ухили се широко той и посочи с пръст Питър Марлоу. — Няма парички, докато приятелчето не отиде да ги вземе, така ли?
Царя изхлузи часовника от китката си.
— Искаш ли гаранция?
— А, не, друже, имам ти доверие. — Тимсън изгледа Питър Марлоу. — Е, май куп неща зависят сега от тебе, синко… — Той се извърна отново към Царя, присвил хитро очи, и добави: — Значи и аз ще имам повечко време, нали така?
— За какво? — невинно попита Царя.
— Хайде, хайде! Много добре знаеш, че пръстена го задигнаха. А в лагера само ти можеш да уредиш тая сделка. Иначе да не мислиш, че щях да ти го оставя? — Усмивката му бе просто ангелска. — Значи дава ми се време да открия крадеца, нали така? Щото, ако той дойде първо при тебе, ти нямаш пари да му платиш. А без пари ще видиш пръстена на кукуво лято. Няма ли пари, няма да има и сделчица. — Тимсън замълча за миг, после дружелюбно продължи: — Разбира се, ти би могъл да ми кажеш, като дойде оня мръсник. В края на краищата пръстенът е моя собственост, нали така?
— Така — сговорчиво се съгласи Царя.
— Но ти няма да го направиш — въздъхна Тимсън, — Свършиха вече честните хора, свършиха… — Той се надвеси над Питър Марлоу, измери пулса му и каза: — Хм, доста е ускорен.
— Благодаря ти за помощта, Тим.
— Няма защо, друже. И аз имам капиталовложения в нещастника, нали така? И ще бдя над него като орлица, няма начин!
Той се изхили и си тръгна.
Царя направо умираше от умора. Изпи едно кафе да се посъвземе малко, отпусна се на стола и скоро се унесе в сън.
Събуди се внезапно и погледна към леглото. Питър Марлоу не спеше.
— Здрасти — немощно се обади той.
— Как се чувстваш? — Царя стана и се протегна.
— Отвратително. Страшно ми се гади. Знаеш ли… аз… просто не знам как да ти се…
Царя запали последната цигара от пакета и му даде да си дръпне.
— Заслужи си го, момчето ми.
Докато Питър Марлоу пушеше, Царя му разказа как са го лекували и какво трябва да правят отсега нататък.
— Това може да стане единствено при полковника — реши Питър Марлоу. — Мак ще ме буди и ще ме води дотам, а през останалото време ще си лежа в бараката.
Внезапно му се пригади и Царя с разтреперани ръце му подложи едно от канчетата си.
— Остави го тука да ми е подръка — поръча Питър Марлоу и изведнъж се сепна: — Ами парите! Какво стана с парите? Взех ли ги?
— Не, припадна преди да минеш оградата.
— Ох, не знам дали ще мога да отида още тая вечер.
— Спокойно, Питър. Ще идеш, щом се пооправиш. Сега не бива да рискуваш.
— Няма ли да пропадне сделката?
— Не. Не се тревожи за това.
Питър Марлоу отново взе да повръща. Когато пристъпът спря, видът му беше ужасен.
— Странно, много особено нещо сънувах — каза той и потисна още един напън. — Сънувах, че се карам страхотно с Мак, полковника и стария отец Донован. Добре, че не е било наистина. — Повдигна се с мъка на здравата си ръка, но се олюля и отново се отпусна в леглото. — Помогни ми да стана, моля те!
— Лежи си спокойно, има време. Още е посред нощ.
— Ей, приятел!
Царя отиде до прозореца и впери поглед в мрака навън. Едва различи силуета на дребничкия човечец клекнал до стената.
— Бързо — прошепна той. — Нося камъка.
— Ще трябва да почакаш — каза Царя. — Мога да ти дам парите най-рано след два дни.
— Долно копеле! Защо не ми…
— Виж какво, негоднико — ядоса се Царя, — ако искаш да изчакаш два дни, чакай! Ако не, пръждосвай се по дяволите!
— Добре, два дни.
Мъжът изпсува гневно и изчезна.
Царя чу стъпките му да заглъхват в далечината, а след още миг други стъпки, втурнали се подире му. Последва тишина, нарушавана само от напева на щурците.
— Какво искаше тоя? — попита Питър Марлоу.
— Нищо — отвърна Царя. Питаше се дали крадецът е успял да избяга, но знаеше, че каквото и да се случи, накрая диамантът пак ще дойде в неговите ръце. Стига само парите да са налице.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Цели два дни Питър Марлоу води битка със смъртта, но волята му за живот не го напусна нито за миг и той оцеля.
— Питър — побутна го леко Мак.
— Да, Мак?
— Време е.
Мак му помогна да стане и двамата заедно — младостта, опряна на старостта — слязоха по стъпалата и се отправиха в мрака към постройката, където спеше Ларкин.
Стивън бе вече там. Питър Марлоу легна и се остави отново на милостта на иглата. Едва се удържаше да не изкрещи — Стивън беше внимателен, но иглата бе ужасно тъпа.
— Готово — каза санитарят. — Чакай сега да ти премеря температурата.
Той му пъхна термометъра в устата, после махна превръзката и огледа раната. Отокът бе спаднал и мораво-зеленикавите петна бяха изчезнали. Чисти, твърди струпеи покриваха раната. Стивън сложи още сулфамид.
— Много добре! — Доволен беше от резултатите на лечението, но иначе денят му бе минал ужасно. „Ама че е мръсник тоя сержант Флеърти — мислеше си той. — Гаден човек! Знае, че не мога да понасям да ходя там, а все мен праща.“ — Лоша работа! — каза си Стивън на глас.
— Какво има? — разтревожиха се внезапно и тримата.
— Нещо не е наред ли? — попита Питър Марлоу.
— А, не, миличък. За друго си говорех. Я да видим сега температурата. — Той извади термометъра и се усмихна, като видя градусите.
— Нормална. Всъщност мъничко над нормалната, но това не е страшно. Късметлия си ти, голям късметлия! — Сетне вдигна празната бутилка от антитоксина: — Току-що сложих последната доза. — Измери пулса. — И това е добре. Имате ли един пешкир? — погледна той към Мак.
Мак намери кърпа, Стивън я намокри със студена вода и я сложи върху челото на Питър Марлоу.
— Вземи и това — подаде му той два аспирина. — Ще ти помогнат малко, миличък. Хайде, почивай си сега. Стивън стана, въздъхна и оправи саронга около бедрата си.
— Аз повече нищо не мога да направя — обърна се той към Мак. — Питър е много изтощен. Трябва да му давате бульон и колкото може повече яйца. Грижете се добре за него. — Той отново плъзна поглед по излинялото тяло на Питър Марлоу. — За тия два дни е свалил най-малко шест-седем килограма, а това е много за него. Като го гледам така, сега я тежи петдесет килограма, я не, горкият. При тоя ръст това е нищо.
— Е… благодаря, Стивън — неловко продума Ларкин. — Много… много сме ти задължени.
— Радвам се, че можах да помогна — бодро отвърна Стивън и вдигна една къдрица, паднала на челото му.
Мак хвърли поглед към Ларкин. — Ако има нещо, което…, ако можем да направим нещо за теб, обади
