— Ами да, така е. Добре, че се случих наблизо. Не може офицер да влиза в разпра с прост войник. — Той отново хвърли поглед навън — мразеше Царя, копнееше за цигарите му. Сетне каза, без да се обръща към Грей: — Ама че тип. Съвсем е недисциплиниран. Като всички американци — разюздана пасмина… Наричат офицерите си на малко име, можете ли да си представите! — Веждите му отхвръкнаха нагоре. — А офицерите пък играят на карти с редниците! Бога ми, по-зле са и от австралийците, макар че и ония са една стока… Трагедия! Не могат да се мерят с Индийския корпус, нали?
— Не, сър — едва чуто каза Грей.
Полковник Брант се извърна рязко.
— Не искам да… Е, вярно… — Той млъкна и внезапно очите му се насълзиха. После продума с отчаяние: — Защо, защо направиха това? Защо, а, Грей? Та аз…, та всички ние толкова ги обичахме.
Грей сви рамене. Ако преди малко не го беше накарал да се извини, може би щеше да му стане жал за него.
За миг полковникът постоя безмълвно, после се обърна и излезе навън. Главата му бе наведена, а по бузите му се стичаха сълзи.
Когато през четиридесет и втора година Сингапур падна, почти всички негови войници-сикхи бяха минали на страната на врага и предадоха на японците английските си офицери. Сикхите първи станаха пазачи на военнопленническите лагери и някои от тях бяха толкова безмилостни, че бившите им офицери не виждаха бял ден. Всъщност единствено те бяха напуснали частите си масово, други дезертьори от Индийския корпус почти нямаше. Дори гурките1, минали през мъчения и унижения, останаха верни до един. Затова полковник Брант плачеше за своите хора-войниците, заради които бе дал и живота си, войниците, заради които бавно, ден след ден, умираше сега в този лагер.
Грей го изпрати с поглед, после забеляза Царя, който все още стоеше край пътеката и пушеше.
— Връщане назад няма — или ти, или аз — тихо прошепна той. Внезапно остра болка го преряза през корема, сякаш, за да му припомни, че и тази седмица дизентерията не го е отминала и го накара да седне на скамейката. — По дяволите! — наруга Грей и болката, и полковник Брант, и себе си, че се извини.
Мастърс се върна с пълната манерка и му я подаде. Грей отпи една глътка и му благодари, после взе да крои планове как ще пипне Царя. Но гладът го разкъсваше и той остави мисълта си да блуждае. Изведнъж лек стон прониза тишината. Грей хвърли бърз поглед към Мастърс, който седеше, без да осъзнава, че е издал звук, и следеше с очи стрелкащите се по гредите на тавана гущери, заети с лов на насекоми или с любовни игри.
— Дизентерия ли имаш? — попита той.
Мастърс вяло отпъди мухите, нашарили като мозайка лицето му:
— Не, сър. От пет седмици не съм имал.
— Твоята каква е, ентерична?
— Не, слава богу, амебна. Честна дума! А пък маларията не ме е тресла вече три месеца. Като си помисли човек, голям късмет имам. Доста съм добре.
— Така е — рече Грей. После добави: — Добре изглеждаш.
Но вече знаеше, че скоро ще трябва да му търси заместник. Неусетно пак се загледа в Царя, в цигарата му, прималял от желание да запуши. Мастърс простена отново.
— Какво ти става, по дяволите? — раздразнено попита Грей.
— Нищо, сър. Нищо ми няма. Сигурно…
Но усилието да довърши изречението му се видя твърде изтощително и той остави думите да се слеят с бръмченето на мухите. Тук през деня царуваха мухите, а през нощта — комарите. Нито за миг не настъпваше пълна тишина. Нито за миг. Как ли би изглеждал животът без мухи, без комари, без хора наоколо? Мастърс се опита да си спомни, но дори това усилие бе твърде голямо за него и той се отказа. Просто седеше — неподвижен, тих, замрял, едва дишаща човешка развалина. А отвътре душата му се късаше.
— Хайде, Мастърс, можеш да си вървиш — обади се Грей. — Аз ще изчакам смяната ни. Кой е дежурен днес?
Мастърс напрегна мозъка си и след миг отговори:
— Блуй, Блуй Уайт.
— Господи, Мастърс, я се стегни малко — ядоса се Грей. — Ефрейтор Уайт умря преди три седмици.
— О, извинявайте, сър — уморено каза Мастърс, — извинявайте. Сигурно ми… Май е… май трябва да е Питърсън — оня австралиецът, англичанинът, искам да кажа. Пехотинец е, струва ми се.
— Добре, върви да си вземеш обяда. И не се мотай на връщане.
— Няма, сър.
Мастърс си сложи островърхата сламена шапка, козирува и се измъкна през отвора, служещ за врата, като придърпваше с ръка парцаливите си панталони.
„Пфу, човек може да го подуши от сто метра — помисли си Грей. — Крайно време е да дадат малко сапун“ Но той знаеше, че не само Мастърс вони на пот. Всички бяха така. Не се ли изкъпеш шест пъти на ден, миризмата те обгръща като… покров. Тази дума го накара да се сети отново за Мастърс и за знака, който бе изписан на цялото му същество. Може би той самият също го усещаше, затова и не се къпеше. Какъв е смисълът?
Грей познаваше този знак. Мнозина бяха умирали пред очите му, но когато се замисли за полка си, за войната въобще, усети как горчилката в гърдите му пак започна да се надига. „Да те вземат дяволите — едва не изкрещя той, вече стана на двадесет и четири, а още си лейтенант! Ето, войната кипи навред. Всеки божи ден валят повишения. Възможности хиляди. А аз кисна в тоя смрадлив военнопленнически лагер нищо и никакъв лейтенант. Господи, как се случи точно в Сингапур да ни прехвърлят през четиридесет и втора! Как не стигнахме там, където ни пратиха отначало! Как…“
— Стига! — заповяда си той на глас. — И ти си същата стока като Мастърс, идиот с идиот!
В лагера беше нещо съвсем нормално да си говориш сам от време на време. По-добре да излееш тревогите си в думи, твърдяха лекарите, отколкото да преглъщаш — това е пътят на лудостта. През деня обикновено не беше чак толкова зле. Човек съумяваше да не мисли за другия живот, за насладите му — яденето, жените и дома, яденето и пак яденето, жените и яденето. Страшни бяха нощите. През нощта идваха сънищата, сънища за храна и жени, сънища за твоята собствена жена. И не след дълго предпочиташ да сънуваш, вместо да си буден и ако не се овладееш, започваш да сънуваш и когато си буден, и дните преливат в нощи, а нощите в дни. Тогава ти остава само смъртта. Тиха, нежна. Лесно е да се умре. Трудното е да се живее. Освен за Царя. За него нямаше нищо трудно.
Грей все още не сваляше поглед от него. Опита се да разгадае какво говори на застаналия насреща му мъж, но двамата бяха твърде далеч. Помъчи се да разпознае другия, но не можа. По лентата му личеше, че е майор. Според японските разпоредби всички офицери бяха длъжни да носят на лявата си ръка лента със съответния чин. По всяко време. Дори и чисто голи.
Черните дъждовни облаци бързо се скупчваха на изток. Накъсани светкавици браздяха хоризонта, но слънцето още прежуряше. Задушлив порив на вятър смете в миг праха, после го пусна пак на земята.
Грей несъзнателно замахна с бамбуковата мухоловка. Чевръсто, отдавна доведено до съвършенство помръдване на китката и още една муха падна зашеметена на пода. Глупаво е да убиваш мухата с един удар. Осакати я по-добре! Тогава мръсницата ще страда и така ще заплати поне частица от твоето собствено страдание. Осакати я и тя ще крещи, ще крещи без звук, докато накрая дойдат мравките и другите насекоми да се сбият за още живата и плът.
Но Грей не изпита обичайното удоволствие от вида на мъчещия се мъчител. Цялото му внимание бе погълнато от Царя.
ВТОРА ГЛАВА
— Ами да! — с пресилена усмивка разказваше майорът на Царя. — А после пък бях в Ню Йорк. През трийсет и трета. Блажено време, ей! Такава прекрасна страна са това Щатите. Разправях ли ти, дето ходих в Олбъни? По онова време бях младши офицер…
— Да, сър — отвърна Царя отегчено. — Разправяли сте ми. — Достатъчно бе любезничил, а и непрекъснато усещаше погледа на Грей върху тила си. Беше вън от опасност и не се страхуваше, но искаше да избяга от тоя пек, да се скрие от този поглед. Сума ти неща имаше да върши. А и майорът, като Ян няма
