Майор! Не е ли онзи от артилерията? Или австралиецът? Хайде, глупако — ядоса се Грей на себе си, — къде ти е умът. Нали толкова се гордееш, че паметта никога не ти изневерява! А, да! Оня от единадесета барака. Нисичък австралиец. Сапьор. Дали е от хората на Ларкин? Не, доколкото си спомням. Австралиец. Тогава защо не се обърне към техния черноборсаджия Тимсън Дребния? Защо чрез Царя? Може би сделката е твърде голяма за Тимсън. Или пък часовникът е краден? Да, сигурно е така. Затова Праути не използва австралийските канали. Сигурно е така!“ Грей погледна колко е часът. Направи го по навик, макар че от три години вече нямаше часовник, макар че отлично знаеше колко е часът, колко е напреднала нощта. Като всички останали пленници, той се ориентираше във времето добре, достатъчно добре. Тук, така или иначе, времето не бе от голямо значение.
„Много е рано още — помисли си Грей. — До смяната на часовите има почти цял час. А като се сменят, от бараката ще видя предишният постови да се прибира по пътеката през лагера към караулното. Човекът, когото трябва да следя, е от новата смяна. Кой ли е? Има ли някакво значение? Скоро ще стане ясно. Сега най-добре е да стоя настрана и да си отварям очите, а когато му дойде времето, потеглям. Съвсем спокойно. Просто учтиво влизам и ги прекъсвам. Достатъчно е да видя часовия с Царя и Марлоу. Или не, по-добре да ги спипам, като си предават парите. А най-добре, когато Царя дава парите на Праути. После ще докладвам на полковник Смедли-Тейлър: «Снощи бях свидетел как се извърши плащане в брой.» Не, ще кажа просто: «Видях американския ефрейтор и лейтенант Марлоу от шестнайсета барака с един корейски часови. Имам основание да смятам, че майор Праути от инженерните войски също е замесен и е набавил часовник за продан.» Това ще бъде достатъчно — разсъждаваше той доволно. — Разпоредбите са ясни и недвусмислени: «Забранява се търговията с охраната!» Хванати на местопрестъплението. Значи военен съд.
Като начало военен съд. После в карцера, в моята килийка. Без допълнително и без говежда яхния. Без трошица в повече. Там в клетката, като плъхове. Сетне ще ги пусна — озлобени, ожесточени. А озлобените хора правят грешки. И следващия път, следващия път ще ги спипа направо Йошима. Тая работа най-добре да си я вършат японците — ние няма какво да им помагаме. Но в случая може би е редно. Не, не, само някой лек намек. Нищо повече. Ще ти го върна аз на тебе, Марлоу, тъпкано ще ти го върна! Дори може би по- скоро, отколкото се надявах. И това, което ще ви се случи — на теб и на оня мошеник, — ще бъде повече от удоволствие за мене.“ Царя погледна часовника си. Девет и четири. Значи вече всеки момент ще е тук. На японците поне това им е хубавото — винаги знаеш до секундата кога какво става, защото определят ли веднъж час за нещо, мърдане няма.
В този миг се чуха тихи стъпки. Торусуми се подаде иззад ъгъла на бараката и бързо се шмугна под брезентовия навес. Царя стана на крака и го поздрави. До него Питър Марлоу се надигна с нежелание, отвратен от себе си.
Торусуми бе доста известна личност в Чанги. Славеше се като човек опасен и своенравен. В чертите му имаше нещо запомнящо се, за разлика от пълното безличие на останалите корейци. Беше дошъл в лагера преди малко повече от година. Обичаше да измъчва пленниците — държеше ги на слънце, крещеше им, риташе ги, когато му скимне.
— Заповядай. Искаш цигара? — рече Царя с усмивка и му предложи необработен тютюн.
Торусуми гордо демонстрира златната си усмивка, подаде на Питър Марлоу пушката си и седна. Извади пакет „Куа“ и почерпи Царя. После погледна въпросително към Питър Марлоу.
— Ichi bon приятел — каза Царя.
Торусуми изсумтя, извади отново на показ златната усмивка, всмукна въздух през зъби и му предложи цигара. Питър Марлоу се поколеба дали да приеме.
— Вземи я, Питър — настоя Царя.
Питър Марлоу го послуша. Кореецът седна до малката масичка.
— Кажи му, че е добре дошъл — поръча Царя на Питър Марлоу.
— Моят приятел казва, че си добре дошъл и за него е удоволствие да те види тук.
— О, благодаря. Има ли благородният ми приятел нещо за мен?
— Пита имаш ли нещо за него.
— Предавай му думите ми точно, Питър. Не променяй нищо.
— Местното наречие не позволява да се превежда абсолютно точно.
— Добре, но гледай да е колкото може по-близо. И карай спокойно.
Царя подаде часовника. Питър Марлоу с изненада забеляза, че той е като нов — току-що полиран, с ново стъкло и в малко велурено калъфче.
— Кажи му, че един мой познат иска да продаде часовника. Но е скъп и може би не е точно това, което му трябва.
Дори Питър Марлоу съзря алчното пламъче, което блесна в очите на корееца, когато извади часовника от калъфа. Той внимателно го поднесе до ухото си, изсумтя небрежно и го постави обратно на масата.
— Имаш ли нещо друго? — преведе отговора му Питър Марлоу. — Съжалявам, но в момента омегите не се търсят много в Сингапур.
— Говориш малайски изключително добре — учтиво добави Торусуми, като засмукваше въздух през зъби.
— Благодаря — отвърна с неудоволствие Питър Марлоу.
— Какво каза той, Питър?
— Просто, че говоря добре малайски, нищо друго.
— Е, тогава кажи му, че съжалявам, но това е всичко, което мога да му предложа.
Царя изчака, докато преведат думите му, после се усмихна и сви рамене. Взе часовника, прибра го обратно в калъфа, пъхна го в джоба си и се надигна.
— Salamat! — рече той.
Торусуми отново оголи зъби и направи знак Царя да седне.
— Часовникът не ме интересува — започна той, — но тъй като си ми приятел и си си направил труда, бих попитал колко иска за него човекът, който притежава тази незначителна вещ?
— Три хиляди долара — отговори Царя. — Съжалявам, че е толкова много.
— Наистина много е. Притежателят сигурно не е с всичкия си. Аз съм беден човек, обикновен войник, но тъй като сме вършили работа и преди и за да ти направя услуга, ще ти предложа триста долара.
— Съжалявам, не смея да приема. Чух, че има купувачи, които биха платили и по-добра цена чрез други посредници. Съгласен съм, че си беден човек и не бива да даваш пари за такъв прост часовник. Разбира се, омегите не струват много, но от уважение към притежателя би било обидно да му се предложи по-малко, отколкото струва един второкачествен часовник.
— Вярно, така е. Може би трябва да увелича цената, защото дори и бедният човек има достойнство, пък и за мене ще бъде достойно да се опитам да облекча нечии страдания в тези тежки времена. Четиристотин.
— Благодаря ти, че си толкова загрижен за моя познат.
Но този часовник все пак е омега и макар цената му да е паднала в сравнение с високата му стойност преди време, очевидно има и друга причина да не искаш да се споразумеем. Аз съм човек с достойнство и не мога да си позволя да мамя…
— Аз също съм човек с достойнство. Нямам желание да накърнявам твоята чест и честта на собственика на часовника. Може би ще трябва да рискувам своята собствена чест и да се опитам да убедя онези мизерни китайски търговци, с които работя, да заплатят по-разумна цена поне веднъж в мизерния си живот. Ще се съгласиш, сигурен съм, че петстотин долара е най-голямата сума, която един честен и достоен човек би дал за тази омега, дори при предишните цени.
— Така е, приятелю мой. Но слушай какво ще ти кажа. Може би цената на часовниците омега не е паднала. Може би мизерните китайци недостойно мамят един честен човек. Миналата седмица един от твоите корейски приятели дойде и купи от мен такъв часовник за три хиляди долара. Този го предлагам на теб, защото ценя дългата ни дружба и доверието, което сме изградили помежду си за времето, откакто работим заедно.
— Истината ли ми казваш? — Торусуми яростно се изплю на пода и Питър Марлоу се приготви за удара, който обичайно следваше подобни изблици.
Царя остана невъзмутим. „О, боже — помисли си Питър Марлоу, — железни нерви има тоя човек.“ Царя
