безпомощно наблюдаваше как убиват жена му и сина му, а сетне идваше и неговият ред и ангелите гледаха отстрани и шептяха в хор: „Бързай, Мак, бързай. Бягай, бягай, бягай надалеч оттук и ще се спасиш!“ И той избяга, въпреки че не искаше да бяга, избяга далеч от сина си и от жена си, от окървавеното море край тях. Тичаше сред кръвта и се задавяше от вкуса и но не спираше и акулите не спираха да го преследват, акулите с дръпнати очи и златни зъби-шила ръфаха плътта му с пушки и щикове и го притискаха отвсякъде. Той се съпротивяваше, молеше се, но нищо не бе в състояние да ги спре и те го обградиха. Тогава Йошима заби щика дълбоко в корема му и болката бе невъобразима, неописуема. После Йошима измъкна щика и той усети как кръвта шурти през разкъсаната плът, през всички рани по снагата му, през самите пори на кожата, докато накрая в тленната черупка на тялото остана само душата му. И едва в този миг, едва в тази последна секунда, тя се устреми навън и се сля с кръвта на морето. Заля го огромно, блажено, необятно облекчение и той посрещна с радост смъртта.
Мак отвори очи. Одеялата бяха прогизнали от пот, но треската бе преминала. И разбра, че и този път е оцелял. До леглото му седеше Питър Марлоу, а някъде зад него тъмнееше нощта.
— Здравей, момчето ми.
Думите бяха съвсем тихи и Питър Марлоу трябваше да се наведе напред, за да ги чуе.
— Добре ли си, Мак?
— Добре съм, момчето ми. Струва си да изстрада човек такава треска, за да види колко е добре после. Сега ще поспя. Донеси ми нещо за ядене утре.
Мак затвори очи и потъна в сън. Питър Марлоу вдигна одеялото и избърса потта от човешката развалина под него.
— Откъде да взема сухи одеяла, Стивън? — запита той, щом зърна влезлия в отделението санитар.
— Не знам, сър — отговори Стивън. Често бе виждал този млад мъж. Изглеждаше доста приятен. Може би…, Но не, Лойд ще се разсърди ужасно. Някой друг път. Време колкото щеш. — Май все пак ще мога да ви помогна, сър.
Той отиде до четвъртото легло и дръпна одеялото от мъжа, който бе завит с него, после чевръсто измъкна и долното одеяло и се върна.
— Ето — рече Стивън. — Вземете тези.
— Ами онзи човек?
— Той ли? — тъжно се усмихна санитарят. — Той вече няма нужда от тях. Горкото момче!
— О! — Питър Марлоу погледна да види кой лежи там, но лицето му бе непознато. — Благодаря! — рече той и се зае да оправя леглото.
— Момент — обади се Стивън. — Дайте на мен. Тая работа ми се удава много повече, отколкото на вас. — Той се гордееше, че може да застила леглата, без да причини болка на пациентите. — Не се безпокойте за приятеля си. Аз ще имам грижата всичко да е наред — каза Стивън и подгъна одеялото отвсякъде, като че завиваше бебе. — Ето, виждате ли!
Той погали Мак по главата, после извади кърпичка и попи няколко капчици пот от челото му.
— За два дни ще се оправи. Ако имате малко храна в повече… — Млъкна, вдигна поглед към Питър Марлоу и очите му се наляха със сълзи. — Колко съм глупав. Но не се притеснявайте, Стивън ще се погрижи за него, не се безпокойте! Днес нищо повече не можете да направите за него. Идете си и се наспете хубаво. Хайде, бъдете добро момче.
Смаян, Питър Марлоу се остави да бъде изведен навън. Стивън му се усмихна за лека нощ и влезе обратно в бараката.
Прикрит от тъмнината, Питър Марлоу се загледа как Стивън гали нечие пламнало чело и държи нечия маларична длан, пъди с милувка демоните на нощта, успокоява стоновете на спящите и оправя завивките, подава на едного вода, на другиго съд да повърне и през цялото време напява приспивна песен, тиха и нежна. Като стигна до четвърто легло, той спря до трупа. Опъна краката му, кръстоса ръцете, после свали престилката си и покри тялото. И всяко негово докосване бе като благословия. Стройната му стегната фигура и стройните му стегнати крака се белееха в мъждукащия полумрак.
— Горкото момче — прошепна той и хвърли поглед на тая гробница. — Горките момчета. О, горките ми момчета! — преляха сълзите в очите му.
Питър Марлоу потъна в нощта, задавен от състрадание, задушен от срам, че едно време Стивън му бе вдъхвал отвращение.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато вървеше към американската барака, Питър Марлоу се измъчваше от угризения. Съжаляваше, че с такава готовност се бе съгласил да превежда на Царя, и в същото време го беше яд, че съжалява. „Добър приятел си, няма що! Забрави ли всичко онова, което той направи за теб?“ Но стомахът му се свиваше все повече. „Точно като пред боен полет — помисли си. — Или не, не е точно същото. По-скоро прилича на чувството, когато са те повикали при директора в училище, другото е пак толкова болезнено, но в него се примесва и удоволствие. Като с излизането до селото. Тогава нещо кара сърцето ти да ликува — да поемаш такъв риск само заради силното преживяване, или всъщност заради храната или жената, която може би ще намериш там.“ За хиляден път се зачуди защо ли ходи Царя в селото и какво прави там. Но би било неучтиво да пита направо, а и знаеше, че ако потърпи, ще разбере. „Ето, това е едно от нещата, които харесвам у Царя. Никога не разказва нищо излишно и пази всички съображения за себе си. Само истинският мъж постъпва по този начин — доволен си мислеше Питър Марлоу. — Разкривай се по-малко, когато ти сметнеш за необходимо. Кой си, какъв си — това си е твоя работа, докато не пожелаеш да го споделиш с приятел. А един истински приятел никога не пита. Тези неща не стават насила. Както в случая с ходенето до селото. Боже господи — помисли си той, — това показва колко високо те цени, щом се разкрива пред теб до такава степен. Ей, тъй просто решава и предлага: «Искаш ли да дойдеш с мен, като ида другия път?»“ Питър Марлоу разбираше, че е лудост, лудост е да ходи до селото! Но вече може би не чак такава лудост. Сега имаше истинска важна причина — трябваше да се опита да намери резервна част за радиото. Или радио, цяло радио. Да, това оправдаваше риска. Но в същото време знаеше, че би отишъл и просто така, защото му предложиха. И заради възможността да хапне истинска храна, да докосне истинска жена…
В сянката на една барака забеляза Царя, който разговаряше с друг, по-тъмен силует. Главите им бяха доближени, гласовете — недоловими. Двамата изглеждаха толкова погълнати от заниманието си, че той реши да ги подмине и тръгна нагоре по стъпалата на американската барака, пресичайки снопа светлина отпред.
— Питър — провикна се Царя.
Питър Марлоу спря.
— Ей, сега идвам! — Царя се обърна към другата фигура: — Най-добре изчакайте тук, майоре. Щом пристигне, ще ви дам сигнал.
— Благодаря — отвърна дребничкият мъж с дрезгав от притеснение глас.
— Вземете си малко тютюн — предложи Царя и поканата му бе приета с жадна готовност.
Майор Праути се дръпна още по-навътре в сянката, но не свали очи от Царя, докато той прекосяваше пространството пред бараката.
— Липсваше ми, приятелче — каза Царя на Питър Марлоу и го потупа дружески. — Как е Мак?
— Добре е, благодаря. — На Питър Марлоу му се искаше да се отмести от светлината. „По дяволите — изруга той наум, — докъде стигнах — срамувам се да ме видят с човека, който ми е приятел. Отвратително. Ужасно отвратително.“ Но не можа да се отърси от чувството, че погледът на майора го следи, нито да скрие трепването си, когато Царя го подкани: „Влез, няма да се бавя много. Чака ни доста работа.“
Грей мина край тайника за всеки случай, да не би да има съобщение за него в консервената кутия. И съобщение наистина имаше:
Грей хвърли консервата обратно в канавката също тъй небрежно, както я беше взел. После се протегна, стана и бавно се отправи към шестнадесета барака. През цялото време обаче мозъкът му работеше с бързината на мълния.
„Марлоу и Царя. Сигурно ще използуват «кабинета» зад американската барака. Праути. Кой точно?
