1408

— Предполага, за да си изкарвате прехраната — кротко отговори управителят. — Освен това произведенията ви съвсем не са булевардни, поне според скромната ми преценка. Но прибързаното ви заключение е… крайно любопитно.

Майк усети как лицето му пламна. Нещата определено не се развиваха според очакванията му; никога досега не беше изключвал касетофона по средата на разговор. Ала и поведението на Олин беше изненадващо. „Подведоха ме ръцете му — помисли си. — Пухкави, изнежени ръчички на управител на хотел, който фанатично поддържа ноктите си.“

— Онова, което ме разтревожи… което ме изплаши, е, че четях творбите на интелигентен и талантлив човек, който не вярва на нито дума от написаното.

Майк си каза, че това не е вярно. Беше сътворил около две дузини разкази, в чийто сюжет вярваше, някои дори бяха публикувани. През първите осемнайсет месеца след пристигането се в Ню Йорк, докато гладуваше като репортер на „Дъ Вилидж Войс“, бе съчинил куп стихотворения, в които вярваше. Но вярваше ли, че обезглавеният Юджин Рилсби нощем обикаля из стаите на изоставената си къща, облени от лунната светлина? Не. Прекара една нощ във фермерската къща, устройвайки се на кухненския под, покрит с набръчкан и мръсен линолеум, но най-страшното, което видя, бяха две мишки, лениво пристъпващи покрай стената. Прекара и една гореща лятна нощ в развалините на замъка в Трансилвания, в който теоретично е живял Влад Тепес, ала единствените кръвосмучещи вампири, които се появиха, бяха рояк комари. Когато будува до гроба на масовия убиец Джефри Дамър, в два през нощта наистина го нападна същество, обляно в кръв и размахващо нож, ала хихикането на приятелите на „видението“ го издадоха, пък и Майк Енслин изобщо не се изплаши — веднага бе разбрал, че юношата, скрит под белия покров, размахва гумен нож. Разбира се, не възнамеряваше да бъде откровен с Олин. Не можеше да си позволи…

Работата е там, че можеше. Диктофонът (сега си даваше сметка, че е сгрешил, като го е извадил) вече се намираше обратно в чантата, разговорът с управителя на „Долфин“ беше неофициален. Освен това започваше да изпитва необяснимо възхищение към Олин. А когато се възхищаваш от някого, държиш да бъдеш откровен с него.

— Имате право — промълви. — Не вярвам в призраци, привидения и вампири. Добре, че не съществуват, защото не вярвам в съществуването на добронамерен Бог, който ще ни закриля от тях. Обаче се старая да бъде непредубеден. Може би никога няма да получа наградата „Пулицър“ за моето разследване на лаещия призрак в гробището на Маунт Хоуп, но ако го бях видял, щях да го опиша съвсем точно и правдоподобно.

Олин каза една-едничка дума, ала я изрече толкова тихо, че Майк не я разбра.

— Моля?

— Казах „не“ — повтори управителят с извинителен тон.

Майк въздъхна. Събеседникът му го мислеше за лъжец. Когато се стигне до там, не ти остава друго, освен да вкараш в употреба юмруците си или да прекратиш спора.

— Предлагам да отложим разговора за друг път, господин Олин. Предпочитам да отида в стаята си и да си измия зъбите. Може би ще видя образа на Кевин О’Мали в огледалото на банята.

Той понечи да стане, но управителят протегна пухкавата си ръка с грижливо поддържани нокти, за да го спре:

— Не твърдя, че лъжете, господин Енслин, но вие наистина не вярвате. Призраците рядко се мяркат пред хора, които не вярват в съществуването им, а когато решат да се появят, в повечето случаи са невидими. Дори ако Юджин Рилсби е подритвал отсечената си глава на поляната пред къщата, вие не сте чули нищичко.

Майк стана, после се наведе да вземе чантата си:

— Ако е така, нищо не ме заплашва в стая 1408, нали?

— Грешите. Защото номер 1408 не е обитавана от призраци и никога не е била тяхно убежище. Там има нещо — самият аз съм го усещал — но не е безплътен дух. Ако се намирате в изоставена къща или в старинен замък, вашият скептицизъм може би ще ви предпазва. В стая 1408 ще подсили уязвимостта ви. Не го правете, господин Енслин. Изчаках ви да дойдете, за да ви помоля, за да ви умолявам да не го правите. Ако има списък на хора по света, които не бива да стъпват в тази стая, човекът, написал забавните истории за призраци, ще бъде на първо място.

Майк го слушаше с половин ухо; беше вбесен на себе си. „Намери кога да изключваш проклетото записващо устройство! Този тип ме накара да изключа касетофона, после взе, че се превъплъти в ролята на Борис Карлоф, който води предаването «Най-прочутите привидения»! Мамка му! Все пак ще го цитирам. Ако има нещо против, да ме съди.“

Внезапно го обзе непреодолимо желание да се усамоти във въпросната стая — първо, за да приключи самотната му нощ в ъгловата хотелска стая, но най-вече да запише казаното от Олин, докато не се е заличило от съзнанието му.

— Пийнете нещо, господин Енслин.

— Не, наистина трябва…

Олин извади от джоба на панталона си ключ, закачен на месингова плочка, издраскана и почерняла на места. Върху нея бяха гравирани цифрите 1408.

— Моля, направете ми удоволствие. Дайте ми още десет минути от вашето време — достатъчни за изпиването на едно малко уиски — а пък аз ще ви дам ключа. Готов съм на всичко, само и само да ви разубедя, но съм реалист и зная кога съм победен.

— Още ли използвате ключове? — поинтересува се Майк. — Хм, много оригинален рекламен трик. Придава на хотела старинна атмосфера.

— Още през 1979 година, когато поех управлението на „Долфин“, бяха въведени магнитни карти, господин Енслин. Само вратата на стая 1408 още се затваря с обикновен ключ. Не е необходимо да поставяме магнитна ключалка, защото стаята винаги е празна; за последно там е нощувал гост на хотела през 1978 година.

— Баламосвате ме. — Майк седна, отново извади диктофона. Натисна бутона за запис и каза: — Олин, управителят на „Долфин“, твърди, че повече от двайсет години стая 1408 не е била давана на гост на хотела.

— Оказва се, че сме постъпили разумно, като не монтирахме устройство с магнитна карта на вратата на номер 1408, тъй като съм абсолютно сигурен, че то нямаше да действа. В тази стая дигиталните ръчни часовници не работят. Понякога отброяват часовете наобратно, понякога спират, но във всеки случай не отчитат времето. Същото се отнася и за джобните калкулатори и за клетъчните телефони. Ако носите пейджър, господин Енслин, съветвам ви да го изключите, защото докато се намирате в стая 1408, той ще бръмчи, когато му скимне. — Олин замълча, сетне добави: — Дори да го изключите, твърде е възможно сам отново да се включи. Единствената сигурна мярка е да извадите батериите. — Той натисна „Стоп“ на диктофона, без да гледа бутоните; Майк предположи, че събеседникът му използва като диктофон подобен модел записващо устройство. — Всъщност, господин Енслин, единствената сигурна мярка е кракът ви да не стъпва в тази стая.

— Няма да ме разубедите. — Майк прибра касетофона обратно в чантата. — Но колкото и да бързам, ще приема поканата ви за едно питие.

* * *

Олин отвори шкафчето от дъбово дърво, скрито зад маслено платно, на което беше изобразено Пето Авеню в началото на двайсети век; докато наливаше напитките, Енслин го попита откъде знае, че електронните приспособления не работят в стаята, след като от 1978 година насам никой не е прекрачвал прага й.

— Изглежда сте останали с погрешно впечатление, че никой не е стъпвал там — отвърна управителят. — Първо, веднъж месечно камериерките я хигиенизират. Което означава…

Енслин, който от близо четири месеца работеше върху сборника „Десет хотелски стаи, обитавани от призраци“ го прекъсна:

— Знам какво означава. — „Хигиенизирането“ на стая, в която не се допускат гости, включва отваряне на прозорците, за да се проветри помещението, избърсване на праха, изсипване на препарат в тоалетното