1408

плъзна встрани, разкривайки най-обикновен коридор, постлан с червено-златист килим („Определено не е персийски“ — каза си Майк), и аплици, които приличаха на газени лампи от деветнайсети век.

— Пристигнахме — каза Олин. — Извинете, но ще ви оставя. Стая 1408 е вляво в края на коридора. Гледам да не я доближавам, освен когато е абсолютно наложително.

Майк Енслин слезе от асансьора, изведнъж му се стори, че краката му са натежали… Обърна се към спътника си — шишкав човечец с черно сако и виненочервена вратовръзка със съвършен възел. Олин беше преплел пръсти и държеше ръцете си зад гърба, Майк забеляза, че е пребледнял като платно. Високото му гладко чело беше осеяно с капчици пот.

— Разбира се, в стаята има телефон — добави управителят. — Ако закъсате, опитайте да се обадите… макар да се съмнявам, че телефонът ще проработи. Не и ако стаята не му разреши.

На Енслин му се искаше да подхвърли някаква шега, например, че по този начин ще си спести таксата за обслужване по стаите, но ненадейно откри, че езикът му е натежал също като краката му и отказва да помръдне.

Олин измъкна едната си ръка иззад гърба си и Майк видя, че тя трепери.

— Господин Енслин… Майк. Не го правете. За Бога…

В този момент вратата на асансьора се затвори и му попречи да довърши изречението. За миг Майк не помръдна, заобиколен от гробната тишина, типична за скъпите нюйоркски хотели и надвиснала над тринайсетия етаж, за който служителите на „Долфин“ се преструваха, че не съществува; ненадейно му се прииска да натисне бутона за повикване на асансьора.

Само че ако го направи, Олин ще победи. А на мястото на най-хубавата глава в новата книга ще зее празно място. Може би читателите няма да разберат, издателят и литературният агент няма да разберат, също и адвокатът Робъртсън… ала самият той ще знае истината.

Вместо да натисне бутона за повикване, той докосна цигарата зад ухото си — машинален жест, който отдавна не осъзнаваше — и вдигна яката на ризата-талисман. После тръгна по коридора към стая 1408, като наперено размахваше пътната си чанта.

II

Най-интересният артефакт, останал след краткия (около седемдесетминутен) престой на Майк Енслин в стая 1408, беше единайсетминутният запис на диктофона, който беше почернял от саждите, но иначе бе в добро състояние. Най-любопитното в записания текст бе, че беше много кратък и много странен.

Диктофонът беше подарен на Майк преди пет години от бившата му съпруга, с която той поддържаше приятелски отношения. По време на първата „изследователска експедиция“ (във фермата на Рилсби в Канзас) той едва в последния момент реши да вземе устройството заедно с пет бележника и кожена кутия, пълна с подострени моливи. Когато, три книги по-късно, се подготвяше да пренощува в стая 1408, взе само една писалка и един бележник, плюс пет деветдесетминутни аудиокасети в допълнение на онази, която беше заредил в устройството, преди да напусне апартамента си.

Открил бе, че му е много по-лесно да диктува, отколкото да си води бележки; освен това понякога се получаваха забавни епизоди, например когато прилепи го връхлетяха като бомбардировачи в уж обитаваната от призраци кула на замъка Гартсби. Той беше изкрещял като момиченце, което за пръв път попада в Къщата на призраците в някой лунапарк. Приятелите, на които пускаше записа, винаги примираха от смях.

Малкият касетофон имаше и други предимства, особено когато се намираш в гробище и в три часа през нощта силния вятър събори палатката ти. Естествено при подобни обстоятелства няма начин да си водиш бележки, но можеш да говориш… тъкмо както бе направил Майк; продължи да говори, докато се измъкваше изпод мокрия брезент, без да откъсва поглед от устройството. С течение на времето и след множество „изследователски експедиции“ диктофонът „Сони“ беше станал негов верен приятел. Никога не бе записал на лентата коментар на свръхестествено събитие, което се разиграва пред очите му (същото важи и за несвързаните му коментари по време на престоя му в стая 1408), но едва ли е изненадващо, че беше обикнал устройството. Шофьорите на товарни камиони, пътуващи на дълги разстояния, обичат своите мощни машини „Кенуърт“ и „Джими-Питър“; писателите изпитват привързаност към определена писалка или очукана пишеща машина; професионални те чистачки отказват да се разделят със старата си прахосмукачка „Електролукс“. На Вайк Енслин никога не се беше налагало да се изправи пред призрак или да се сблъска с психокинетично явление, въоръжен само с диктофона, заместващ пословичните кръст и глава чесън, който да го предпазва, но машинката беше до него през много студени и неприятни нощи. Вярно, че беше упорит, но това съвсем не означаваше, че е лишен от човешки чувства.

Неприятностите със стая 1408 започнаха още преди да прекрачи прага й.

Вратата беше изкривена.

Не много, но все пак беше наклонена вляво. Първото, което му хрумна, беше асоциация с онези филми на ужасите, в които режисьорът се опитва да пресъздаде душевното разстройство на героя, като накланя камерата. Тя беше последвана от друга — за „странното поведение“ на вратите на помещенията в яхта по време на силно вълнение. Те се отварят и затварят, касите им се разкривяват ту вляво, ту вдясно, придружавани от равномерно скърцане — тик-так, тик-так — докато накрая главата ти се замае и ти прилошее.

Не че има световъртеж и му е зле на стомаха, но…

„Наистина ми е зле. Съвсем мъничко.“

Готов е да го признае, ако ще само да опровергае намека на Олин, че скептицизмът му пречи да бъде обективен в несъмнено субективната област на журналистическите разследвания за призраци.

Приведе се (прилошаването му премина веднага щом отмести поглед от изкривената врата), дръпна ципа на чантата и извади записващото устройство. Преди да се изправи, натисна бутона за записване, видя как се отвори червеното оченце и се приготви да издиктува: „Вратата на стая 1408 ме посреща по необичаен начин — изглежда така, сякаш е изкривена и леко наклонена вляво.“

Каза само „Вратата…“ Ако прослушате записа, ясно ще чуете думата, после изщракването на бутона „стоп“. Защото вратата не беше изкривена. Беше съвсем нормална. Майк се обърна да погледне вратата на отсрещната стая 1409, после отново се втренчи в дървената плоскост пред себе си. Вратите бяха еднакви — боядисани в бяло, с позлатени табелки с номера и позлатени валчести дръжки.

Наведе се, взе чантата със същата ръка, в която беше диктофонът, със свободната си ръка понечи да постави ключа в ключалката и се вцепени.

Вратата отново беше изкривена.

— Това е нелепо — промълви той, ала пак му прималя. Усещането не напомняше на морска болест, а беше морска болест. Преди две години прекоси океана с лайнера „Куин Елизабет 2“, пътувайки за Англия, и една нощ имаше силно вълнение. Най-яркият му спомен от неприятното преживяване бе как безпомощно лежи на койката в каютата си, кака е готов да повърне, но така и не успява. И как световъртежът, от който му се повдига, се усилва, когато погледне я врата, я маса, я стол… които се поклащат напред-назад… наляво-надясно… ритмично скърцат: „тик-так, тик-так, тик-так…“

„Виновен е Олин — помисли си. — Реагираш тъкмо както му се иска. Внуши ти го, приятелче. А сега му играеш по свирката. Божичко, как ще се превива от смях, ако те види. Как…“

Изведнъж си даде сметка, че може би Олин наистина го вижда. Обърна се, без да забележи, че щом откъсне поглед от вратата, прилошаването му преминава. Над асансьора зърна онова, което очакваше — камера за наблюдение. Може би един от детективите на хотела наблюдава всичко на монитора… всъщност Майк бе готов да се обзаложи, че Олин стои до него и двамата се хилят като смахнати. „Ще му е за урок, задето си придава важности и ме заплашва с някакъв си адвокат“ — казва управителят. „Само го погледни!“ — възкликва човекът от охраната и се усмихва още по-широко. — „Толкова е пребледнял, че прилича на някой от любимите си призраци, а още не е пъхнал ключа в ключалката. Добре си го подредил, шефе. Направо си му взел ума!“

„Да ама не! — помисли си Майк. — Прекарах една нощ в къщата на Рилсби, спах в стаята, в която са били убити поне двама души от семейството — ако щете вярвайте, но спах като заклан. Пренощувах до гроба на Джефри Дамър, намиращ се на два хвърлея то гроба на Лъвкрат;