и Линкълн, и Кенеди са били избрани през година, завършваща на… какво доказват тези съвпадения? Абсолютно нищо.
— Самоубийствата ще придадат колорит на новата ми книга — заяви той, но тъй като записващото устройство е изключено, ще ви кажа, че те са равнозначни на явлението, което един мой познат, занимаващ се със статистика, нарича „ефекта на натрупването“.
— Чарлс Дикенс го нарича „картофения ефект“ — промърмори Олин.
— Моля?
— Когато призракът на Джейкъб Марли за пръв път заговаря Скрудж, последният му заявява: „Ти може да си капка горчица, парче недоварен картоф.“
— Смешно ли ви се струва? — с леден тон попита Майк.
— Нищо, свързано с тази история, не ми се струва смешно, господин Енслин. Абсолютно нищо. Слушайте внимателно какво ще ви кажа. Селест, сестрата на Вероник, почина от инфаркт. Но още от млади години страдаше от лека форма на Алцхаймерова болест.
— Добре, но преди малко казахте, че самата Вероник е жива и здрава и е пример за всички, които вярват, че Америка е страната на неограничените възможности. Мисля, че същото се отнася и за вас, господин Олин. Как така сте невредим, след като сте влизали в стая 1408… колко пъти? Сто? Или може би двеста?
— Вярно е, но само за много кратки периоди от време. Все едно влизаш в помещение, пълно с отровен газ. Ако не го вдъхнеш, може и да оцелееш. Виждам, че сравнението не ви допада. Безсъмнено го намирате прекалено натуралистично, дори нелепо. Но според мен е много уместно.
Той кръстоса пръсти, подпря брадичката си и продължи:
— Твърде е възможно някои хора да реагират по-бързо и по-силно на онова, което обитава стаята, също както всеки леководолаз реагира различно на промяната в налягането. През почти стогодишното съществуване на „Долфин“ хората от персонала все повече са се убеждавали, че стая 1408 е опасна. Тя се е превърнала в елемент от историята на хотела, господин Енслин. Никой не говори за нея, също както не се споменава, че тук като в повечето хотели четиринайсетият етаж всъщност е тринайсети… но фактът е общоизвестен. Ако всички подробности, бяха документирани, щяха да представляват удивително история… и прекалено страховита дори за почитателите на вашите книги.
Предполагам, че във всеки нюйоркски хотел е имало поне по едно самоубийство, но залагам живота си, че само в „Долфин“ са се самоубили дванайсет души, и то в една и съща стая. Дори да допуснем, че заболяването на Селест не е свързано със стаята, какво ще кажете за хората, починали там от естествена смърт? От така наречена „естествена смърт“.
— За колко души става въпрос? — попита Енслин. Изобщо не му беше хрумвало за гости на хотела, сполетени от естествена смърт.
— Трийсет — отвърна Олин. — Най-малко трийсет. Толкова са ми известни.
— Лъжете! — спонтанно извика Майк.
— Не, господин Енслин, уверявам ви. Наистина ли мислите, че не допускаме гости в стаята само заради глупави бабини деветини или абсурдната нюйоркска традиция да се твърди, че във всеки хотел има поне един неспокоен призрак, който трополи в Апартамента на невидимите вериги?
Майк Енслин си даде сметка, че подобна идея — не написана черно на бяло, но все пак доловима — присъства в новата му книга. Като чу Олин да я изрича с пренебрежението на учен, раздразнен от поведението на туземец, размахващ копие, това още повече го извади от равновесие.
— Разбира се, в хотелиерския бизнес също битуват суеверия и предания, но ние не им позволяваме да пречат на работата ни. В Средния Запад, където за пръв път започнах работа в хотел, има една поговорка: „Когато каубоите са в града, в нито една стая не става течение.“ Стараем се да не оставяме незаета нито една стая. Единственото изключение, което съм правил, както и единственият разговор на тази тема се отнася за стая 1408, намираща се на тринайсетия етаж, стаята с номер, на който сборът на цифрите образува числото тринайсет. — Той погледна в очите Майк Енслин. — Това не е само стаята на самоубийците, но и на хора, починали от инсулт, инфаркт и по време на епилептични пристъпи. През 1973 година един човек очевидно се е удавил в чиния със супа. Сигурно ще кажете, че е абсурдно, но разговарях с шефа на охраната, който е видял смъртния акт. Изглежда, силата на онова, което обитава стаята, намалява по обяд — именно тогава се извършва хигиенизирането — ала знам, че камериерки, които са влизали там, сега имат проблеми със сърцето, страдат от емфизем и диабет. Преди три години се повреди отоплителната инсталация на етажа и на Нийл, който по това време отговаряше за поддържането й, се наложи да влезе в няколко стаи, за да провери радиаторите. Влезе и в номер 1408. През този ден си беше жив и здрав, но на следващия ден следобед почина от масивен мозъчен кръвоизлив.
— Съвпадение — тихо каза управителят, но тонът му изобщо не беше подигравателен. Вдигна старомодния ключ, закачен на старомодна месингова плочка. — Здраво ли е сърцето ви, господин Енслин? Добре ли сте с кръвното?
Майк с изненада откри, че полага усилие да протегне ръката си… но след като веднъж я задейства, тя посегна за ключа, без да се разтрепери.
— Аз съм олицетворение на здравето — заяви и сграбчи месинговата плочка. — Пък и не забравяйте, че съм облякъл хавайската риза, която ми носи късмет.
Олин настоя заедно да се качат с асансьора до четиринайсетия етаж, Майк не се възпротиви. Любопитен бе да разбере дали след като излязат от луксозния кабинет и тръгнат по коридора, водещ към асансьорите, Олин отново ще се преобрази и ще се върне към другото си „аз“ на раболепен хотелски служител, изнудван от писателя.
Човек със смокинг — вероятно управителят на ресторанта или оберкелнерът — се приближи до тях, подаде на шефа си снопче фактури и му прошепна нещо на френски. Олин отвърна също шепнешком, кимна и набързо подписа фактурите. Любителят-пианист в бара сега свиреше „Есен в Ню Йорк“. Поради разстоянието музиката бе придружена от ехо като мелодия, звучаща насън. Човекът със смокинга каза: „Merci bien“ и се отдалечи. Олин отново предложи да носи чантата на господин Енслин, господин Енслин отново отказа. Като се качиха на асансьора, Майк несъзнателно впери поглед в трите редици бутони. Наглед всичко беше съвсем нормално… и все пак, ако човек се загледа, щеше да забележи, че след бутона с номер 12 следва друг с номер 14.
Когато кабината потегли нагоре, той каза:
— Ще задоволите ли любопитството ми? Защо не запишете в регистъра несъществуващ човек като гостуващ в стая 1408, щом толкова се страхувате от нея? Нищо не ви пречи да обявите, че вие живеете в нея.
— Страхувам се да не ме обвинят в измама; ако не служителите, отговарящи за спазването на законите и правозащитниците — хотелиерите много държат на почтеността, както вероятно вашите читатели държат на призраците, които нощем подрънкват с веригите си — то моите шефове. Щом не успях да ви убедя да не припарвате в тази стая, едва ли членовете на съвета на директорите на корпорация „Стенли“ ще ми повярват, че не допускам гости в една прекрасно обзаведена хотелска стая, защото вярвам в призраци, принуждаващи по някой пътуващ търговски пътник да скочи през прозореца и да се размаже на Шейсет и първа улица.
Майк си помисли, че това е най-обезпокояващото, което до този момент е казал Олин.
На екранчето над вратата осветеният номер 12 изчезна, появи се номер 14. Асансьорът спря. Вратата се
