обърна се към вратата и видя, че е съвсем права. Изсумтя, пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори вратата и пристъпи в стаята. Противно на очакванията му, докато опипом търсеше бутона за осветлението, вратата не се затвори, оставяйки го в пълен мрак (което всъщност бе невъзможно, тъй като през прозореца проникваше светлината от съседната жилищна сграда). Най-сетне напипа бутона и го натисна, включвайки полилея с абажур от кристални висулки. Едновременно се включи и лампионът до бюрото в другия край на помещението. Бюрото беше поставено до прозореца, та човекът, който работи на него, да си почива, като поглежда навън… или ако му се прииска, да скочи на Шейсет и първа улица. Само че…
Енслин остави чантата си на пода, затвори вратата и отново натисна бутона за запис. Червената лампичка заблещука.
— Според Олин — заговори той — шестима души са се хвърлили през прозореца, който гледам в момента, ала тази вечер аз не мога да скоча от четиринайсетия — пардон, от тринайсетия — етаж на хотел „Долфин“. От външната страна на прозореца е прикрепена метална мрежа. Страх лозе пази, нали така? Стая 1408 вероятно е предназначена за гости „втора ръка“. Обзавеждането се състои от два стола, канапе, бюро, шкаф, в който вероятно са вградени телевизор и мини бар. Килимът е най-обикновен — няма нищо общо с онзи в кабинета на Олин. Същото се отнася и за тапетите. Сега… чакайте…
при прослушването на лентата на това място се чува изщракване — Майк отново натиска бутона „стоп“. Прави впечатление, че текстът на краткия запис е някак фрагментарен и е пълна противоположност на „преките репортажи“ на Енслин, записани на сто и петдесетте касети, които са притежание на неговия литературен агент. В допълнение гласът на писателя постепенно се изменя; тонът му не е на професионален репортер, а на умопобъркан, който, без да осъзнава, е започнал да си говори сам. Съчетанието от накъсаните изречения и все по-безсмислените брътвежи оказва силно, но отрицателно въздействие върху слушателите. Мнозина не могат да изслушат докрай записа. Невъзможно е чрез думи да се изрази нарастващото убеждение, че човекът, чийто глас е записан на лентата, постепенно губи ако не разсъдъка си, то връзката си с действителността, но дори и така се разбира, че се случва нещо необичайно.
Онова, заради което Майк прекъсна записа, бяха трите картини; на едната беше изобразена жена с вечерна рокля, каквито са се носили през двайсетте години, застанала на някакво стълбище, на втората се виждаше платноход, третата бе натюрморт; плодове, подредени в порцеланова купа — ябълки, портокали и банани — бяха обагрени в отвратително жълто-оранжев цвят. И трите картини бяха рамкирани и защитени със стъкло, и трите висяха на криво. Енслин възнамеряваше да спомене този факт, но в последния момент изключи записващото устройство — в края на краищата какво необичайно има в картини, които са окачени накриво? Виж, елементът с изкривената врата има различен привкус, притежава очарованието на едновремешен готически роман. Ала вратата се оказа съвсем нормална, само че за миг той бе станал жертва на зрителна измама.
Жената на стълбището беше наклонена наляво. Също и платноходът, на чиято палуба стояха английски матроси с клоширани панталони и наблюдаваха ято летящи риби. Жълтеникавите плодове — сякаш обагрени от светлината на палещо екваториално слънце — бяха килнати надясно. Въпреки че по принцип не беше педант, Майк обиколи стаята и намести картините, защото, докато ги гледаше, отново му прималя. Всъщност изобщо не се изненада — по време на презокеанското пътуване бе открил, че човек е податлив на усещането. Казваха, че ако преодолееш този период на повишена податливост, обикновено се адаптираш и свикваш с люлеенето на кораба. Само че той не беше предприемал достатъчно пътувания по вода, за да се приспособи, нито пък искаше да стане опитен моряк. Предпочиташе да усеща твърда земя под краката си и ако наместването на картините в безличната стая 1408 му помогне да преодолее повдигането, значи е хванал цаката на тази „морска болест на сушата“.
Стъклата, предпазващи картините, бяха прашни. Той прокара пръсти върху натюрморта и праха се очертаха две успоредни линии. Стори му се, че е докоснал нещо мазно и хлъзгаво. „Като коприна преди да изгние“ — каза си, но за нищо на света нямаше да издиктува тази мисъл. От къде би могъл да знае какво е усещането, когато докосваш загниваща коприна? Хрумването му бе като на човек, чието съзнание е замъглено от алкохола.
Като намести картините, отстъпи назад и една по една ги разгледа — жената с вечерен тоалет, окачена до вратата към спалнята, платноходът, плаващ в едно от седемте морета, украсяващ стената вляво на бюрото, накрая отблъскващите (и зле нарисувани) плодове до шкафа с телевизора. Нещо му подсказваше, че отново са се изместили или ще се изместят, като ги погледне — подобни явления се наблюдават във филми като „Къщата на хълма на призраците“ или в първите епизоди на „Зоната на здрача“ — ала очакванията му се оказаха безпочвени. Всъщност връщането им към първоначалното им положение не би трябвало да му изглежда свръхестествено или паранормално; от опит знаеше, че връщането към предишното състояние или навик е съвсем естествено явление — хора, които са се отказали от пушенето (той машинално докосна цигарата зад ухото си), искат отново да запалят цигара, картини, които са били окачени накриво още по времето, когато Никсън е бил президент, се стремят да останат в това положение.
Мисълта беше едновременно отблъскваща и потресаваща; придружена бе от натуралистичната представа за слепи бели насекоми, процеждащи се като гной през тапетите.
Майк отново включи диктофона и каза:
— Бабините-деветини на Олин ме наведоха на една мисъл. Или май е по-точно да се каже „поредица от мисли“. Решен бе да ме ангелоса и успя. Ангелоса… ама че дума измислих. Няма ангели, нито дяволи…
На това място от записа Майк Енслин казва съвсем спокойно и ясно: „Трябва да се взема в ръце. Веднага!“ Следва ново изщракване, той отново е изключил записващото устройство.
Майк затвори очи, няколко пъти дълбоко си пое въздух, като броеше до пет, преди да го изпусне. Никога не беше изпитвал подобно усещане — нито по време на престоя му в къщи, където нощем хората са виждали призраци, нито пък в замъците — предполагаеми убежища на привидения. Не се чувстваше като човек, заплашен от свръхестествени сили — поне според представата си за подобно усещане — а като упоен от долнопробен наркотик.
„Олин е виновен. Хипнотизира те, но ти ще се отърсиш от внушението, нали? Ще останеш през цялата нощ в проклетата стая, и то не защото никога досега не си попадал на толкова интересно място — вече разполагаш с материал, достатъчен за написването на най-хубавия за това десетилетие разказ за привидения — а защото не искаш той да те победи. Олин и тъпата му история за трийсетина души, които са намерили смъртта си тук, няма да те сломят. Аз съм този, който измисля страшните истории, затова… вдишвай, издишвай, вдишвай, издишвай…“
продължи да вдишва и да издишва около минута и половина, а когато отново отвори очи, почувства, че е възвърнал душевното си равновесие. Какво става с картините на стената? Все така в положението, в което ги е оставил. Плодовете в купата, изобразени на натюрморта? Все така жълто-оранжеви и още по- отблъскващи. Стопроцентови рожби на пустинята. Достатъчно е само една хапка и ще те хване такова разстройство, че ще се обезводниш.
Натисна бутона за запис, червеното оченце окуражаващо му намигна.
— Преди малко за миг ми се зави свят — каза, докато прекосяваше помещението, приближавайки се до бюрото и прозореца, защитен с метална мрежа. — Може би съм повлиян от бабините деветини на Олин, но ми се струва, че наистина усещам някакво присъствие. — Разбира се, послъгваше, но след като разполага със записа, по-късно може да напише каквото си пожелае. — Въздухът е застоял. Не се усеща миризма на мухъл — управителят твърди, че камериерките редовно „хигиенизират“ помещението — но прозорецът се отваря за кратко и… да, въздухът наистина е застоял. Я, виж ти!
На бюрото беше поставен малък стъклен пепелник като онези, които ще видите във всеки хотел, в него имаше кутийка кибрит, върху която беше изобразен хотел „Долфин“. Пред хотела стоеше усмихнат портиер със старомодна униформа, украсена със златни нашивки и еполети, а голо пиколо със сребърни висулки по тялото, което сякаш бе излязло от гей бар, яхаше мотоциклет. Изобразени бяха и минаващи по Пето Авеню
