Стивън Кинг
1408
Няма автор на страховити разкази, който поне веднъж да не е писал за хора, погребани живи, както и за стаята с призраци в странноприемницата. Представям ви моята версия на историята за стаята. Единственото необичайно в нея е, че никога не съм възнамерявал да я завърша. Написах първите три-четири страници и ги включих в книгата си „За изкуството на писателя“, за да покажа на читателите как историята се „разгръща“ при втората чернова. Най-вече ми се искаше да приведа конкретни примери за принципите, които защитавам (с риск да досадя с дрънкането си). Ала се случи нещо неочаквано и приятно — разказът ме обсеби и в края на краищата го довърших. Смятам, че онова, което предизвиква страха ни, е съвсем индивидуално (например аз не разбирам защо някои хора изпитват ужас от отровния бръшлян), но този разказ наистина ме изплаши, докато работех върху него. За пръв път видя бял свят като част от аудиокомпилация, наречена „Кръв и дим“, и като го слушах, още повече се изплаших. Не, не се изплаших, направо си изкарах ангелите. Все пак хотелските стаи са страховити по принцип, не мислите ли? Представете си колко души преди вас са спали в същото легло. Колцина са били болни? Колцина са били на границата на безумието? Колцина са възнамерявали да прочетат няколко стиха от Библията, която винаги намираме в чекмеджето на нощното шкафче, след което да се обесят в дрешника? Бррр! Е, време е да се регистрираме в хотела. Ето ти ключа… може би ще ти направи впечатление кое число образува сборът от четирите невинни цифри.
Стаята е в края на коридора.
I
Майк Енслин тъкмо преминаваше през въртящата се врата, като видя, че Олин, управителят на хотел „Долфин“, седи на креслото във фоайето. Сърцето му се сви. „Може би все пак трябваше да доведа отново адвоката“ — помисли си. Е, вече е прекалено късно. Пък и дори Олин да е решил да постави нови препятствия между господин Енслин и стая 1408, в крайна сметка това не е толкова лошо, даже има известни предимства.
Когато пристъпи във фоайето, Олин тръгна към него и му протегна пухкавата си длан. Хотел „Долфин“, намиращ се на Шейсет и първа улица близо до Пето Авеню, беше малък, но луксозен. Майк прехвърли чантата си в другата ръка, за да стисне дланта на управителя, и с крайчеца на окото си забеляза минаващите наблизо мъж и жена във вечерни облекла. Жената беше руса, роклята й, разбира се, беше черна, а изисканият аромат на парфюма й сякаш олицетворяваше Ню Йорк. В бара някой свиреше на пианото „Ден и нощ“, като че ли да подсили атмосферата, типична за многомилионния град.
— Добър вечер, господин Енслин.
— Здравейте, господин Олин. Някакъв проблем ли е възникнал?
Управителят се намръщи и се огледа, сякаш търсеше помощ. Мъж и жена стояха до бюрото на портиера, монтирано върху невисок подиум, и спореха коя театрална постановка да посетят, докато служителят, вежливо усмихнат, търпеливо изчакваше решението им. Човек с поизмачкано сако и почервенели клепачи — типичните признаци за дълги часове, прекарани на седалката на самолет — обсъждаше резервацията с жена с елегантен черен костюм, който спокойно можеше да мине за вечерно облекло. Служителите на хотел „Долфин“ както обикновено изпълняваха задълженията си. Можеха да услужат на всекиго освен на бедния господин Олин, който беше попаднал в примката на писателя.
— Господин Олин? — повтори Майк.
— Господин Енслин… съгласен ли сте да поговорим насаме в кабинета ми?
„Защо не?“ — помисли си Майк. Може би тъкмо това ще му помогне да разкраси историята за стая 1408, ще й придаде зловещия оттенък, който очевидно толкова допада на читателите… и още нещо, и то много важно. Нещо, в което до този момент не беше уверен въпреки многобройните увъртания от страна на управителя, ала сега разбра със сигурност. Олин наистина се страхуваше от стая 1408 и от онова, което може да се случи с Майк, ако пренощува там.
— Разбира се, господин Олин.
Със заучен професионален жест управителят понечи да вземе чантата му:
— Позволете ми.
— Не е необходимо, благодаря. Нося само една смяна бельо и четка за зъби.
— Наистина ли държите на намерението си?
— Разбира се — кимна Майк. — Облякъл съм хавайската риза, която ми носи късмет. — Усмихна се и добави: — Освен това притежава свойството да прогонва призраци.
Олин обаче не се усмихна, а въздъхна — дребен шишкав човечец с елегантно черно сако и вратовръзка с идеален възел.
— Добре, господин Енслин. Последвайте ме.
Докато стояха във фоайето, управителят беше като на тръни, изглеждаше някак обезсърчен. А когато влезе в кабинета с елегантна дъбова ламперия, на чиито стени висяха скъпи картини и снимки на хотела („Долфин“ беше отворил врати през 1910 година — Майк спокойно можеше да пише, без да прави справки в архивите на известни списания и вестници, но бе свикнал старателно да се подготвя), той сякаш възвърна увереността си. Подът беше застлан с персийски килим, двата лампиона хвърляха мека светлина. На бюрото стоеше настолна лампа със зелен абажур на ромбчета, до нея беше поставена кутия за пури. А до кутията бяха трите книги на Майк Енслин. С меки корици, разбира се; творбите му никога не са имали честта да бъдат издадени като скъпоструващи книги с твърди корици.
Настани се на креслото пред бюрото. Очакваше Олин да заеме обичайното си място, ала управителят го изненада. Седна на стола до него, кръстоса крак върху крак, приведе се, притискайки към бюрото закръгленото си шкембенце, и докосна кутията:
— Желаете ли пура, господин Енслин?
— Не, благодаря. Не пуша.
Олин се втренчи в цигарата, затъкната зад дясното ухо на писателя, също както цигарата, която напереният вестникарски репортер от миналото е затъквал в лентата на меката си шапка редом с табелката с надпис „ПРЕСА“. Майк така беше свикнал с нея, че отначало не разбра какво гледа управителят. Сетне се засмя, измъкна цигарата иззад ухото си, огледа я и промърмори:
— Не съм пушил от девет години. По-големият ми брат почина от рак на белите дробове. След смъртта му се отказах от пушенето. Цигарата зад ухото… — той сви рамене — донякъде е поза, но ми е като талисман. Нещо като хавайската риза. Или цигарата, която понякога виждаш на стената или на бюрото на приятел, поставена в кутийка с надпис: „При спешен случай счупи стъклото“. Стая 1408 за пушачи ли е, господин Олин? Само питам, в случай че избухне ядрена война.
— Всъщност наистина е за пушачи.
— В такъв случай — сърдечно каза Майк — изобщо не бива да се притеснявате.
Управителят отново въздъхна, ала този път не така отчаяно като преди малко във фоайето. „Защото сега се намира в своя кабинет — помисли си Майк. — Един вид на своя територия.“ Дори днес следобед, когато Майк посети хотела, придружаван от адвокат Робъртсън, притеснението на Олин сякаш се изпари, когато влязоха в кабинета му. И защо не? Къде ще се почувстваш като началник, ако не в собствения си кабинет? Помещението беше елегантно, с хубави картини и снимки на стените, подът беше застлан със скъп килим, на бюрото стоеше кутия със скъпи пури. Несъмнено от 1910 година насам тук са работили много управители на хотела; посвоему то беше олицетворение на Ню Йорк също като русокосата жена с дълбоко деколтирана вечерна рокля, излъчваща уханието на скъп парфюм и неизречено обещание за необуздан секс в малките часове на нощта.
— Няма начин да ви разубедя да не го правите, така ли? — попита Олин.
