата цигара.
— Направи си и ти — предложи Царя.
— Благодаря.
— За бога, Питър, не чакай да те подканям. Ето, напълни си кутията.
Той взе табакерата от ръцете му и я натъпка с тютюн.
— Какво ще правиш, с „Трите царя“, щом Текс е болен — попита Питър Марлоу.
— Нищо. — Царя изпусна дима. — Там издоихме, каквото можахме. Австралийците са разбрали рецептата и ни подбиха цената.
— Лоша работа. Откъде ли са я научили?
— Нещата поначало си бяха замислени така — усмихна се Царя.
— Не те разбирам.
— Съвсем просто е — правиш удара и се измъкваш. Правиш дребни вложения за бърза печалба. Покрих си разходите още първите две седмици.
— Но нали каза, че месеци ти трябват, за да си върнеш парите?
— А, това беше номер. Пуснах го за външна употреба. Прах в очите. Така винаги можеш да вържеш, когото си поискаш. Хората все искат да вземат, без да дават. Затова трябва да ги накараш да мислят, че те ограбват, теб, че ти си тъпият, а те, клиентите, са сто пъти по-хитри. Ето ти примера с „Трите царя“. Пласьорите, първите ми клиенти, смятаха, че съм още на загуба и ако работят яко първия месец, може да станем съдружници и после да ми смучат паричките во веки веков. Мислеха, че страхотно се минавам, като им давам такъв висок процент след първия месец. Аз обаче знаех, че рецептата ще се разбере и работата няма да трае дълго.
— Откъде знаеше?
— То си е очевидно. Пък и така го бях намислил. Аз самият я издадох.
— Сериозно ли говориш?
— Ами да. Срещу някои сведения.
— Добре, това мога да го разбера. Ти си в правото си да правиш с нея каквото искаш. Но хората, които работеха, които продаваха тютюна?
— Какво хората?
— Излиза някак си, че си ги измамил. Накара ги да работят почти даром цял месец, а после дръпна чергата изпод краката им.
— А, как не. Пари при тях отидоха повече, отколкото предполагаш. Те мислеха, че съм глупак, пък аз ги надхитрих, това е. В бизнеса е така.
Той се изтегна на леглото. Наивността на приятеля му го забавляваше.
Питър Марлоу смръщи вежди, опитвайки се да разбере логиката му.
— Стане ли дума за бизнес, аз по-добре да не си отварям устата — каза той. — Чувствам се като кръгъл глупак.
— Ами, дръж се за мен и съвсем скоро ще се надлъгваш с най-печените търговци — засмя се Царя.
— Съмнявам се.
— Зает ли си довечера? Да речем, малко след здрачаване, а?
— Не, защо?
— Искаш ли да ми превеждаш?
— Естествено. С някой малаец ли ще говориш?
— Не, с кореец.
— А, с кореец! — издаде се Питър Марлоу, после бързо добави: — Разбира се.
Царя отдавна бе забелязал отвращението му от корейците, но го приемаше съвсем спокойно. Той смяташе, че хората си имат право на собствено мнение. Стига само да не му пречат на него лично. Иначе да си мислят каквото щат.
Макс се върна и се строполи на леглото си.
— Цял час не можах да го намеря, кучия син. Накрая го открих в зеленчуковата градина. Майчице, ама и тая пикня, дето я сипват вместо тор… Наоколо смърди като харлемски бардак през август.
— То по харлемските бардаци такива като теб ходят. Остротата в гласа на Царя стресна Питър Марлоу.
Усмивката и умората на Макс моментално се изпариха.
— Боже мили, нищо лошо не исках да кажа. Просто така е думата.
— Тогава какво намесваш Харлем? Искаш да кажеш, че вони като публичен дом, хубаво. Ама те всичките смърдят еднакво. Без разлика дали са за бели или за черни. — От гняв лицето на Царя се опъна и вкамени.
— Не се сърди. Извинявай. Нищо лошо не исках да кажа.
Макс бе забравил, че Царя се засяга, ако споменеш нещо лошо за негрите. „Боже мили — помисли си той с яд, — ами че живееш ли в Ню Йорк, той, Харлем, си е част от тебе, какво да го правиш. Пълно е с бардаци, пък и никак не е лошо да чукнеш нещо черно от време на време. Да пукна, ако разбирам защо толкова се докача за тия чернилки!“
— Нищо лошо не исках да кажа — повтори Макс, като се опитваше да не гледа към канчетата. Беше
