Както стана тая вечер например.
Царя със задоволство обясни как бе надхитрил Праути. Като свърши, Питър Марлоу дълго мълча. После каза:
— Но това ми се струва… струва ми се доста нечестно.
— Няма нищо нечестно, Питър. Всяка сделка се основава на правилото, че продаваш по-скъпо, отколкото купуваш. Или отколкото ти струва стоката.
— Да, но… печалбата ти не е ли твърде голяма?
— Ами, никак. Всички знаехме, че часовникът е фалшив. Освен Торусуми, разбира се. Но ти нямаш нищо против, че го метнахме, нали? Макар че той лесно ще го пласира на някой китаец, и то с печалба.
— Да, май нямам нищо против.
— Така. А сега да вземем Праути. Часовникът, който ми пробута, беше фалшив. Може и да го е откраднал, отде да знам? Но получи ниска цена, защото не е добър търговец. Ако се беше решил да си вземе часовника и да си тръгне, тогава щях да го спра и да вдигна цената. При това той поначало искаше да ме прецака. Въобще не му пукаше, че може да ме накисне с фалшивия часовник. Част от сделката включва условието, че аз винаги прикривам клиентите си, така че Праути няма от какво да се бои и той го знае, а аз може да загазя яко.
— Но какво ще правиш, когато Торусуми открие играта и се върне?
— Той ще се върне — внезапно се ухили Царя и бе цяло удоволствие да се види радостта му, — но скандал няма да вдигне, защото много добре му е ясно, че ще се посрами. Никога няма да посмее да признае, че съм го надхитрил. Боже, та приятелчетата му ще го скъсат от подигравки само ако се научат. Той ще се върне, това е повече от сигурно, но за да се опита да ме надхитри. — Царя запали цигара и подаде една на Питър Марлоу. — Така че — оживено продължи той — Праути получи деветстотин минус моите десет процента. Ниска, но справедлива цена, а и не забравяй — аз и ти носехме целия риск. Сега да сметнем разходите. Платих сто долара да лъснат и почистят часовника и да му сложат ново стъкло. Двайсет за Макс, който пръв научи за предстоящата продажба, по десет на четирите поста и още шейсет за тия, дето ни прикриха с покера. Общо хиляда и сто и двайсет. Две хиляди и двеста минус хиляда сто и двайсет прави точно хиляда и осемдесет. Десет процента са сто и осем. Съвсем просто.
Питър Марлоу поклати глава. Толкова много цифри, толкова много пари, толкова много вълнения. Поговориха известно време с някакъв кореец и ето че изведнъж притежава сто и десет, не, сто и осем долара, просто ей тъй. „Боже господи — мислеше си той с ликуващо сърце, — та това са повече от двайсет кокосови ореха или сума ти яйца. Ами Мак! Сега ще можем да му купим храна. Яйца, преди всичко яйца.“ Внезапно чу гласа на баща си, чу го така ясно, сякаш стоеше до него. И го видя — изправен и внушителен във флотската си униформа. „Слушай какво, моето момче. На този свят съществува понятието чест. Когато вършиш работа с един човек, казвай му само истината и тогава той също е длъжен да ти казва истината, иначе не би имал чест. Защитавай другите така, както очакваш те да защитават теб. Ако видиш, че човек няма чест, не се свързвай с него, защото ще те опетни. Запомни, има хора с чест и хора без чест. Има честни пари и безчестни пари.“ „Но това не са безчестни пари — чу собствения си глас Питър Марлоу. — Царя току-що обясни. Те искаха да го измамят, а той излезе по-умен от тях.“ „Да, но е безчестно да продадеш чужда вещ и да кажеш на собственика, че е продадена за по-малко, отколкото в действителност.“ „Така е, но…“ „Няма «но», сине. Вярно е, и честта има степени, но човек защитава само едни принципи. Постъпи, както намериш за правилно. Избери си позиция в живота. За определени неща човек трябва сам да вземе решение. Знам, понякога е необходимо да се приспособяваш към обстоятелствата.
Но, моля те, пази себе си и съвестта си, защото никой друг няма да те пази, и знай, че в даден момент едно погрешно решение може да те унищожи по-сигурно и от куршум!“ Питър Марлоу стисна парите в длан и се замисли колко са им нужни — на него, Мак и Ларкин. Сложи всичко на везните на разума и те силно се наклониха на една страна. По право парите принадлежаха на Праути и неговата група. Може би този часовник е бил последната им надежда. Може би заради тези откраднати пари Праути и групата му хора, които той въобще не познаваше, — може би те щяха да умрат. Да умрат заради алчността му! От другата страна бе Мак. Той имаше нужда от парите сега, в момента. И Ларкин също. „А и аз. Аз също, да не забравям това. — Спомни си как Царя бе казал: «Не го приемай като подаяние!» Но той бе приел много подаяния. Твърде много. — Как да постъпя, господи? Кажи ми, как да постъпя?“ Но отговор нямаше. И Питър се реши.
— Благодаря, благодаря ти много — каза той и прибра парите, но с цялото си същество усещаше как го изгарят.
— Няма нищо. Ти си ги заслужи. Твои са. Изработи си ги. Не ти ги давам даром.
Царя ликуваше и радостта му някак естествено заглуши отвращението, което Питър Марлоу изпитваше към самия себе си.
— Давай — подкани го Царя, — трябва да отпразнуваме първата съвместна сделка. С моя ум и твоя малайски, ехе, направо ще си отживеем!
Той изпържи няколко яйца и докато ядяха, Царя му разказа как, щом разбрал, че Йошима е открил радиото, изпратил момчетата да купят още храна.
— На тоя свят човек трябва да поема рискове, моето момче. Няма друг начин. Веднага ми стана ясно, че японците ще ни направят живота още по-черен, за известно време поне. Но това важи само за тия, дето не са се подготвили предварително. Ето Текс например — нещастникът нямаше пукната пара да си купи дори едно яйце. Пък и вие с Ларкин. Ако не бях аз, Мак щеше и до сега да се мъчи, горкият човек. Естествено, аз с удоволствие ви помагам. Обичам да помагам на приятелите си. Човек трябва да помага на приятелите си, иначе всичко си губи смисъла.
— Сигурно си прав — каза Питър Марлоу.
Царя го бе засегнал с тези ужасни думи. Той не можеше да разбере, че в някои отношения американската житейска логика е толкова проста, колкото и английската. Всеки американец се гордее с умението си да печели пари. Всеки англичанин се гордее с готовността си да умре под родното знаме.
Царя се обърна към прозореца и впи очи в тъмнината навън. Питър Марлоу проследи погледа му и забеляза, че по пътеката се задава някой. Когато мъжът попадна под светлината на лампата, Питър Марлоу го позна. Беше полковник Самсън.
Самсън видя Царя и махна дружелюбно с ръка.
— Добър вечер, ефрейтор — поздрави той и продължи покрай бараката.
Царя отброи деветдесет долара и ги подаде на Питър Марлоу.
— Направи ми една услуга, Питър. Сложи още десет и ги занеси на оня човек.
— На Самсън? Полковник Самсън?
— Ами да. Ще го намериш нагоре по пътеката, до ъгъла на затвора.
— Да му дам парите, просто така? И какво да му кажа?
— Кажи му, че са от мене.
„Боже мой — помисли си Питър Марлоу изумен, — и Самсън ли е на заплата при Царя? Не може да бъде! Не мога да го направя! Ти си ми приятел, но не мога да отида при един полковник и да му кажа: «Ето — сто долара. Изпраща ви ги Царя.» Просто не мога!“ Царя прозря какво става в душата му. „Питър, Питър — въздъхна той наум, — ама че си дете и ти. Защо ли не те оставя да си трошиш главата.“ Но после се ядоса на себе си. Питър бе единственият човек в лагера, когото ценеше като приятел, единственият, от когото имаше нужда. Затова реши да му отвори очите за истините на живота. „Няма да ти е лесно, момчето ми, и сигурно много ще те заболи, ала аз ще ти отворя очите дори ако трябва да страдаш. Но ти ще го преживееш и ние с теб ще бъдем истински съдружници.“
— Питър — каза той, — има неща, за които трябва да ми вярваш. Аз никога няма да те предам. Докато си ми приятел, вярвай ми. Ако не искаш да ми бъдеш приятел, добре. Но аз много искам да бъдем приятели.
Питър Марлоу разбра, че отново е ударил часът на откровението. Трябваше да реши: да вземе парите и да се довери на Царя, или да ги остави и да сложи край на всичко. Животът на мъжа е вечен кръстопът. Но истинският мъж не избира само своята посока. На плещите му винаги лежи съдбата и на други хора. Съзнаваше, че ако тръгне по единия път, освен своя собствен живот рискува също и живота на Мак и на Ларкин, защото без Царя тримата бяха съвсем беззащитни. Без Царя нямаше да види селото, защото знаеше, че сам никога не би с решил да излезе от лагера.
