Доближи се до нея и почувства, че колената му омекнат.
— Извинявай, че се разкрещях.
— Няма какво да ми се умилкваш.
Той се наведе да целуне раменете и, но тя се дръпна и каза намръщено:
— Пак си пил.
Изведнъж гневът му преля в ярост.
— Изпил съм само една чашка, да те вземат дяволите! — изкрещя той.
Извъртя я към себе си, разкъса роклята, смъкна сутиена и я хвърли на леглото. После бясно задърпа дрехите и, докато я съблече съвсем гола, и само разкъсаните чорапи останаха да висят около глезените и. През цялото време тя лежеше, без да помръдне и го гледаше право в очите.
— О, боже мой, Трина, обичам те — изпъшка той безпомощно и се отдръпна, отвратен от себе си за това, което бе направил, и за онова, което едва не направи.
Трина стана и събра разкъсаните дрехи. Сякаш насън той я видя как сяда пак пред огледалото и започва да си оправя грима, тананикайки си все една и съща песен, отново и отново.
После той затръшва вратата и се прибра в частта си, а на другия ден се опита да и се обади по телефона. Никой не отговори. Твърде късно бе да се върне в Лондон, макар че отчаяно се моли да го пуснат. Частта се придвижи към Гринък, за да се подготви за отплуване, и всеки ден, всяка минута от всеки ден той я търсеше по телефона, но никой не отговаряше. Не получи отговор и на отчаяните си телеграми. Сетне нощта погълна крайбрежните скали на Шотландия и в целия свят останаха само корабът и морето. И сълзите.
Грей потръпна под малайското слънце. Петнадесет хиляди километра далеч от нея. „Не е виновна тя — мислеше си той, прималял от отвращение към себе си. — Не, аз съм виновен. Много бях настойчив. Сигурно не съм наред. Трябва да ида на лекар. Сигурно ми се иска повече, отколкото е нормално. Вината е в мен, изцяло в мен. О, Трина, любов моя!“
— Добре ли сте, Грей? — попита подполковник Джоунс.
— О, да, сър, благодаря! — Грей се окопити и откри, че се е облегнал на стената на склада. — Просто лека треска.
— Не изглеждате никак добре. Поседнете малко.
— Нищо ми няма, благодаря ви. Ще… ще пийна само малко вода.
Отиде до чешмата, свали си ризата и пъхна глава под струята. „Идиот с идиот — ругаеше се той наум, — я се вземи в ръце!“ Но мислите му неотменно се връщаха към Трина. „Довечера, довечера ще се отдам на спомена за нея — обеща си Грей. — Довечера, и утре вечер, и вдругиден. По дяволите този живот без храна, без надежда. Искам да умра. Просто искам да умра!“ Изведнъж забеляза, че нагоре по хълма, право срещу него идва Питър Марлоу. В ръцете си държеше американско войнишко канче и го крепеше най- грижливо. „Я да видим защо?“
— Марлоу! — изпречи се Грей на пътя му.
— Какво искаш пак, по дяволите?
— Какво носиш?
— Храна.
— Да не е контрабанда?
— Престани да се заяждаш с мен, Грей.
— Не се заяждам. Просто съдя за теб по приятелите ти.
— Остави ме на мира.
— Не мога, приятелю. Това ми е работата. Искам да видя. Ако обичаш.
Питър Марлоу се поколеба какво да направи. Грей беше в правото си да погледне в канчето и да го заведе при полковник Смедли-Тейлър, ако открие нещо нередно. В джоба си имаше двадесет таблетки хинин, а в лагера никому не бе разрешено да притежава личен запас от медикаменти. Ако ги открият, ще искат да обясни откъде са, после Царя ще трябва да обяснява откъде са, а и, най-важното, Мак трябваше да ги получи колкото може по-скоро. Той отвори канчето.
Яхнията разля наоколо неземен аромат. Грей почувства, че стомахът му се преобръща, и се опита да скрие глада си. Внимателно наведе канчето, за да види дъното. Вътре нямаше нищо друго освен прелестната яхния…
— Откъде я взе?
— Дадоха ми я.
— Оня ли ти я даде?
— Да.
— Къде я носиш?
— В лечебницата.
— За кого?
— За един от американците.
— Откога лейтенантите изпълняват заповедите на ефрейтори?
— Я върви по дяволите!
— И това може да стане някой ден. Но първо ще се погрижа вие двамата да си получите заслуженото.
„Спокойно — каза си Питър Марлоу, — спокойно. Нахвърлиш ли се на Грей, лошо ти се пише.“
— Свърши ли с въпросите?
— Засега да. Но помни — Грей се приближи една крачка и уханието от канчето започна да го мъчи отново, — в списъка сте — ти и оня мошеник, приятелят ти. Не съм забравил за запалката.
— Не разбирам за какво говориш? Не съм направил нищо незаконно.
— Но ще направиш, Марлоу. Продаде ли си човек душата, все някога ще трябва да плати.
— Ти нещо откачаш!
— Оня мошеник, лъжец и крадец…
— Той е мой приятел, Грей. И не е мошеник, нито крадец.
— Но е лъжец.
— Всеки е лъжец. Дори и ти. Нали излъга за радиото. Човек трябва да лъже, за да оцелее. Много неща трябва да прави…
— Дори да ближе задника на един ефрейтор за манджа? Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.
— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.
— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.
Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.
„Заклевам се в отца и сина — беснееше Грей, — ще си платиш за това. Ще те накарам да коленичиш и да ме молиш за прошка. Но от мен прошка няма да видиш! Никога!“
Мак взе шест таблетки и сбърчи чело от усилието, когато Питър Марлоу му помогна да се надигне, за да пийне вода. Преглътна ги и се отпусна в леглото.
— Благодаря ти, Питър — прошепна той. — Това ще свърши работа. Благодаря ти, момчето ми.
Не след дълго Мак потъна в сън — лицето му гореше, далакът му бе подут до пръсване, а мозъкът му се разкъсваше от кошмарите. Видя жена си и сина си дълбоко в океанските глъбини, видя как рибите ги ръфат и ги чу да крещят от болка. Видя и себе си пак там, в дълбокото, хвърляше се срещу акулите, но ръцете му нямаха достатъчно сила и гласът му нямаше достатъчно сила, акулите късаха плътта на най-скъпите му същества и пирът им нямаше край. Акулите имаха гласове и смехът им бе смях на демони, а над него плуваха ангели и го насърчаваха: „Бързай, Мак, бързай, ако искаш да успееш!“ После вече нямаше акули, само жълтокожи мъже с щикове и златни зъби, източени като шила, наобиколили него и семейството му на дъното на морето. Щиковете им бяха огромни и заострени. „Не тях! — крещеше той. — Мен убийте, мен!“ И
