работа, та увърта, много му здраве. — Е, извинете, аз ще тръгвам, сър. Много ми беше приятно да си побъбрим.
— Един момент само — сепна се майор Бари и нервно се огледа наоколо, доловил любопитния взор на минаващите край тях мъже, доловил неизречения им въпрос: „Какво пък иска тоя от Царя?“. Ами не може ли да се видим някъде по-насаме?
Царя го погледна изпитателно:
— И тука сме насаме. Ако говорите тихо.
Майор Бари усети как го облива студена пот. Дни наред бе дебнал случай да срещне Царя и не биваше да изпуска такава златна възможност.
— Да, но бараката на лагерната полиция е…
— Не виждам какво общо имат тук ченгетата? Не ви разбирам, сър. — Царя винаги бе любезен с офицерите.
— Няма нужда да… Селърс каза, че можеш да ми помогнеш. На мястото на дясната си ръка майор Бари имаше само едно чуканче и все го почесваше, попипваше, мачкаше. — Може ли… дали не може да пласираш нещо за нас, за мен, искам да кажа. — Той изчака да останат съвсем сами и прошепна: — Става дума за една запалка „Ронсън“. В идеално състояние.
Изплюл веднъж камъчето, майорът усети, че му олекна. Но в същото време се чувстваше сякаш гол — да иска такова нещо от един американец, ей тъй, под открито небе, на пътеката, където непрекъснато сноват хора.
Царя се замисли за миг, после попита:
— Чия е?
— Моя — сепнато вдигна поглед майорът. — О, господи, да не мислиш, че съм я откраднал! Боже мили, никога не бих направил подобно нещо. През цялото това време я пазих, но ето на, сега се налага да я продадем. В групата всички са съгласни. — Той облиза пресъхналите си устни и отново попипа чуканчето. — Много те моля! Би ли се заел? Ти ще вземеш най-добрата цена.
— Нали знаете, че е забранено да се търгува?
— Да, но моля те… Не би ли се заел? Можеш да ми имаш доверие.
Царя се обърна с гръб към бараката и с лице към оградата, за всеки случай, да не би Грей да умее да чете по устните.
— Ще пратя някой след кльопачката — тихо рече той. — Паролата е: „Лейтенант Олбъни каза, че сте ме викали.“ Ясно?
— Да отвърна майор Бари с разтуптяно сърце. — Кога, каза, ще го пратиш?
— След кльопачката. След храна!
— А, добре, добре.
— Вие само му дайте запалката. Като я разгледам, ще ви намеря. Паролата остава същата.
Царя чукна огънчето от цигарата си и хвърли угарката на земята. Тъкмо щеше да я настъпи, когато съзря изражението на майора.
— А, фаса ли искате?
Майор Бари се наведе щастлив и го вдигна:
— Благодаря, много благодаря! — отвори малката табакера, внимателно разкъса хартията, изсипа щипката тютюн върху изсушените чаени листа и ги разбърка. После каза с усмивка: — Не е зле да се подслади малко. Много благодаря, ще станат поне три идеални цигари.
— Довиждане, сър — козирува Царя.
— Ами… виж сега… — майор Бари не знаеше как точно да започне. — Не мислиш ли — рече той притеснено, с приглушен глас, — че някак си… да я дам на непознат, просто ей така, откъде да знам… така де, че всичко ще бъде наред.
— Първо на първо, имате парола — хладно каза Царя. — Второ — известно е, че аз държа на думата си. И трето — приемам на доверие, че не е крадена. Ако искате, можете да се откажем?
— О, не, моля те, не ме разбирай погрешно — отвърна бързо майорът. — Само питам. Просто тя е всичко, което имам — опита се отново да се усмихне той. — Благодаря! Значи след обяда. А, и колко време смяташ, че ще ти трябва даа… да се освободиш от нея?
— Веднага щом мога. Условията са както обикновено — десет процента от продажната цена за мене — отчетливо произнесе Царя.
— Разбира се. Благодаря ти и още веднъж благодаря за тютюна.
Сега, когато вече всичко бе казано, сякаш огромен камък падна от плещите на майора. „Ако имаме късмет, ще вземем шест-седемстотин долара — мислеше си той, забързан надолу по хълма. — Разпределени както трябва, ще ни стигнат за много време.“ Изобщо не си и спомни за предишния собственик на запалката, който му я беше дал на съхранение, когато преди няколко месеца влезе в лечебницата, за да не се върне никога оттам. Това бе вече минало. Сега запалката му принадлежеше. Никой не можеше да го оспори. Затова имаше право да я продаде.
Царя знаеше, че Грей нито за секунда не бе свалил поглед от него. Приятната тръпка да върти търговия пред полицейската барака допълваше чувството му на блаженство. Доволен от себе си, той се запъти нагоре по възвишението и механично поздравяваше познатите англичани и австралийци, офицери и войници. По-важните сред тях получаваха специално внимание, останалите — дружеско кимване. Царя долавяше злобата и завистта им, но въобще не се притесняваше. Беше свикнал с това отношение, то го забавляваше и придаваше допълнителна тежест на авторитета му. Приятно му бе да го наричат Царя. Гордееше се с онова, което бе постигнал като личност и като американец. Със смелост и хитрост той бе съградил цял един свят. Сега вървеше през този свят и гледката го изпълваше със заслужено задоволство.
Той спря пред двадесет и четвърта барака, в която бяха настанени част от австралийците, и пъхна глава през прозореца.
— Хей, Тинкър! Искам бръснене и маникюр.
Тинкър Бел беше дребничък, костелив мъж. По кожата му имаше кафяви петна, малките му очички бяха тъмнокафяви, а носът му вечно се белеше. Цял живот бе стригал овце, но в Чанги минаваше за най-добрия бръснар.
— Какво, да нямаш рожден ден? Оня ден ти правих маникюра.
— Значи днес ще ми го направиш пак.
Тинкър сви рамене и прекрачи през прозореца. Царя се отпусна със задоволство в стола, сложен на сянка под стряхата, а Тинкър майсторски върза чаршафа около врата му.
— Я виж тука — поднесе той един сапун под носа на Царя. — Помириши само!
— Охоо! — ухили се Царя. — Бива си го!
— И още как! Мирише на виолетки като парфюмиран. Един мой човек го свил, като ходили на работа извън лагера. Направо изпод носа на тъпите японци. Трийсетачка ми струва — удвои той цената. Ще го пазя само за тебе, ако искаш. Специално!
— Виж какво ти предлагам — докато се свърши, имаш от мен по петачка, вместо по три, за всяко бръснене.
Тинкър направи бърза сметка. С това сапунче можеше да го обръсне осем, или дори десет пъти.
— Няма да стане! Че то аз ще отида на червено.
— Метнали са те, Тинк — изсумтя Царя. — Мога да купя цяло кило от тия по петнадесет парчето.
— По дяволите! — избухна Тинкър в престорен гняв. — Да не мислиш, че те лъжа? Виж, това вече не е хубаво.
Той яростно разби на пяна ароматния сапун с топла вода. После се засмя.
— Абе ти си Царя тука!
— Ами да! Така си е! — съгласи се доволен Царя. Двамата бяха стари приятели.
— Да почвам ли? — попита Тинкър, приготвил сапунисаната четка.
— Давай!
В същия миг Царя забеляза на пътеката Текс.
— Чакай малко! Хей, Текс — провикна се той.
Текс обърна поглед към бараката, видя Царя и тръгна към него.
