1408

сякаш залепваха за пода. Разбира се, не можа да отвори вратата. Предпазната верига не беше поставена, резето не беше спуснато, но вратата не помръдваше.

Задъхвайки се от ужас, той се обърна, прекоси помещението (имаше усещането, че гази в дълбока вода) и се доближи до бюрото. Виждаше как се развяват завесите от двете страни на прозореца, който беше открехнал, ала не чувстваше полъха на чист въздух. Като че ли стаята изсмукваше живителната струя. Още чуваше клаксоните на автомобилите, преминаващи по Пето Авеню, но сега звукът сякаш идваше отдалеч. Ами саксофона? Чува ли саксофона? Може би стаята е откраднала мелодичността, чува се само фучене, все едно вятърът свири в дупката на шията на мъртвец или в бутилка, пълна с отрязани пръсти, или…

„Престани!“ — опита се да каже, но вече не беше в състояние да говори. Сърцето му биеше лудо; ускори ли още малко темпото, със сигурност ще се пръсне. Диктофонът, неговия верен спътник по време на „изследователските експедиции“, вече не беше в ръката му. Сигурно го е оставил някъде. Но къде? Ако го е захвърлил в спалнята, може би устройството вече не съществува, защото е било погълнато от стаята; след като премине през храносмилателната й система, ще бъде отделено в една от картините.

Майк отново се задъхваше като бегач на дълги разстояния, приближаващ финала, притисна ръка до гърдите си, сякаш да укроти полудялото си сърце. В големия джоб на пъстрата, безвкусна риза, напипа диктофона. Допира до солидната и позната вещ му помогна донякъде да възвърне здравия си разум. Осъзна, че си тананика… а стаята му приглася, все едно хиляди гърла са скрити зад отвратителните тапети. Осъзна и още нещо — толкова му се повдигаше, че стомахът му сякаш плуваше в собствените си мазни сокове. Усещаше как въздухът се сгъстява и притиска тъпанчетата му като съсиреци.

Ала все пак до някъде бе възвърнал душевното си равновесие… достатъчно, за да бъде сигурен в едно — трябва да повика помощ, преди да е станало прекалено късно. Пет пари не дава, че Олин ще се подсмихва под мустак (като същевременно си придава вид на сервилен хотелиер) и ще заяви, че го е предупредил; мисълта, че Олин чрез някакъв химикал е предизвикал странните възприятия и смразяващия страх, се беше изпарила от съзнанието му. Виновна е стаята. Проклетата стая!

Искаше му се да сграбчи слушалката на старомодния телефон, двойник на онзи в спалнята. Вместо това безпомощно се загледа в ръката си, която се протегна към масата като на забавен кадър… толкова напомняше на ръката на леководолаз, че той почти очакваше да види как от нея се издигат въздушни мехурчета.

Вкопчи пръсти в слушалката и я вдигна. Другата му ръка се протегна със същото забавено движение и набра нула. Като допря слушалката до ухото си, той чу поредица от изщраквания, придружаващи връщането на шайбата на изходното положение. Все едно гледаше телевизионното състезание „Колелото на късмета“ — ще въртите ли колелото или ще се опитате да отговорите на въпроса? Запомнете, че ако не дадете правилен отговор, ще бъдете изхвърлени на снега на магистралата за Кънектикът и вълците ще ви разкъсат.

Не чу сигнал за свободна линия, а някакъв хриплив глас:

— Това е девет! Девет! Това е девет! Девет! Това е десет! Десет! Убихме твоите приятели! Всеки приятел вече е мъртъв! Това е шест! Шест!

С нарастващ ужас Майк се вслушваше не в думите, произнасяни от гласа, а от неговата дрезгава празнота. Не беше механичен, но не беше и човешки. Беше гласът на стаята. Невидимото присъствие, излъчващо се от стените и от пода, което сега му говореше по телефона, нямаше нищо общо с което и да било свръхестествено или паранормално явление, за което беше чел. Тук имаше нещо извънземно.

Не, още не е тук… ала идва. Гладно е и ти си неговата вечеря.

Майк се обърна, слушалката се изплъзна от безжизнените му пръсти и се полюшна на навития кабел както се полюшваше стомахът му, от нея продължаваше да звучи дрезгавият глас:

— Осемнайсет! Това е осемнайсет! Тичай в скривалището, когато прозвучи сирената! Това е четири! Четири!

Той машинално извади цигарата иззад ухото си, захапа я и измъкна от джоба на шарената си риза кибритената кутийка с картинка, изобразяваща портиер със старомодна униформа, без да осъзнава, че след девет години въздържание се кани да запали цигара.

Пред очите му стаята започна да се топи. Ъглите и правите линии като че провисваха — не се изкривяваха, а се превръщаха в мавритански арки, които заплашваха да го ослепят. Стъкленият полилей се проточи като гъста слюнка. Картините се огънаха и заприличаха на предни стъкла на автомобили от миналото. Иззад стъклото на картината, окачено до вратата към спалнята, жената със старомодна вечерна рокля, кървящи гърди и канибалска усмивка, разкриваща заострените й зъби, рязко се извърна и хукна нагоре по стълбището; при движението си не издаваше нито звук, сякаш бе героиня от ням филм. От телефонната слушалка продължаваше да се разнася глас, който звучеше като гласа на електрическа машинка за подстригване, ако можеше да говори:

— Пет! Това е пет! Не обръщай внимание на сирената! Дори ако излезеш от тази стая, никога няма да излезеш от нея! Осем! Това е осем!

Вратите към спалнята и към коридора започнаха да се накланят напред и да се разширяват по средата, образувайки сводове, през които да преминат безформени сатанински същества. Светлината заблестя по- ярко, започна да пари и изпълни помещението със жълто-оранжево зарево. В тапетите зейнаха малки черни прорези, които бързо се разраснаха и се превърнаха в усти. Подът се вдлъбна… сега Майк чу приближаването му… приближаването на обитателя на стая 1408, съществото в сенките, което говореше с хриплив глас.

— Шест! — изкрещя слушалката. — Шест! Шибано, проклето ШЕСТ!

Енслин погледна кибрита, който държеше, който беше взел от пепелника в спалнята. Портиер със смешна старомодна униформа, смешни старомодни коли с грамадни никелирани решетки на радиаторите.

Без да се замисля — вече не беше в състояние да мисли, Майк Енслин извади клечките и изплю цигарата. Драсна една клечка и я доближи до другите. Чу пращене, усети миризмата на горящ фосфор, която ме подейства така, сякаш беше вдъхнал ароматни соли, видя проблясъка при запалването на главичките. Все така машинално той доближи горящия букет до ризата си. Евтината дреха, произведена в Корея, Камбоджа или Борнео, вече беше доста износена и веднага се запали. Преди пламъците да лумнат пред очите му и да скрият стаята, той я видя съвсем ясно, като човек, който се е събудил от кошмарен сън и открива, че е попаднал в още по-страшен кошмар.

Съзнанието му се беше прояснило благодарение на силната миризма на фосфор и на горещината от запалената риза, ала стаята все така изглеждаше като архитектурна приумица в мавритански стил. Всъщност „мавритански“ изобщо не беше подходящата дума, обаче бе единствената, която поне приблизително да изрази случилото се… не, случващото се тук. Той се намираше в топяща се, загниваща пещера, изпълнена със завихрящи се форми и невъзможни наклонени плоскости. Вратата към спалнята се беше превърнала във вход към вътрешната камера на саркофаг. Вляво, където доскоро висеше натюрмортът с плодовете, стената се издуваше, разпукваше се в прорези, които зейваха като усти, отварящи се към свят, от който се приближаваше нещо. Майк Енслин чуваше тежкото му и някак лакомо дишане, долавяше миризмата на нещо живо и опасно. Така миришеше клетката на лъва в…

Пламъците облизаха брадичката му и прогониха мислите от съзнанието му. Нетърпимата горещина отново го върна към действителността, той усети миризмата на опърлени косми, покриващи гърдите му, и без да обръща внимание на вдлъбващия се под, отново се спусна към вратата към коридора. От стените зазвуча жужене, напомнящо на това на насекомо. Жълто-оранжевата светлина ставаше все по-ярка, като че ли невидима ръка превърташе невидим реостат. Ала този път, когато Майк завъртя валчестата дръжка, вратата се отвори. Все едно съществото зад издуващите се стени не се интересуваше от горящия човек; може би не си падаше по печено месо.

III